Халиде Сюлейман: И аз съм под слънцето, и ти си под слънцето

Халиде Сюлейман е от Хасково. Завършила е руска гимназия в града, после руска филология в Пловдивския университет и след това счетоводство към УНСС в София. Работи като счетоводител, а в свободното си време се занимава с фотография и има награди в тази област. Обича литературата, поезията, киното, театъра и планините. Танцува аржентинско танго.

Ще те помоля да се представиш накратко. Какво е най-важното, което искаш читателите на „Маргиналия“ да знаят за теб?

Казвам се Халиде Сюлейман Сюлейман. Това, което най-много искам да се знае за мен, е, може би, че много обичам и харесвам изкуството.

Занимаваш се с фотография.

Да, снимам, това ми е хобито. Обичам много литературата, най-вече поезията. Фотографията, поезията и киното от всички видове изкуства са ми най-голямата слабост.

А танците?

Танците в последните години отстъпиха може би на втори план пред фотографията, поезията и киното.

Идеята за този разговор с теб ми дойде по повод на реакцията ти на филма на Татяна Ваксберг „Технология на злото“, който гледахме заедно преди няколко дена. Тогава ти беше много впечатлена и каза, че виждаш в него част от собствения си живот. Може ли да разкажеш кое е това, което помниш от „възродителния процес“? Ти си от Хасково.

Да, родом съм от Хасково.

Как започнаха за теб нещата тогава?

Мина доста време оттогава, наистина. Това, което беше показано като действия, на базата на документи и на разказите на участниците във филма, просто подреди всичко, което е останало у мен като спомени. Аз видях документите на това, което се случи. Видях мотивите за него. Нямаше нещо, което да не съм чула, да не съм го преживяла. Слава на Бога, просто под някаква форма моето семейство беше съхранено от насилие – имам предвид, някой от моите близки да е влизал в затвора, да е бил убит или физически малтретиран. Изключвам психологическия тормоз. Защото и у нас идваха милиционери. Не присъствахме на разговорите им с родителите ни. Може би те са се опитвали да ни предпазят по някакъв начин. Моите спомени са може би малко поизбледнели. Защото съм била 13-годишна и съм нямала право на избор дали искам да ми бъде сменено името или не. Тогава още нямах паспорт.

Как точно стана смяната на имената?

Самата смяна и подмяна на имената е станала, когато една сутрин майка ми е отивала на работа. Беше точно както беше показано в самия филм. Имаше навсякъде милиция, бяха почти на десет метра, униформени, с кучета… В училището в Хасково, в което учих от първи до трети клас, майка ми е влязла в една стая, дали са ѝ да подпише една декларация. Аз не съм присъствала, но знам от нея, че тя е попитала „Защо ни сменяте имената?“ И получила отговор, че нашите имена не били хубави и сега щели да ни дадат по-хубави имена.

Споменът, който имам от този ден, е, че вечерта я попитахме какви са ни новите имена, как ще се казваме. Имаше различни слухове, които се разпространяваха, че е започнал такъв процес, но това се говореше само вътре вкъщи. Моят баща е родом от Кърджали. Имаше слухове – това са мои лични спомени, детски – че само на тези, които са от Кърджали, ще бъдат сменени имената. И ние даже се смеехме – как така баща ми с едно име, майка ми с друго име, защото тя е от Хасково. Имахме някаква предварителна подготовка, знаехме, че този процес вече се усилва. И, честно казано, в началото си бяхме измислили кой как евентуално ще се казва, когато дойде този момент – на базата на онова, което се случва.

Какво се промени за теб в училище?

Помня, че в училище ни накараха да си сменим етикетчетата на всички тетрадки, учебници, бележници. Всичко се купи наново, всичко се направи наново. Учителите съобщаваха, че от сега нататък пред другите съученици няма да се казвам Халиде, а трябва да ме наричат Лидия. Това ми беше името – Лидия. Имаше и такива преподаватели, които не искаха, нямаха желание да се обръщат към мен с новото ми име. Но това продължи само за кратък период от време, тъй като бяха привиквани и имаше строги инструкции, че трябва да се обръщат към мен с новото ми име.

