Христо Иванов: В центъра на дебата e правото на справедлив процес

Споделете статията:

Hristo Ivanov-vicepremier (1)

Христо Иванов е вицепремиер и министър на правосъдието в служебното правителство на проф. Георги Близнашки. Той е магистър по право от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирал е във Fulbright/Hubert Humphrey Fellowship Program, Washington College of Law във Вашингтон (САЩ) в областта на правото на национална сигурност и процедурите по съдебни назначения в САЩ. Има почти 20 години стаж в редица юридически НПО-та и като независим консултант в областта на законодателната и съдебната реформи, оценката на законодателството и утвърждаване върховенството на закона. От 2006 г. и досега е програмен директор на Българския институт за правни инициативи, където ръководи проекти в областта на съдебната реформа, превенцията на корупцията и утвърждаване на върховенството на закона.

Г-н Иванов, проектът за актуализация на стратегията за съдебна реформа, който Вашето министерство представи на 14 октомври, както личи и от заглавието на документа, не е първият опит да се направи план за всеобхватна и дълбока реформа в съдебната система. Кое наложи сега, и то от служебно правителство, да се направи този нов вариант?

Най-общо има две групи причини. На първо място – тези от техническо естество: началото на новия програмен период, тъй като стратегията, освен документ за политически намерения, е и инструмент за програмиране на европейското финансиране. Също така и препоръката в последния доклад на ЕК по Механизма за сътрудничество и оценка за извършването на такава актуализация.

В това отношение, искам да подчертая, имаме съвсем конкретни срокове: най-късно до средата на декември София трябва да даде ясен политически сигнал за намеренията си в областта на съдебната реформа, ако иска това да бъде отразено в предстоящия януарски доклад, който ще даде тон за отношенията ни с ЕК в тази област.

За нас е много важно да обърнем тенденцията към засилване на разликите в прогреса между България и Румъния и това трябва да стане именно с януарския доклад на ЕК. Ако пропуснем този шанс, последиците за положението на страната ни в ЕС могат да бъдат чувствителни. От тази гледна точка служебното правителство беше длъжно да подготви проект за стратегия, така че да даде възможност на следващия кабинет да вземе необходимите решения в краткото време до декември.

Втората група причини е от обществено-политическо естество. В годините след 2010 г. когато беше приета предходната стратегия, се отключиха процеси на дълбока трансформация на сложилия се след 2001 г. политикономически модел.

Подозирам, че те тепърва има да се разгръщат в пълнота и да се формира някаква нова трайна конюнктура. Протестите, скандалите, политическата нестабилност, казусът КТБ, преструктурирането на медиите и пр. са само външни проявления на тази трансформация. Гражданите се опитват да поставят въпроса за това как се управлява страната и да получат по-голяма роля в процеса на вземане на решения, а елитите трябва да избират дали да застанат на страната на обществото, или да се включат в поредния опит за спасяване на предходното статукво или някакви сценарии за още един контролиран (мини)преход.

Правосъдието, което е основен регулатор на тези отношения – във властови, легитимационен и икономически план – естествено беше основна сцена, на която протичаха тези процеси. Тази динамика доведе до натрупване на много конкретен опит – какво работи, какво – не, какви са конкретните механизми на патологиите и пр.

В тази перспектива актуализираната стратегия едновременно има за цел да обобщи натрупания опит и да отговори на кристализиралите в последните години проблеми, но е и призвана да предложи план за бъдещето. Не случайно една от ключовите задачи, които формулира този документ, е достигането до такова състояние на правосъдието ни, че то ефективно да влезе в ролята си на основа за цялостно оздравяване на институционалния и правов ред в страната. В качеството си на проект, който е предложен за обществено обсъждане, Стратегията има предназначението да стане основа на разговор за това как на полето на съдебната власт обществото ни би могло да се възползва от текущата политикономическа трансформация и да наложи своите условия за нейните резултати.

Нововъведението, което предизвиква най-много коментари, е разделянето на ВСС на два съвета. Какво ще се постигне, според Вас, ако това бъде прието? Каква ще е съдбата на парламентарната квота при новото положение?

Стратегията стъпва на два основни източника: на международните стандарти и препоръки по отношения на България и на конкретния ни натрупан институционален опит.

По отношение на модела на ВСС има ясен международен стандарт, че органът, който регулира кариерните въпроси на съдиите, следва да включва „мнозинство от съдии, избрани от съдии”. Има и редица конкретни произнасяния на авторитетни международни институции, че нашият досегашен модел е проблематичен. Освен това обаче ние имаме изобилен опит по отношение на неефективността на настоящата организация на ВСС, липсата на ясна представителност и отговорност в него, постоянното му превръщане в хранителна среда за лобита и сцена, на която административното влияние в рамките на съдебната власт се „търгува” с политически и икономически фактори.

