Иван Стоянов – Фин: Тотално и завинаги маргинален

Иван Стоянов и заекът Фин. Снимка: CC-BY Светла Енчева. Иван Стоянов и заекът Фин. Снимка: CC-BY Светла Енчева.

Иван Стоянов, по-известен като Фин, е завършил психология в СУ “Свети Климент Охридски”. Понастоящем кара две магистратури – по творческо писане в НБУ и по артистични психосоциални практики и психодрама – съвместна магистратура на НБУ и Червената къща. Играл е в студентския театър-лаборатория “Алма Алтер”. Постоянно променя цветовете си. Живее на върха на една планина, която е всъщност плато. Има тринадесет братя и нито една сестра. Някога е бил вълк, сега е язовец, а много скоро ще се превърне в русалка. Обича захар. Но не от захарници, а от малки пакетчета. И когато я излива, прави от нея замъци, които много лесно се рушат. Негови текстове, музика и артистични изпълнения могат да се намерят в личния му блог и в профилите му в YouTube и Soundcloud.

С женска риза ли си облечен в момента?

Не съществува такова нещо като женска риза и мъжка риза. Половете са нещо, което хората са измислили впоследствие за улеснение. Има нещо, което се носи статистически повече от единия пол и статистически повече от другия.

Биологическите полове ли имаш предвид, или половете на дрехите?

Имам предвид половете на дрехите. Не вярвам, че една дреха може да има пол.

Същото се отнася и за клина ти, предполагам.

Клинът, който е всъщност нещо средно между клин и панталон.

Между клин и дънки.

Да, между клин и дънки. Той също е с много неясна идентичност, горкият.

И ружът няма пол?

Ружът също няма пол, защото в есенцията си е цвят, всъщност. А цветовете също нямат пол.

А биологичния пол как го дефинираш?

Биологичният пол… според мен, е вече отживелица. Има страшно много изследвания, направени в последните поне 10 години, които показват, че хора, които се раждат във видимо мъжко тяло, имат изцяло женска психика, както и обратното. И хора, които се определят с така наречения не-бинарен пол. Превеждам го буквално от английски, звучи малко дървено. Но… трябва да сме в крак с нещата.

Което ми напомни как напоследък карах един онлайн курс по статистика и една от преподавателките, американка, ни обясняваше как да получим относителния дял на мъжете, ако имаме само този на жените – просто вземаме това, което не влиза в жените, и готово. После, в дискусия, казах, че според мен това не е вярно; че има неща, които са или-или, но полът не е от тях. И се намериха няколко участници в курса да се съгласят, все пак.

Толкова е трудно да поставиш ясни граници на понятия, които се променят всеки ден. А ако го направиш, значи, че си изостанал от времето си. Преди две години продължих да отлагам държавния си изпит. Въпреки това, прекарах изключително много време в гледане на Youtube видеа, четене на статии, и се осведомих доста за джендър спектрума. И за това, как в момента хората, които правят проучвания, разбират понятието пол. И установих, че моето разбиране винаги е било много out of date – извън времето си. И реших да се осведомя наистина какво се случва в момента.

Извън времето – в смисъла на изпреварило времето, зад времето, встрани от времето или как?

Аз винаги някак си съм бил, без да искам, не точно върху самото време. Струва ми се, че съм или преди времето, или много назад във времето си. Но никога не съм точно тук и сега. Много е трудно да говорим за съвремие, при положение че самото понятие за време е много хлъзгаво. В крайна сметка, преди две седмици, когато се върнах от Полша, всичките ми часовници показваха полско време и пропуснах една много важна среща. И тогава си казах – ето, на, аз съм продължавал да живея по тяхно време. А нашето време е грешно… явно. Или пък – тяхното време, когато съм тук, е грешно. И става една такава… много голяма обърквация, когато става дума за време.

А сексуалната ориентация как би я определил?