Помня и това, че един следобед ме изкараха от класната стая в основното училище и ми казаха, че заедно с други като мене ни водят в салона на тогавашното кино „Клокотница“. Беше дошъл Пенчо Кубадински с още някого и от трибуната представяха доказателства за намерени археологически находки в гробовете, свидетелстващи, че сме християни. Цялата зала беше пълна и нямаше къде да седнем. Останахме прави до приключването на събранието.

А каква част от класа бяхте етнически турци?

Малко ми е трудно да кажа. Знам, че бяхме клас от над 40 деца, имам такъв спомен. Според мен може да сме били 50 на 50. Защото в квартала, където живеехме, населението беше смесено. Не мога точно да определя как е било.

Понякога съм си мислила, след като преминаха всички тези процеси, че цялото юношество за мен беше ограбено. Защото ти не можеш да бъдеш себе си. Пубертетът е период, в който се опознаваш – кой си, как си, или поне се опитваш. До 20-тата година се формира някакъв характер, някаква личност. А това беше един период на раздвоение, който продължи и през студентските години – ти това ли си, или си онова? Кой си всъщност? Доколко името ти определя твоята социална реализация, твоите приятели…

Промениха ли се по някакъв начин отношенията ви с етническите българи покрай тези събития?

Преки спомени нямам. Трудно ми е да кажа нещо по-конкретно. Била съм малка, наистина нямам. Имам спомени по-скоро от гимназията. По принцип ние никога не сме се делили. В моето семейство така сме расли, че никога не сме се делили на „ние“ и на „те“. Винаги сме ги смятали – и те така са се отнасяли към нас – като общо. Когато съм се родила, съм живяла в българско село. На майка ми целият трудов стаж е преминал главно това село – Николово, изцяло с българско население – 34 години, както и в три други съседни села. Расла съм като дете, живяла съм под наем в тези къщи, хората ни обичаха и ние тях. Имахме и имаме приятели, и до днес и си ходим на гости. Никога не е стоял – и до ден днешен за мен не стои – този въпрос: ти си такъв, а ти си онакъв. Аз не мога да си обясня какво значи да си българин, да си турчин, да си евреин или не знам си какъв. Много пъти съм си задавала този въпрос. Имаше период, в който се казвах Халиде, после станах Лидия. Но това не промени моята същност като човек.

Изведнъж името ти стана проблем.

И до ден днешен не мога да разбера какво значи да си такъв или онакъв. За мен винаги е било важно да си човек. Даже първата дума, която съм казала, понеже ме е гледала баба Марийка, спомням си я до ден днешен, е била „баба“. Това съм чувала през деня. Нормално – моите родители са били на работа и за мен се е грижела жена, която в случая е говорела на български език. Това означава, че сигурно вкъщи около мен също се е говорело на този език. И затова е напълно нормално, че аз съм казала „бабо“. Не виждам нищо неестествено в това. Пред мен не е стоял този въпрос. И досега не мога да си обясня… мотивите на тогавашното управление. Как изведнъж решават да изфабрикуват един враг и почват да вземат някакви решения? И решават, че ти примерно няма да си Халиде, а ще си Лидия. Аз така и не можех да го разбера. Това са били някакви лични амбиции, или?… Не мога да си го обясня и до днес.

След основното училище отидох в руска гимназия, в която бях с българското си име. И се очакваше, че няма кой да знае, че зад Лидия стои Халиде, че няма как това да се разбере. Информацията, която аз имах и знаех, беше, че нашите стари досиета всичките са унищожени и никога и никъде повече няма да можем да си видим старите имена.

Имаш предвид личните документи?

Личните документи, старите, да. Имам предвид, че архивите в ЕСГРАОН са унищожени и ние повече няма да можем да си ги възстановим и да ги видим. Но винаги ставаше така, че се правеха някакви справки и се знаеше. В класа ми в руската гимназия бяхме аз и още едно момиче, с което впоследствие се разпознахме. И учителите са знаели за всеки кой какъв е. Уж сме вече с български имена, уж трябваше вече да станем вече българи, но в крайна сметка се знаеше, че зад тези имена стоят всъщност други хора. Което беше един малък абсурд. Идеята беше да се приключи с това нещо. Беше забранено да се говори езикът, забранено беше да се празнуват празниците – това не е нищо ново за никого – които са били свързани с нашите традиции.

