Грешниците са сред нас. И какво от това

Не е възможно да се срещнем с Андрей Райчев и Калин Янакиев в една стая. А Явор Дачков да свири класика на пиано, след като е говорил за падението на журналистиката до жълтата преса? Или пък Слави Бинев да се хвали с милионите си и да назидателства населението? Или Христо Стоичков да се гаври с бившия монарх и бивш министър-председател? Защо не? В днешната разпокъсана публичност нищо не е невъзможно.

Идеята за събирането на едно място на 12 популярни личности – бизнесмен, дисиденти, социолог-милионер, психиатър, професор-ченге, професор богослов, бивш главен прокурор – преводач на Греъм Грийн, и най-продавания по света български писател, е хрумнала на известния медиен експерт Георги Лозанов. Заедно с относително младия кинорежисьор Стоян Радев той прави филма „И България е една голяма грешка“[1]. Първата му прожекция е била в Лондон. Премиерата е била пред млада публика от български студенти и гурбетчии, трайно уседнали на Острова, въпреки антиимиграционните нагласи на крайнодесните английски партии. Тези наши сънародници, които упорито и успешно се образоват или печелят парите си извън страната ни, са били първите зрители на филма. Заедно със създателите му са размишлявали какво се случи в България през последните 25 години. И са поздравили екипа.

Гледах този филм преди дни в София заедно със студенти. През екранните разкази на всеки от неговите герои се питах : добре, трябва ли да преживявам анализите на безспорния ерудит Михаил Неделчев на тема „защо нямаше дисидентство в България и кой е виновен за това“. Рефлексиите му все така сдвояват литературния критик и някогашен депутат, а вкусът от тази двойственост не ми дава мира. Защото първите страници на вестниците от 90-те години на миналия век изобилстваха с неговите снимки от парламентарните му изяви и критичните му изказвания, докато СДС се сриваше неумолимо към пропастта. За да си остане той, Съюзът на демократичните сили, в нея. Питах се и защо трябва да гледам/слушам говоренето на Андрей Райчев, след като, май с изключение на няколко месеца мълчание, през всичките тези 25 години търпях посткомунистическата социология, която директорстваната от него социологическа агенция „Галъп“ поднасяше системно през медиите. Как да приема спокойно среща от екрана с Красимир Гергов, станал източник на половината от бедите на българските частни медии със сръчното си прехвърляне от УБО към рекламния бизнес! В повече ми дойдоха и класическите простотии на „златната обувка“ с неговия лош български, застрашително превръщащ се в норма на говорене на управляващия елит. Накрая, шокирах се от благата фраза и квазихристиянско софистициране на проф. Богдан Богданов. Трудно ми бе да преговоря още веднъж разкритата през 2010 г. от Комисията по досиетата история на тайния му живот като сътрудник на Държавна сигурност. Казусът „Богданов“ доведе половин София и младите преподаватели в НБУ, чийто несменяем собственик бе той през цялото време на прехода, в състояние на непреодолима тъга и копнеж по истински герои на демократичната сцена.

Филмът „И България е една голяма грешка“ е противоречив. Когато голяма част от публиката изръмжа „докога ще ни занимавате с тези негодници“, бях склонна да стана адвокат на създателите му.  Вероятният отговор на „докога“ е следният. Докато стигнем до онзи етап на мисленето и живеенето ни, когато тези шумни грешници от времето на първия демократично избран президент Желю Желев, включително хората от днешното управление на Пламен Орешарски и БСП, не се превърнат в кротки, никому непречещи дядовци. Вариантът да плеснем с ръце и да се прегърнем, защото всички вкупом съгрешихме, е доста спорен. Авторите на филма ни предлагат сложната мисловна конструкция „симулация“, гарнирана със Зигмунд Фройд, Ню Йорк и агресивен монтаж на черно-белите кадри от времето на яростните ни протести на „Орлов мост“ и скъпите домашни интериори на персонажите. Приемам този документален филм, но оставам с резерви към обобщението „всички ние сме част от грешката“. Така ли? Всички ли сме част? Всички? Години наред вестникарските групировки, водени от вечния Блъсков, телевизионните шоумени, „мустакатият арменец“ трупаха килограми рейтинг и симплифицириха напълно зрителя с посланието „всички са маскари“. Георги Лозанов обича относителността като трезва категория на мисленето. Да му дадем шанс да преосмисли тезата си. Студентите от Софийския университет бяха прави: Не се чувстваме виновни, не сме част от вас, не ни затрупвайте с вашия песимизъм.

Впрочем гледайте „И България е една голяма грешка“. Разкази за поколението на първите години на прехода, което, дори когато свири на пиано или получава архонтска титла, или става евродепутат, даже и когато го правят по неизбежност doctorhonoriscausa, все повече ще се свеждат до безобиден градски фолклор.

[1] „И България е една голяма грешка“, док. филм, сценарист Георги Лозанов, режисьор Стоян Радев,  2014.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).