Ако бъде въведено предложението в рамките на 25-членния ВСС да се оформят две колегии за вземане на кариерните решения, съответно за съдии и за прокурори и следователи, това ще има два много значими ефекта. Първо, ще създаде важна гаранция за независимостта на съда, доколкото практическият ни опит показва, че именно кариерните въпроси са особено чувствителни за съдиите и често стават основа за оказване на влияние върху тях. Второ, обособяването на прокурорска колегия ще бъде важна промяна в управлението на прокуратурата. Наскоро бившият Главен прокурор проф. Борис Велчев в свое интервю постави въпроса защо ВСС не контролира дейността на Главния прокурор. Обособяването на специализирана колегия, ако не форма на контрол, най-малкото ще наложи ВСС, чрез тази своя компонента, да се фокусира върху въпросите на това как се управлява и работи прокуратурата и да го прави публично и при съответните гаранции за прозрачност.

Що се отнася до парламентарната квота, при решаването на кариерните въпроси тя се поделя между съдийската и прокурорската колегии и участва в работата им, гарантирайки предвиденото в конституцията обществено участие. В парламентарната част на съдийската квота, разбира се, може да има не само съдии, но и представители всички други юридически професии, включително прокурори. Важното е, че при съотношение 6-има съдии, избрани от професионалната квота, и 5-има членове на ВСС, избрани от парламентарната, се удовлетворява изискването на цитирания европейски стандарт. По всички други въпроси, освен по кариерните, ВСС ще продължи да заседава в пълен 25-членен състав.

Документът предвижда дискусия за „промени в статута на тримата големи”, т.е. на председателите на ВКС и на ВАС и на Главния прокурор. Как Вие си представяте тези промени, какво би следвало да се промени? Според Вас следва да се запази сегашният срок на мандата на Главния прокурор или той трябва да се съкрати?

Стратегията предвижда два типа мерки. Там, където има достатъчно яснота какво е необходимо да се прави – на основата на международни стандарти и препоръки или от собствения ни опит, се предлагат конкретни решения (като това за разделянето на ВСС). Но там, където, за да се стигне до решение, са нужни допълнителни проучвания и дискусия, Стратегията предвижда необходимите организационни мерки и финансиране (по Оперативна програма „Добро управление”), без сега да предоставя крайното решение.

За нас е важно темите, по които е ясно, че има проблеми и въпросителни, но по които по една или друга причина не се е оформило достатъчно „зряло” решение, да бъдат поставени и да имаме организационните гаранции, че по тях ще се работи, а няма да бъдат оставяни в безтегловност, както става сега.

Такава е мярката по отношение на статуса на т.нар. „трима големи” – председателите на двете върховни съдилища (ВКС и ВАС) и Главния прокурор. През годините в обществото периодично се повдигат важни въпроси относно тяхното положение и правомощия, които обаче не биват подхващани от институциите и никога не могат да доведат до оформянето на някакво достатъчно широко споделено становище.

Поставят се въпроси за продължителността на мандатите им (от една страна, че сегашните 7 години са твърде много на този етап от демократичното ни развитие, а от друга – че тези мандати са в система с мандатите на парламента, така че да не съвпадат с него), за инструментите за търсене на отговорност – дисциплинарна, политическа и пр. В случая не е важно моето лично мнение – важно е да си гарантираме, че този дебат ще се състои и, ако са необходими някакви промени, те ще бъдат направени в бъдеще.

Как си представяте Вие съдийското самоуправление, какво ще е по-доброто за функционирането на съдебната система, ако се въведе „пряк избор на членовете на професионалната квота във ВСС, провеждан на съответните общи събрания при гарантирана тайна на вота”?

Анализът на това, което знаем за корупцията и неправомерното влияние в съдилищата, показва, че твърде често ефективното повлияване на даден съдия или на изхода от дадено дело зависи от правомощията на административните ръководители: или чрез оказване на натиск и създаване на затруднения (претоварване с работа, спънки за участия в обучения и др.), или с помощта на привилегировано третиране (разтоварване от работа, т.н. „допълнително материално стимулиране”, участия в проекти и пр.) и най-сетне – чрез използване на сериозните слабости на системата за разпределение на делата, които позволяват както неравномерното натоварване, така и едно дело да стигне до съдията, който ще го реши по „правилния” начин.

Въпреки че подобни злоупотреби изобщо не се отнасят за всички или дори за мнозинството от съдебните ръководители, те са факт и дори обстоятелството, че огромен брой от скандалите във ВСС стават именно по повод заемането на председателски места, говори за наличието на определен „нездрав” интерес.

Като предлагаме засилване на ролята на колегиалния принцип, ние преследваме три вида ефекти. Първо, това е по-добрият баланс между правомощията на председателите и прерогатива на общото събрание да взима най-важните решения. Второ, става дума за силно повишаване на отговорността на съдиите за състоянието на техните институции и поощряване на култура на активно ангажиране, вместо пасивността, която често е преобладаващият момент в поведението сега. Трето, целта ни е в рамките на съдебната власт да създадем известна диференциация в начина на управление на съдилищата и прокуратурите. Към момента тези две толкова различни институции – съдът е хоризонтална институция, докато прокуратурата е вертикална – се управляват в рамките на единен административен модел и дори текстовете относно ръководителите им са еднакви. Това очевидно няма как да работи особено добре.

