Иновативен подход за съдене на журналисти и граждани

Какво гарантира свободата на словото в България? Има ли правни механизми, които защитават журналисти, правозащитници и членове на неправителствени организации срещу съдебно преследване заради изразено мнение? Ако една медия или една организация излезе с публична позиция, кой е отговорен за нея? Дали това е медията/организацията като юридическо лице, главният редактор, председателят на управителния съвет, собственикът или този, който е съставил позицията, излязла от името на медията/организацията?

В България съществува практика да се съдят журналисти, главни редактори и собственици на медии в качеството им на частни лица. Дела са завеждани например срещу Асен Йорданов от „Бивол“ и Иван Бакалов от „Електронен вестник“. „Издателят преценява правните си аргументи, за да публикува или не някой текст. Но когато искът на засегнатия е насочен срещу журналиста, това е сплашване, защото физическо лице и издател са различни неща. Журналистът трудно може да покрие такива големи искове, и затова може да загуби примерно личното си жилище при евентуална присъда, а издателят отговаря с фирмата си. Дори журналистът да е прав в твърденията си, върху него пада страхът от съдебно преследване и малко или повече той се отказва да пише разобличаващи материали“, смята Иван Бакалов.

Когато съобщихме за делото срещу членовете на сдружение „Маргиналия“, информацията се сблъска с, или, по-точно казано, потъна в блаженото безразличие на журналистическата общност. Интересът, доколкото имаше такъв, се свеждаше до въпроса за какво точно сме съдени. На този въпрос не само на нас ни е трудно да отговорим, а и Софийският районен съд очевидно не можа да схване какви са обвиненията срещу нас. Затова прекрати делото и то сега, след обжалване, е заведено на втора инстанция. Най-рано през януари ще се разбере дали ще му бъде даден ход.

Не ме разбирайте погрешно – не смятам, че трябва да бъдем възприемани като герои заради това, че ето, видите ли, има дело срещу нас. Отделен въпрос е, че ми изглежда абсурдно в 21 век, в страна членка на Европейския съюз, някой да бъде съден, защото смята, че оправдаването на изпращането на смърт на повече от 11300 евреи по време на Втората световна война и квалифицирането им като “враждебно население” е антисемитизъм. Но не за това ми е думата.

Сериозният проблем, според мен, е, че подсъдими по делото са всички членове на сдружение „Маргиналия“ (освен един, изпуснат в суматохата). Да съдиш една медия/организация с дело срещу всичките ѝ членове като физически лица е прецедент; или поне не ми е известен друг подобен случай в съвременното българско правораздаване.

Ако подобно дело изобщо бъде допуснато до разглеждане (предстои да се решава дали да му се даде ход, или не), това ще е сигнал, че и други такива дела могат да минат. Какви могат да бъдат следствията от по-широкото приложение на такава една иновация?

Ако от всеки член на медия или организация, който е даден на съд, има шанс да се вземе обезщетение, тогава колкото по-голяма е организацията, която съдите, толкова повече можете да забогатеете, ако спечелите делото.

Представете си, че някой се почувства засегнат от публична позиция на Българската национална телевизия или Българското национално радио. В тях работят по над сто пъти повече души, отколкото са членовете на скромното сдружение „Маргиналия“. Броим и чистачките и административния персонал, разбира се.

Още по-печелившо ще е да се обидите на СУ „Св. Климент Охридски“ например. Защото университетът – това не са само преподаватели и служители. Какво е университетът без студентите? Като бонус, може да се поиска на всички тях да им се изземат компютрите, за да се установи кой има нещо общо с публичната позиция на Алма Матер.

Може да се демонстрира и по-голям размах. По данни на КНСБ, собствените ѝ членове са 275 762 души. Минималното наказание за клевета според Наказателния кодекс е 3000 лева. Ако се почувствате оклеветени от КНСБ, значи, можете да се надявате на поне 827 милиона и 286 хиляди лева.

Ако решите да се развихрите максимално, най-добре ще е да намерите позиция на Българската православна църква, в която се казва „ние, православните християни“ и която дълбоко ви унижава и опозорява. Църквата – това са не само свещениците, а и миряните. Според резултатите от последното преброяване на населението от 2011 г. източноправославните християни в България са 4 374 135 души. Нека извадим от тях онези, които не са навършили пълнолетие. Националният статистически институт ни затруднява малко, понеже предоставя данни във възрастови групи от 0 до 9 , от 10 до 19, от 20 до 29 и т.н години. Е, да пожалим 19-годишните. Пак получаваме 3 783 533 души, от които, ако вземем по 3000 лева, ще се сдобием с над 11 милиарда. Дори ако решим да не включваме себе си и близките си в списъка на подсъдимите.

Горните разсъждения и изчисления имаха за цел да покажат абсурдността на ситуацията. Предполагам, че малцина биха тръгнали да съдят всички членове на най-големия синдикат или изповядващите преобладаващата религия в България. Въпреки че се сещам за една американка, която безуспешно се опита да даде под съд всички хомосексуални хора по света с аргумента, че са грешници.

Реалистичната опасност е другаде – подобни дела да се завеждат като форма на репресия срещу медии и организации, които си позволяват критични позиции.

Ако са заплашени всички в една медия или организация, човек сериозно ще се замисли къде да работи и къде да членува. Защото никога няма да бъде сигурен в кой момент ще се окаже подсъдим – или дори осъден – за нещо, за което може дори да не е в течение. Няма да е сигурен, че някой някъде не крои планове да му бъде иззет за проверка личният компютър, или че няма да го безпокоят дни наред съдебни полицаи с въпроси дали други от подсъдимите не живеят в дома му. Няма да знае дали ще попадне в ареста или в затвора за нещо, което може изобщо да не е направил.

И сега България не може да се похвали с особена медийна свобода, а мнозина гледат на неправителствените организации като на “врагове на народа”. Медиите и организациите в България, които се осмеляват да са критични и не се вливат в мейнстрийма, които защитават непопулярни каузи, са малко. Ако практики като делото срещу „Маргиналия“ се масовизират, почти никой няма да остане в тях.

За мнозина делото срещу „Маргиналия“ е някакъв юридически абсурд, „ненормална история“, „циркът на Монти Пайтън“ (цитирам коментари по темата). Ако му бъде даден ход обаче, това ще означава, че подобни дела са възможни. Напомням, че до 14 юни 2013 година никой не можеше да си представи, че Делян Пеевски може да бъде предложен за шеф на ДАНС, освен тези, които са планирали да го направят.

И ако днес делото е от частен характер, утре може да е от общ и да ангажира цялата репресивна мощ на държавата.

Границите на възможното в българското правораздаване, както и в българския политически живот, са твърде широки и нерядко навлизат доста навътре в териториите на абсурда. Единственият начин да се противодейства на това е гражданският натиск – както беше и в случая с Делян Пеевски. Под граждански натиск не разбирам задължително протест – той може да се състои и в разпространяването на позиции, поставянето им на дебат, отстояването на идеи, предупреждаването за опасности.

Тъй като на този етап опасността да бъдат съдени целите екипи на медии и организации убягва от общественото внимание, остава надеждата, че Софийският градски съд ще прояви същото здравомислие като Софийския районен съд.

За да не се стигне дотам всички, които работят или членуват някъде, да бъдат заплашени.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.