Гнусните лъжи за „Шарли Ебдо“

След няколко дни ще отбележим една година от атаките срещу френското сатирично списание „Шарли Ебдо“. Независимо от това дали смятате списанието за символ на свободата на изразяване или за неприлично издание, което се занимава само със скандали, вие се каните да се гмурнете в гигантска цистерна с всякакви писаници. Някои ще са положителни, някои – отрицателни, но умопомрачително количество текстове ще са написани от хора, които не говорят френски език. Резултатът ще е разни догадки и врачувания, написани от хора, които са по-склонни да разчитат петната, оставени от кафето по дъното на чашата, отколкото да четат „Шарли Ебдо“. Нужно ли е да посочвам, че това е твърде глупаво?

Ние, хората, имаме огромен талант да забравяме. 11-ти септември беше денят, който промени правилата на играта за нашия свят. Не сме го забравили, но също така не искаме и да си го спомняме. Не искаме отново да изпитаме това чувство на животински ужас, което всички ние преживяваме, когато смъртта е около нас. Просто не е приятно постоянно да си мислим за това. Това е напълно възхитително човешко качество. Но то може да ни накара да забравим какъв стана светът ни и защо. Механичното припомняне на фактите не винаги помага да обясним новата ни политика на основните чувства. Нито може да обясни превръщането на реалната политика в празненство на насилието и на смъртта.

Атаката срещу „Шарли Ебдо“ беше също промяна на правилата на играта. Една кратка касапница и едно систематично и успешно нападение върху най-слабите ни места (всичките ни най-добри постижения са и най-уязвими – това е една от особеностите на човека, които обичам най-много). Тя беше ужасяваща и почти абсурдна, сякаш Ян Хислоп[1] беше нападнат с хеликоптер или с артилерийски огън. Изглеждаше, че светът се олюлява. Светът си беше съвсем наред. Когато политически или религиозно потресени хора решат, че е време да се заловят за работа, т.е. хора, принадлежащи към вманиаченото подземие на реалния свят, решават с яростен огън да нападнат, погълнати изцяло от сатирата левичарски сатирични седмичници, то това е нещо, което изменя самите закони на физиката.

Преди няколко дни посетих новия, със засекретено местоположение и със супер охрана офис на „Шарли Ебдо“. Тъй като съм от Северна Ирландия, съм свикнал с мерките за сигурност, но тези бяха от съвсем друг клас. Офисът наподобяваше бърлогата на разбойник от някой глупав филм за Джеймс Бонд, херметично запечатан и солидно защитен. Но вътре в него видях типичната за редакция на малко списание обстановка – малко хора, разхвърляна кухня и небрежно облечени редактори. И група от благородни, скромни и забавни хора, които обожавам. Както винаги, когато виждам хората на „Шарли Ебдо“ вкупом, така и сега, забелязвам огромно несъответствие. Виждам една група от изцяло погълнати от работата си сладури, намиращи се в обстановка на многоуровнева система за сигурност. Изглеждат като котенца, захвърлени в бункер. Изкушавам се да кажа, че това сега е светът, в който те живеят. Но не това е интересното. Същността е, че това сега е светът, в който живеете вие.

Моите два свята – англоговорящият и френскоговорящият – са в сблъсък. Аз не пиша за „Шарли Ебдо“, когато съм във Франция. Там има множество хора, които могат да го сторят. Но в англоезичиния свят ще направя почти всичко, за което ме помолят. Защо? Е, добре, по две причини. Защото никой от работещите в „Шарли Ебдо“ не би си направил труда. И защото наистина тук живеят всичките тези глупости за списанието.

Само два дни след убийствата, списание „Нюйоркър“ публикува безобразно невежа статия, която обвинява „Шарли Ебдо“ в открит расизъм от нацистки тип. Това беше в „Нюйоркър“ и затова то би следвало да е истина.

