Хората зад заловените бройки

На 24 април 1996 г. българката Татяна И. Кабакчиева е намерена удавена в река Одер при опит да прекоси границата между Полша и Германия[1]. На 21 декември 1999 г. Здравко Николов Димитров от България е застрелян от немската полиция в Брауншвайг (Германия) при опит да избегне депортация. Навръх Нова година, на 31 декември 2000 г, 23-годишна българка, чието име е неизвестно, е замръзнала до смърт в планината Беласица на българо-гръцката граница при опит да влезе нелегално в Гърция. На 26 октомври 2005 г. 31-годишният българин Владислав Петров е изгорял жив при пожар в център за задържане на бежанци на летище Шипхол (Холандия), заедно с още десет души от други държави. На 09 декември 2006 г. 40-годишен мъж от България се е самоубил в центъра за задържане на бежанци в Ламеция (Италия), очаквал е депортация.

Не знам кои са били Татяна Кабакчиева, Здравко Димитров, Владислав Петров и останалите българи, чиито имена са неизвестни. Не знам защо толкова отчаяно са бягали от България. Общото между тях е, че са намерили смъртта си, защото са пребивавали нелегално в чужда държава или са се опитали да преминат нелегално през граница. Били са „нелегални имигранти“, както се казва. Не знам как е щял да се развие животът им, ако бяха останали живи. Знам, че са умрели мъчително. Ако едно 23-годишно момиче беше поживяло няколко часа повече, щеше да посрещне новото хилядолетие. Ако един 40-годишен мъж не е бил отчаян до смърт броени дни преди влизането на България в Европейския съюз, днес щеше да бъде 49-годишен гражданин на Европа.

Списъкът с 17306 документирани смъртни случая на бежанци в Крепостта Европа на UNITED за междукултурни дейности и Европейска мрежа срещу национализма, расизма, фашизма и в подкрепа на мигрантите и бежанците не претендира за изчерпателност. В него има и случаи на чужденци, намерили смъртта си в България, на българската граница, на път за или от България, в български автомобили и т.н. От тях ще спомена само онези, които са починали на територията на България (или защото преди това са били в България). Не че няма достатъчно драстични случаи сред останалите, но имаме по-актуални със 71 чужденци, задушени в хладилен камион, каран от българи и двама иракски йезиди, пребити от български гранични полицаи толкова жестоко, че не успяват да доживеят да стигнат до населено място. А от броени часове България създаде нерадостен прецедент – граничен полицай застреля търсещ убежище, вероятно от Афганистан. Това е първият случай от началото на настоящата така наречена “миграционна криза” в Европа, в който някой е застрелян, прекосил сухопътна външна граница на Европейския съюз.

25-годишният Али Джафари от Афганистан е намерил убежище в България за 18 месеца. След това е депортиран в родината си. След 1 март 2005 г. се води безследно изчезнал. На 6 октомври 2009 г. Хасун Албаадж от Сирия е починал в центъра за задържане на бежанци в Бусманци, където е бил задържан 3 години, поради липса на медицински грижи. През 2009 г. Джонсън Ибитуй от Нигерия умира от инфаркт в резултат на стрес скоро след напускане на центъра за задържане на бежанци в Бусманци, където прекарал 1 година.

Нищо друго не ми е известно за Али Джафари и Хасун Албаадж, но за Джонсън Ибитуй знам – познавам сина му и други хора, които са го познавали. Идва в България двадесетина години преди смъртта си. Защитава дисертация. Става преподавател по английски език в университет в Пловдив, отваря и собствена школа за курсове по английски и наема на работа в нея български граждани. Освен това е и протестантски пастор. Синът му свири на пиано и учи в музикално училище.