Имах само един учител, единствено от него съм виждала – той идваше понякога до мен на чина и ми казваше тихичко на турски или на български, това ми е останало като спомен: „Ти няма ли да се ожениш вече?“ Заради прословутото клише – щом си от мюсюлманско семейство, ти трябва вече на 16 години да се ожениш. И той от време на време ги правеше тези истории. Другите учители, мисля, че са се отнасяли нормално с мен – спрямо резултатите, които съм показвала като ученичка, спрямо моето поведение. Имах много добри приятели, които знаеха за мен, впоследствие бяха научили. И до днес сме запазили отношенията си и съм нямала проблеми в училище с тях.

Какви са ти спомените от времето на изселването? Около теб много хора ли се изселиха?

В мен остана едно чувство на голяма тежест, вътре в душата ми. Спомням си, че беше едно голямо напрежение. Бяха се пуснали най-различни слухове. През прозорците виждахме какво се случва у съседите. Идват милиционери и дават бележка или пък се обаждат по телефона вечерта или предишния ден: „утре сутринта товариш багажа и заминаваш“. Което добре беше показано във филма. Аз една седмица лежах като болна, не можех да стана от нервно напрежение и оттогава ми е останало едно изречение – че на никого не пожелавам това, което на нас ни се случва. Явно толкова силно съм била впечатлена от онова, което става. Много бързо хората около нас се бяха експедирали. Част от тях умишлено бяха изгонени, някои не искаха да заминават, защото децата им бяха в казармата, на други предстоеше да влязат в казарма. Само толкова си спомням.

Вас не ви изселиха, така ли?

В този период брат ми трябваше да бъде донаборник. Той ходеше на донаборни комисии. Идвали са, задавали са въпроси на моите родители „кога ще заминавате?“, и те са казвали „когато му дойде времето“.

Една вечер си спомням, че дойде човек, вероятно от Държавна сигурност, заедно с милиционер, придружаваха един чужд журналист, който се интересуваше защо не се изселваме.

Другото, което ме шокира във филма – вчера много мислих – беше, че имаше слух, че на тези, които бяхме останали в България тогава, 89-та година, няма да ни се дава работа. Че има вероятност да се случи нещо лошо, да ни изкарат от домовете… Помня, че отидохме на някаква среща с майка ми, но не помня кой беше господинът – някой от онези, партийните членове. За да се успокоя, да ми кажат – има ли наистина такова нещо, трябва ли задължително да се изселваме, защо трябва да се изселваме. Да ми кажат от първа инстанция.

В Турция ли имаш предвид да се изселвате, или на друго място в България?

Тук става дума за 1989, в Турция, когато вече беше обявено и по телевизията. Напрежението беше доста голямо. И ние заради брат ми, общо взето, останахме. Защото той вече беше влязъл в казармата.

Най-яркият спомен, който имам от този период, е, че след завършване на гимназия бях започнала работа. Няколко години преди 1989 имаше промяна в образователната система. Средното образование беше до 12-ти клас и всички деца, които учехме в хуманитарни гимназии – имам предвид, в езиковите гимназии или в математическата гимназия, не в професионална гимназия, трябваше да имаме някаква квалификация, в 11-ти и 12-ти клас да придобием някаква професия.

УПК[1]-тата, така наречени.

Точно така, УПК-тата. И аз си бях избрала да бъда помощник-възпитател в детска градина, защото ми харесваха децата и работата с тях. Плюс това можех да помагам, да ги обучавам… И, съответно, вече си бях минала стажовете, имах си дипломата, бях положила изпитите, които се искаха. Научихме, че има в едно съседно село свободно място по заместване за детска учителка. Току-що бях завършила, още не беше дошло времето да кандидатствам в университета. Назначиха ме на работа, имах си документите, дипломата, директорката ме хареса. Първия ден отивам, усещам, че и децата ме харесват… Даже съм се прибрала вечерта – майка ми ми го припомни – и съм казала: „много съм доволна, децата ме харесаха, щастливи сме много, радвам се, че ще мога да работя с тях, аз ги харесах, те ме харесаха…“

Отидох втория ден на работа и изкарах половината ден, прибрах се по-рано. Беше ми казано: „днес каквото работиш – работиш, от утре няма да идваш на работа“. Още не беше излязла заповедта за назначението. Майка ми отишла в Съвета – да проучи, да разбере каква е причината. Казвам се Лидия Симеонова Симеонова – по всички изисквания. Дипломите ми са с името „Лидия“. Ходя с българско име, вървя по правилата, които са установени. Коя е причината? Имам си диплома, имам качества да работя тази професия.