Широко обсъждана в обществото е организацията на прокуратурата. В проекта се говори за „нов организационен модел на прокуратурата” и са изброени условията, на които да отговаря този нов модел при запазване на прокуратурата в състава на съдебната власт. Но все пак бихте ли конкретизирали Вашите виждания за това какъв по-конкретно да е този „нов модел”?

Отново въпросът не е в моето лично мнение.

Целта ни е наистина да започнем сериозен разговор за необходимите организационни реформи в прокуратурата. Трябва да си даваме сметка, че днес отсъства ясен и цялостен организационен модел на държавното обвинение.

Имаме множество наследени отпреди 1989 г. елементи, съчетани с поредица от кампанийни изменения и „кръпки”, и значително изоставане спрямо световните тенденции в организационното развитие и модерния мениджмънт. В стратегията сме се постарали да гарантираме, че подобен процес по изработване на нов организационен модел ще се случи в система с други мерки и политики и ще включва в центъра си мнението на прокурорите и на признати международни експерти.

Има няколко важни момента в подхода на стратегията.

Първо, тя изхожда от разбирането, че на настоящия етап мястото на прокуратурата в България е в съдебната власт, далеч от контрола на изпълнителната и от влиянието на репресивните органи.

Второ, твърде много се спекулира, че предлаганите от стратегията мерки били първа стъпка към изваждането на прокуратурата от съдебната власт. Трябва да кажа, че това не само не е вярно, но и че съпротивата срещу реформата всъщност е плонж в посока на още по-голямо влошаване на общественото доверие към прокуратурата и на условията на работа на отделния прокурор, а и отваря вратата на различни политически авантюри под знака на „нова конституция”.

Трето, очевидно е, че реформите са неизбежни – това следва както от общественото мнение, така и от международното ни положение. Това се разбира и от огромното мнозинство прокурори.

Тези, които си мислят, че съществува вариант, в който просто се снишават и всичко остава по старому, просто не дооценяват сериозните промени във вътрешен и международен план. Стратегията няма за цел да наложи едно или друго крайно решение. Това, което тя прави, е единствено да гарантира, че най-сетне ще започнем сериозен разговор на тази тема и да осигури това да се случва в система с други важни политики в наказателната сфера, при необходимата база от изследвания и анализи с участието на всички прокурори. Трябва съвсем откровено да кажа, че ми е трудно да си представя по-конструктивен подход.

Четвърто, важно да отбележа, че стратегията никъде не третира въпроса за статута на Главния прокурор сам за себе си. Нашият подход беше да се фокусираме върху институцията като цяло. Смятаме, че това е по-продуктивно.

В стратегията се предвижда въвеждането на пряка конституционна жалба от страна на гражданите. За това се говори от много години, но то все още не е факт. Оптимист или песимист сте относно бързото приемане на това революционно за България нововъведение?

По-скоро съм оптимист. Съществува практически пълен консенсус за необходимостта от въвеждането на пряка конституционна жалба в един или друг вариант – какъв точно, отново е въпрос за допълнителен дебат. Остава само да се намери политическата сила, която иска да реализира огромните потенциални политически изгоди от реализирането на тази мярка.

Предвиждате да се „облекчи достъпът до първична правна помощ за гражданите”. Това е много важно, но как, според Вас, това облекчаване трябва да стане?

За това почти не се говори, но стратегията за пръв път поставя в центъра на темата за съдебната реформа правото на справедлив съдебен процес – и като конкретен критерий за оценка на предвижданите мерки, и като ценност, и като предложение за неговото изрично уреждане в конституцията. Това е свързано и с много други мерки, насочени към защита правата на човека и подобряване достъпа до правосъдие. В този контекст е и пакетът от мерки за развитие на правната помощ и особено разширяването на т.нар. първична помощ, т.е. тази, която се получава преди казусът да е стигнал до съд и когато често с един адекватен правен съвет могат да се спестят огромни ресурси и време както на гражданите, така и на държавата.

В този план, важно е да се отбележи, че стратегията въвежда моделите на т.нар. възстановяващо правосъдие, което е насочено не към наказанието, а към възстановяването на социалните отношения и личните интереси, накърнени от съответното закононарушение. Целта на въвеждане на тези модерни способи не е само да спести много ресурс на обществото, но и да започне постепенно да култивира един засилен акцент на хуманността в работата на съдебните институции и в мотивацията на отделния съдия или прокурор.

Последният въпрос е свързан с перспективата на реформата. Очаквате ли съпротива срещу нея? Кои ще са носителите й? Как, според Вас, партиите в новия парламент ще възприемат идеите на Вашия документ, имат ли те политическа воля да осъществят предложенията Ви?

Реформите, предвидени в предлаганата стратегия, са политическа и обществена неизбежност. Обществото ни ги иска, без тях България ще губи все повече международен престиж и доверие у най-близките си партньори. Съпротива ще има – както от страна на магистрати, така и на политически фактори, които не искат да изгубят конкретни свои позиции по отношение на съдебната власт. Време е обаче да осъзнаем, че съхраняването на това статукво е кауза пердута и да оценим, че тази стратегия е максимално добра база за провеждане на един конструктивен дебат и пристъпване към нужните реформи.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.