Всичко върви добре, докато не се появяват финансови проблеми. Джонсън Ибитуй няма достатъчно пари, за да поднови статута си. За всичките години в България така и не е получил статут на постоянно пребиваване (до такъв африканци трудно се добират) и трябва да плаща по 500 лева на година за лична карта – за себе си и за детето. Може би и други плащания е трябвало да извърши. Не успява и със сина му остават без документи. Ако нямаш документи, няма и работа. На 16-годишна възраст момчето е изхвърлено от училище. Дирекция „Миграция“ го чака да навърши пълнолетие и буквално на следващия ден младежът е арестуван – за да го върнат „при маймуните в Африка“, защото е „маймуна“, както се изразява полицаят.

Озовава се не в Африка, а в Бусманци. Държат го затворен там 2 години и 3 месеца. Изкарват го, вкарват бащата. Явно тогава християнският оптимизъм на пастор Джонсън Ибитуй се е прекършил, човекът се е сринал психически и физически. Синът му смята, че от Бусманци са го освободили, защото са виждали, че няма да живее дълго и не са искали да умре там. Починал месец след освобождаването.

Историята на Джонсън Ибитуй обаче не свършва тук. Оказва се, че не може да бъде погребан, защото… няма документи за самоличност. Две седмици тялото му стои непогребано, докато синът се опитва да убеди властите, че баща му е точно този човек, когото всички знаят, че е.

Запознах се със сина Ибитуй по-малко от месец след погребението на баща му. Този младеж, говорещ български с пловдивски акцент и английски – с британски, възпитан в християнски ценности и със свирене на пиано, се беше превърнал в уплашено и гневно зверче. Без постоянен дом, без право на работа, без възможност да продължи образованието си, да се ожени, да има телефон на свое име, изобщо – всичко, за което ви трябват лични документи.

Джавед Нури. Снимка: Светла Енчева.
Джавед Нури. Снимка: Светла Енчева.

Мисля за Джонсън Ибитуй и сина му, когато полицията всекидневно праща прессъобщения колко чужденци са заловени в България. И за Джавед Нури от Афганистан, който е жив, но можеше и да не оцелее след опита си за самоубийство чрез самозапалване в Бусманци. Джавед и днес живее в България и няма документи за самоличност.

Питър Чикой. Снимка: Светла Енчева.
Питър Чикой. Снимка: Светла Енчева.

Мисля и за автора на Marginalia Питър Чикой, който вече има документи и също е жив, но можеше и да не е, ако не успяваше да се снабди с лекарства за тежкото си хронично заболяване, често пъти – по втория начин, през дългите години на „нелегалност“.

Мисля за Аревик и Давид, известни като „арменските Ромео и Жулиета“, които живеят в България, без да могат да легализират статуса си и отскоро имат второ дете. И двамата им сина са „нелегални“ по рождение.

“До момента сме заловили 22 000 бежанци”, похвали се МВР в началото на октомври. И?

Когато попадам на прессъобщенията и изявленията на МВР за „заловените“ бежанци, имигранти и прочее в България, си задавам два въпроса. Първо, за какви точно чужденци става дума? Второ, какво става с тях, след като ги „заловят“?

Като че държавата умишлено си поставя за цел да заличи разликата между хората, които търсят убежище, тези със статут на бежанци и чужденците, които са без документи по други причини, за да предизвика един абстрактен страх от „опасните чужденци“. Когато преди избори нямаш идеи, най-лесно е да трупаш дивиденти, всявайки страх и омраза.

Сред чужденците, за които пише МВР, със сигурност има много такива, които са дошли в България от Сирия и други страни, за да потърсят убежище. Част от тях са „залавяни“ на границата или след като я прекосят. Невинаги става ясно какво се случва с тях след това, но най-вероятно повечето от тях са изпращани в центровете към Държавната агенция за бежанците (ДАБ).