След като направили проверка в Съвета, което означава, че първо, досиетата не са премахнати, не са унищожени, те виждат, че Лидия всъщност не е Лидия, българката Лидия, ами е туркинята Лидия, да кажем. Тези етикети са ми много некомфортни. И казват, че има заповед. Бях чувала и се говореше, че хора като нас не трябва да се назначават на работа. Пак възниква въпросът: защо, след като ни сменят имената? Аз съм била вече шест години с новото име, цялата ми гимназия е минала с това име – би трябвало вече да бъдем част от това общество. И с българското име пак съм второ качество човек, за мен не трябва да има работа.

Беше споменала в предварителния разговор за слухове, които си чула в края на тоталитаризма, че ще бъдете разселени в страната. Можеш ли да разкажеш повече?

Беше само слух. Както стана ясно от филма, всъщност е било замислено и това. Просто сме имали късмет, защото две седмици след това решение дойде Десети ноември. Едни от слуховете, които се разпространяваха тогава, беше с цел хората да се стресират, за да може голяма част от това население да напусне територията на страната. За да намалее количеството им в България. Това е била основната цел. Тази политика всъщност е започнала много по-рано. Това, което съм чувала, разбира се, е, че всичко е било запланувано още от 50-те и 60-те години.

Само това съм чувала, но слава Богу, не се случи, защото нещата се промениха. Много шоков момент беше да го видя във филма. Ти чуваш слух и, съответно, отиваш, питаш местните партийни лидери ще бъде ли така. Те винаги ще кажат: „а, няма страшно, няма да се случи“. И сега, виждайки реално заповедите, които са били написани и се пазят в архивите, за мен, честно казано, е стряскащо.

Спомних си и това покрай филма – тъй като баща ми беше от Кърджали, винаги, пътувайки натам, ни спираха милиционерите, проверките бяха задължителни, трябваше разрешително, за да минеш. То беше като граница между Хасково и Кърджали, имаше вишки. Накоро, като пътувахме в тази посока, изведнъж си спомних и попитах: „Боже, помните ли, навремето винаги ни спираха за проверка, като минавахме – къде отиваме, защо отиваме“. Ходехме на гости при баба ми, докато беше жива. Толкова помня.

Друго какво помниш от този период?

Помня зимата на на 89-та и 90-та, стачките със знамената на площада и по улиците. Хората се бяха изсипали на улицата със знамената и лозунгите „Турците в Турция“, „другите са предатели“… Тогава, на един такъв митинг, срещнах един мой учител, беше зимата. Точно тогава, януари, беше минала историята с това, че вече не съм учителка в детската градина в това село. Преподаваше ми философия в руската гимназията, в момента обаче не мога да си спомня как се казваше. Той беше, между другото, най-кроткият учител от всички. Никога, така като го видиш на външен вид, няма да кажеш, че е толкова активен. И той ми каза: „Как си, какво правиш? Ако имаш някакви проблеми, да знаеш, че никой няма право да те изгони от тази страна, нямат законното право. Да ме потърсиш, да ми се обадиш, ще те защитим, ако нещо се случи“.

И от всички тези неща, виждайки ги във филма, най-много ме потресе онова, което се подчертава в него – успешната пропаганда до такава степен вече се е вклинила в мозъците на хората, че до ден днешен в неформални разговори можеш да видиш реакциите, готовите клишета, които са насложени за тези хора, за този период. И как те още задават въпроси, на които лично аз няма как да отговоря, защото за първи път в този филм видях каква е била идеята, каква е била пропагандата. Това е всъщност, което мен най-много ме обезпокои.

Какви въпроси?