Но това беше отвратителна и глупава клевета. Ала в същото време, понеже е в това списание, статията е твърде влиятелна, тя е един истински шедьовър, предназначен за глупаци. Ако „Шарли Ебдо“ е расистко издание, то списанието проповядва расизъм по много калпав начин. Свидетели сме на постоянната и твърда поддръжка на „Шарли Ебдо“ от страна на организацията „SOS расизъм“, главната френска група, която се бори с расизма. Знам също, че министърът на правосъдието Кристиан Тобира, която стана „жертва“ на скандално известната карикатура с маймунката, беше толкова „наранена и обидена“, че произнесе една необикновено прочувствена реч на погребението на един от карикатуристите. Високомерната клевета, публикувана в „Нюйоркър“, е равнозначна на това един французин да твърди, че Крис Рок[2] е повратлив фашист. Не е нужно внимателно да анализирате действията на Крис Рок, за да откриете неща, които биха ужасили хората, които не говорят английски.

Целите, които атакува „Шарли Ебдо“, винаги са десните и крайнодеснните. Списанието постоянно и със завидно упорство е антирасистко (и тук няма място за шеги). Но то и трябва да бъде. Всяка страна е расистка по свой уникален и неприятен начин, но Франция има необикновено гласовити расисти, които свистят и шумят направо зашеметяващо.

Преди няколко години, в навечерието на едни футболен мач, бях с няколко приятели в едно кафене, където чакахме един, който закъсняваше. Аз се вайках, защото не исках да изпусна началото на мача. „Но успокой се, моля те – казваха другите – чакаме французина“[3]. Французин? Първо мислех, че не съм разбрал някаква пикантерия, казана на жаргонен френски. Но бях заедно с двама араби и с един чернокож младеж (всичките родени във Франция). Чакахме едно бяло момче. Т.е. „французин“[4].

Опитайте се да си представите, че нещо подобно би било казано в САЩ или във Великобритания. Нещо като „ние чакаме американец“ или „чакаме британец“. Това не е просто немислимо или неизразимо. Това по същество не може никому да хрумне. Това е вселената, в която „Шарли Ебдо“ публикува своите карикатури. Свят, в който националната принадлежност се обсъжда. Предполагам, че само с вежлив протест наистина няма да постигнеш нищо в този случай.

2015 беше за парижаните черна и нараняваща година, градът още живее в забавен ритъм и е смълчан. Небето сякаш се снишава, дори младите изглеждат стари и изтощени. Париж започна да се чувства така, както аз чувствам Белфаст[5]. Което е ужасно, но напълно подхожда на ситуацията.

Защото нашата нова действителност е белязана с обезпокоителната сила на микро малцинствата. Има една част от населението на Великобритания, която вече знае това. Това са хората на Северна Ирландия. Те прекараха тридесет години като част от едно мирно, демократично мнозинство, изцяло доминирано от разцепващата обществото безсмисленост на предразсъдъците и високомерието на няколкостотин души. Те знаят, че шепа безмилостни граждани могат да докарат страната почти до задънена улица. Те израснаха, знаейки това, то се всмукваше с майчиното им мляко. Това е неприятно знание и то може да ни направи твърде неудобни хора. Заради нас вие няма да получите напълно вашата доза слънчев политически оптимизъм. Най-добрите от нас просто не казват истината за това, когато ни питат. За себе си знам, че не казвам.

Боя се от този нов 7 януари. Боя се от самоуверените диагнози на англоговорящия свят. Но не това е истинският въпрос. Вие вече имате твърдо мнение за „Шарли Ебдо“, нали? Това значи, че вече сте се определили и по отношение на мен. Радвам се за вас.

А аз не съм „Шарли…“[6]. Нямам нужда да се правя на такъв. Аз пиша за тях.

Статията е публикувана в английския вестник “Гардиън”  на 3-ти януари. Тя е споделена многократно в социалните мрежи.

 

[1] Ян Хислоп е британски сатирик и журналист, бел.прев.

[2] Крис Рок е тъмнокож американски актьор, комик, сценарист, режисьор и продуцент, бел. прев.

[3] На френски в оригинала, бел. прев.

[4] На френски в оригинала, бел. прев.

[5] Белфаст е столицата на британската провинция Северна Ирландия. В този град десетилетия се вихреше терорът на Ирландската освободителна армия, който взе стотици жертви, бел. прев.

[6] Изречението е на френски, бел.прев.

Превод: Емил Коен

Avatar

Роберт Маклайм Уилсън

Роберт Маклайм Уилсън (Robert McLiam Wilson) е писател, спечелил много награди. Книгата му „Улица Еурека“ е публикувана от издателство „Сикър и Вартбург“ (Secker & Warburg).