Има и търсещи убежище, които минават през България на път за Западна Европа, основно за Германия и Швеция. Всъщност огромната част от тях са такива. Но и България не иска особено бежанци на територията си, така че ползата е взаимна. Част от тези чужденци са регистрирани като търсещи убежище в България, но напускат страната, преди да дочакат предоставянето на статут. Други минават през България транзит. Какво става с тях, след като ги „заловят“? Вероятно също се изпращат в центровете на ДАБ, за да избягат отново.

По данни на Държавната агенция за бежанците за пет години България е дала статут на 14 630 бежанци. За последните 2 години Германия и някои други страни в ЕС са ни върнали 174+212=386 бежанци и са отправени запитвания (смисълът на които е “тези бежанци са ваши, какво търсят при нас?”) за още 6963+7851=14814. Излиза, че толкова много бежанци бягат и от България при първа възможност, че бежанският ни баланс е даже отрицателен: 14630-14814=-184. Като прибавим към тези минус 184 души онези 386, които са върнати в България, вече имаме положителен баланс: цели 202-ма бежанци.

Разбира се, това не са всички бежанци и хора, търсещи убежище в България. Отделно, че има все повече търсещи убежище, които успяват да заминат на Запад, преди да получат статут тук, което обърква сметката. А и Германия на практика вече се е отказала да отправя запитвания. Но тези калкулации дават ясна представа какво се случва: новите бежанци, които идват, на практика не се задържат в страната.

Сред „залавяните“ от МВР чужденци обаче има и една друга, много важна група – тази на чужденците без документи. Именно такива хора се „ловят“ из хостелите в центъра на София. Неотдавна МВР се похвали, че след „специализирана акция“ е „заловила“ 500 от тях.

Какви са чужденците без документи? Те са се оказали такива по различни причини, които сега ще се опитам да обобщя в няколко групи:

Има чужденци, които са дошли в България да търсят убежище, но са получили отказ. По една или друга причина не са депортирани обратно в страните си на произход, а няма правна процедура, с която да легализират статута си в България, нямат и никакви права. Те могат да бъдат арестувани всеки момент, пращани в лагерите в Бусманци и Любимец, освобождавани и пак задържани.

Някои от тях са дошли в България, защото са действително са бягали от войни и преследване, но от ДАБ не са повярвали на разказите им, както не са повярвали на Джавед Нури въпреки доказателствата за ситуацията му. Други са искали да си осигурят достъп до определени човешки права. Говорила съм с бежанки, които са дошли в България, защото в родната си страна са нямали право на образование. Мнозина просто са търсили по-добър живот. Някои може би са бягали не от война или политическо преследване, а от нещо друго. Знаем ли днес какво е прогонило от България Татяна Кабакчиева, Здравко Димитров и Владислав Петров, за да намерят смъртта си в други европейски страни?

Има и хора, които са потърсили убежище, но не се намират на територията на Агенцията за бежанците и молбите им още не са регистрирани. По сега действащото законодателство в България може да мине неопределено време, докато ДАБ се накани да регистрира една молба. През този период хората, които реално са търсещи убежище, нямат доказателство, че са такива, и са напълно уязвими.

Има и хора, които са получили бежански статут, но после са го загубили. Като Питър Чикой – не можело да е дошъл в България като студент и да остане като бежанец, макар в Замбия да искат да го убият. Или като М. Диуф, който е бил щастлив академичен философ, след като България му е дала убежище – до момента, в който ДАНС решили, че това, че е мюсюлманин, е заплаха за националната сигурност. Диуф прекарва доста години в Бусманци под предлог, че е с разклатена психика и сам не иска да излезе. А психиката му е разклатена имено от престоя в центъра за задържане.

Давид Харутюнян. Снимка: Светла Енчева.
Давид Харутюнян. Снимка: Светла Енчева.

Другата основна група чужденци без документи са такива, които са дошли в България не за да търсят убежище, а като имигранти – да развиват бизнес, да работят, да учат, да създадат семейство и т.н. И по финансови, административни или други причини в един момент са се оказали без документи. Като Джонсън Ибитуй и сина му. Или като Давид Харутюнян, дошъл в България на 5-годишна възраст и станал „нелегален“, защото от родната му Армения, която той на практика не помни, поискали да се върне там и да служи три години в казармата, а като отказал, не му подновили паспорта.