Какви въпроси, ли? Ами примерно – когато чуят името, са ме питали: „защо Халиде?“. За мен беше много странно – какво значи „защо Халиде“? Ето го и резултатът от пропагандата и изкривяването на истината. Всъщност всички са били излъгани – и тези, които са били свидетели на събитията тогава, и тези, които не са били.

А ти какво отговаряш в такъв случай?

(Смее се.) Да ти кажа, нищо не отговарям. Просто Халиде. Може би не правят веднага асоциация, че това име е свързано с факта, че съм туркиня. Нямам никаква представа.

Или почват да ми задават въпроси: „откога живееш в България“, „говориш много добър български“, „ама ти кога дойде в България“, при което аз бях доста изненадана.

Ако чуят, че си Халиде, и то – Сюлейман?

Може би тогава вече по-добре им се изяснява ситуацията.

Сблъсквала ли си се с дискриминация след Десети ноември?

След Десети ноември ме уволниха от детската градина.

Имам предвид и като отношение на други хора заради това, че си с турско име или че си с турски етнически произход.

Сега точно да ти кажа, че са ме нападали или по някакъв начин са ме провокирали, например да ми кажат някакви обидни думи – ами не. Но се усеща – в мимиките по лицата на хората нещо се променя. Те ме чуват как говоря български език, виждат ме. След това, като си кажеш името, и се забелязва един друг нюанс. Някои се стресират, не знаят как да подходят, на други това изобщо не им прави впечатление. Така че хората са най-различни. Но при така случилата се дезинформация не може да се вини никой. Каквото и да става, истината трябва да се знае, за да се върви чисто напред и да се вземат поуките от случилото се.

В случая, в онази система, всичко е дошло от управлението, от политиката. Сигурна съм, че не всички хора са били съгласни с онова, което е ставало. Много е трудно да реагираш в ситуация, в която цялата система, както виждаме и в някои документални филми, е била абсолютно еднаква за тези, които са били различни. Ние сме били онази част от населението на страната, която е била подложена на специфично отношение и някакво насилие. Но през този период има много хора, които са били чисти български граждани и по същия начин са били малтретирани по затворите, семействата им са били ощетени.

Режимът е бил такъв. Нормално е някой да застане от страната на едните, други да застанат от страната на другите. Човек винаги има инстинкт за самосъхранение. Единственото, за което може само да ме боли, е че това, което е насадено тогава, все още може да се види по погледа и все още някои гледат на теб като на чужденец, което за мен е необяснимо.

Промениха ли се за теб нещата, когато си върна родното име?

За съжаление, да – когато вече документално си бях оформила името и в университета разбраха, става въпрос за повечето от колегите (най-близките ми приятелки знаеха), част от тях спряха да ме поздравяват.

Защо?

Не знам. Повече с тях не съм разговаряла. Но примерно, ако предишния ден са ме поздравявали и са знаели, че съм Лидия, сега знаеха, че вече не съм Лидия, а съм Халиде. И спряха да ми казват „добро утро“, „довиждане“, да комуникират с мен за известен период от време.

Но съм много благодарна на онези мои приятелки от студентските години, с които и до ден днешен поддържаме много близки отношения, аз съм като част от техните семейства, те са като част от моето. Благодарна съм им, че ми даваха морална подкрепа. За някои бях първият човек от турски произход, който те въобще бяха виждали през живота си. Те нямаха досег, не знаеха.

Ти си учила в Пловдив, нали?

В Пловдив, да. С тях си говорехме, че въпреки че ще имам трудности с намиране на работа, с реализация в страната, това име, с което съм се родила, което моите родители са ми избрали, това име ми е дадено и ме подкрепиха в моето желание да си го върна. Бях твърдо убедена, каквото и да ми се случи от тук нататък – това е моята съдба. Името, с което съм се родила, с него трябва и да умра. Ако някога реша, че не ме удовлетворява вече, мога винаги да го сменя. Но някой да дойде насила, да реши и да ти каже „ти ще бъдеш такъв“…

Помня, че имаше един много хубав концерт във филхармонията в Пловдив, на който бях поканена от познати. И аз бях отишла на този концерт, когато все още всички около мен знаеха, че съм Лидия. Не знам защо толкова се бях развълнувала и се бях разплакала. И си казах: „Боже, как ми се отварят врати – само защото се казвам Лидия, мога да присъствам на определени места!“ И те канят, защото ти си Лидия. Но този страх и това чувство, че евентуално ако разберат, какво ще стане, какво ще се случи? Била съм твърде млада, все още не съм била укрепнала като характер.