Аревик Шмавонян рисува фотографа. Снимка: Светла Енчева.
Аревик Шмавонян рисува фотографа. Снимка: Светла Енчева.

Има и смесени случаи. Като любимата на Давид Харутюнян Аревик Шмавонян, дошла в България с туристическа виза, за да го види след шест години виртуална любов с него и неуспешно потърсила убежище, след като визата изтекла, защото искала да е с любимия си. И затворена в Бусманци, където се оказало, че е бременна. Или като Джони Боро, дошъл от Нигерия да търси убежище, влюбил се в българката Венцислава и се оженили. Опитал се да легализира статута си чрез брака, от „Миграция“ го посъветвали да изтегли молбата си за убежище. Когато направил това, го вкарали в Бусманци, защото… е без документи. Днес, след дълги перипетии, Джони Боро е легален и е със семейството си в Германия, но Аревик и Давид не са.

Общото между чужденците без документи е, че нямат право да вършат нищо законно. Следователно, за да оцелеят, нямат друг изход, освен да живеят извън закона. А МВР, когато иска да отчете дейност, ги арестува, защото са „нелегално пребиваващи“. Какво става обаче с тях след ареста?

Джони и Венцислава Боро. Снимката е от профила на Венцислава Боро във Facebook.
Джони и Венцислава Боро. Снимката е от профила на Венцислава Боро във Facebook.

Предполагам, повечето чужденци ги пускат на свобода… до следващия арест. Венцислава Боро ми е разказвала за времето, когато мъжът ѝ Джони е бил без документи. Когато не се приберял през нощта, тя си знаела, че пак са го арестували. Някои ги затварят в центровете в Бусманци и Любимец, за да ги освободят след известно време, защото не може да ги държат там вечно. По-редки са случаите на депортации. В общия случай чужденците се оказват отново на свобода, но още по-беззащитни, защото примерно вече не могат да се върнат в хостела, в който са намирали подслон но този момент.

МВР обаче отчита дейност. Така хората хем се страхуват от „опасните“ чужденци, хем се успокояват, че държавата държи нещата под контрол. Местната власт в България очевидно няма други проблеми. Ако чужденците са заловени, и въздухът ще е чист, и корупцията ще спре, и трафикът ще е наред, ще има детски градини за всички, общинските училища ще предоставят образование със сравнимо качество. Сегрегацията ще изчезне. Няма да има улици без настилка, селища и квартали без водопровод и канализация, некачествени ремонти, бутафорни реконструкции. Спете спокойно, съграждани и съселяни.

Ще завърша с едно стихотворение на Пламен Сивов, което е писано още през 2006 г., което днес има особена актуалност, макар да не споделям патоса на произведението за мигрантите като варвари. Казва се „Присъединяване към Европа“:

Момчетата от крайните квартали
превзеха парка, плюха в шадраваните,
пикаха във изящните фонтани,
заклаха лебедите, после ги опекоха,
изядоха, повърнаха,

а жителите
уплашени се криеха в именията.

На следващата сутрин,
отпуснали лица пред стъпканите рози,
купищата фасове, бутилките от бира,
мокри от росата –

в добре устроените им глави,
сред фините литературни образи,
надигаха се мътно
мисли за огради.

[1] Данните за този случай, както и за останалите, изброени в публикацията – до 2009 г. (включително), са от Списък с 17306 документирани смъртни случая на бежанци в Крепостта Европа, документиран на 1 ноември 2012 г., изработен от UNITED за междукултурни дейности, Европейска мрежа срещу национализма, расизма, фашизма и в подкрепа на мигрантите и бежанците и публикуван на български език в .pdf файл на сайта на списание „Едно“.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.