Не ти е било лесно…

Сега зрелият човек в мен продължава да разсъждава върху тези процеси, които вече са минало. Една част от него се чувства празна, защото има усещането, че юношеството му е било ограбено. Хубавото е, че не тая и никога не съм таяла нещо лошо или някаква омраза конкретно към хората, нито към държавата. Винаги съм обичала културното разнообразие, което съществува. И съм търсила човека. И до ден днешен не ме вълнува толкова името на човека. Името може да ме вълнува дотолкова, доколкото можеш да се докоснеш до друга култура, да се обогатиш. Искам да видя в очите ти, в твоята душа, дали ти си човек – това е важното. Името ти, религията, традициите – това са едни външни форми, външен израз, който ние, хората, сме си избрали. Все още се чудя защо е необходимо всичко това. (Смее се.) Но ние всички в същността си сме едни и същи, желанията ни са едни и същи. Те са човешки.

Какво е България за теб?

Ние всички сме родени на тази земя. Аз съм учила в България, цялото си образование дължа на тази страна, обичам си я. Когато съм ходила в съседните балкански държави, винаги ми е правил впечатление моментът, в който пресичаш границата с България. И смея да кажа съвсем отговорно, че ние живеем в най-хубавата територия на Балканите. Най-хубавото е моментът, в който пресечеш България от която и да е точка виждаш хълмчетата със зеленината, дърветата. Никъде го няма това. Пейзажът веднага се променя. Учудвам се как точно така е отрязано това парче земя, аз лично не мога да си го обясня.

Има един проблем, не само в моя случай – страхът на човек от човека. Всички ние сме еднакви, ние сме свързани. Това, че сме избрали определени идеи, на които да служим, не променя моята човешка същност, нито твоята човешката същност, защото ти си решил да следваш друга идея. И аз съм под слънцето, и ти си под слънцето. И аз пия вода, и ти пиеш вода. И аз обичам, и ти обичаш. И аз умирам, и ти умираш. И аз се раждам, и ти се раждаш. Не виждам къде е разликата. Значи ние сме позволили на едни идеи до такава степен да обсебят нашето съзнание, че от нямане на какво, едва ли не, започваме да изкарваме собствена вътрешна неудовлетвореност, да нападаме съседния човек, няма значение какъв е, само защото той не е като нас.

Това ми е любимият въпрос, когато вземам интервюта – какво би искала да кажеш, за което не съм те попитала? Нещо, което ти се иска да кажеш и да се чуе.

Това, което искам да кажа е, че всичко, което се е случило в миналото, вече се е случило. Ние няма как да изтрием историята – цялата история, не само конкретния период, за който говорехме. Това са факти. Ние трябва от тук нататък да мислим, че има много по-важни въпроси от това непрекъснато да се обръщаме назад и да се спъваме. Да се обединим, да последваме примера на хан Кубрат – това също съм го запомнила от историята – че винаги, когато хората са заедно, се постигат много повече неща. И да решаваме проблемите такива, каквито са в момента, а не да създаваме нови проблеми. Защото ние непрекъснато тъпчем на едно място.

Времената се промениха, в света вече има опити да се създаде нов тип устройство на управление, на икономика, на политика. Ако не осъзнаем това и не се обърнем да погледнем как да спасим страната, обединявайки се и мислейки в обща насока, това може да бъде само в наша вреда, а не в наша полза. Ние няма как да се върнем назад, слава на Бога. Но колкото по-бързо го осъзнаем, колкото повече сме единни и разберем, че всички сме еднакви, всички се борим за едно и също – за хляб, за щастие, за любов и за мир – толкова по-бързо ще напреднем и като нация, и като държава.

 

[1] УПК – „учебно-производствен комплекс“. Става дума за различни форми на професионална квалификация, които учениците, които не са от техникум, а от гимназия или общообразователно училище, трябваше да придобиват. Бел. авт.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.