Много просто. Сексуалната ориентация е като това, което ние двамата с теб си поръчахме – течност. Аз виждам сексуалната ориентация като нещо много флуидно и подлежащо постоянно на предефиниране. Много е опасно, според мен, да се поставят ясни граници на сексуалната ориентация. Най-лесно за мен би било да се каже, че човек е сексуален. Никога не знаеш дали когато станеш на 49 и имаш жена и деца, няма да се окаже, че си хомосексуален или бисексуален. Установих с годините, че поставянето на такива термини е ощетяващо както към теб, така и към евентуалните ти партньори, които може да срещнеш. Специално за мен сексуалността е нещо, което ние непрекъснато се опитваме да сложим в някаква терминология, а то все ни убягва. И колкото повече ще се опитваме да го застопорим, то толкова повече ще ни убягва. Ние може би си мислим, че сме го дефинирали докрай. Но това, за мен, не е така.

Защо, според теб, повечето хора има нужда да дефинират пол и сексуална ориентация и да се сложат някъде, където да е ясно какво са?

Хората много обичат… обичаме – и себе си слагам в това число – да имаме чувство на контрол. Да знаем, че ей тук сега тази маса, на която си поставям ръката, е стабилна. Да знам, че когато отворя тази врата и я затворя, имам ключ, с който разполагам, ако искам по-късно да се върна. Тук мисля, че не би било изцяло грешно, ако бръкна малко и в „кошницата“ на екзистенциалистите. По някакъв начин на нас ни е много спокойно и ни е много удобно, ако сложим един термин. Чувстваме се така, сякаш имаме напълно контрол над ситуацията. И мисля, че също е малко арогантно спрямо природата ни, защото природата все пак е свързана и с много импулси, които ние притежаваме. Ние не сме само интелектуални. Чувство за сигурност, бих казал.

А мислиш ли, че това чувство за сигурност има връзка с признанието на другите? Че ако се определиш като някакъв, ти можеш да пребиваваш в общност, в която има хора, които са се определили по същия начин – приемат те, разбират те и тъй нататък?

Строго зависи от общността, за която говорим. Съществуват общности по света, в които точно това неопределяне и живеене според нестандартните правила, се приема.

Има ли такива общности в България?

Не бих казал със сигурност. Чувал съм, че съществуват ЛГБТИ кръгове, но не съм сигурен, че те самите също са достатъчно толерантни към недефинирането. Като че ли дори при тях има едно желание да кажем, че точно ние сме бисексуални, ние сме хомосексуални, ние сме транс и така нататък, и така нататък. Както вече казах, поставянето на някакво определение те ощетява. А аз не бих искал да ощетявам нито себе си, нито хората, които бих срещнал в бъдеще време.

Без да се ощетяваш, как би се опитал да опишеш себе си?

Имам чувството, че постоянно променям цветовете си. Живея на върха на една планина, която е всъщност плато. Имам тринадесет братя и нито една сестра. Някога съм бил вълк, сега съм язовец, а много скоро ще се превърна в русалка. Обичам захар. Но не от захарници, а от малки пакетчета. И когато я изливам, правя от нея замъци, които много лесно се рушат.

Чувстваш ли се маргинален?

Тотално. И – завинаги. Няма как иначе да бъде. Да си маргинален е всъщност и много забавно. Да си маргинален ти дава правото да бъдеш критичен към това, което се случва по принцип. Много е трудно да бъдеш критичен, когато си вътре. И много по-лесно е да го погледнеш отвън. В крайна сметка, да си маргинален не означава да не си част от обществото, защото ти не можеш да избягаш от обществото. Дори да си в гората, някъде надалече, това, което ти правиш, самият акт на себеотделяне е по повод на обществото. Така че, маргинални или не, ние сме всички заедно в този малък български социум.

Ставал ли си обект на неприемане или на агресия поради начина, по който изглеждаш и се държиш?

Ако получавах по един лев за всеки път, сега щях да имам безброй количества пари и щяхме да водим този разговор в моя пентхаус, някъде из Англия, Йоркшир, вероятно… Да, ставал съм. Най-важното в подобни случаи е да си дадеш ясна сметка, че не бива да изпитваш чувство на вина. Ти не си направил нищо, за да заслужиш подобно отношение. Много хора, очевидно и аз, когато съм бил нападан, по различни начини – и физически, и словесно, си губят времето с това чувство на вина. А то е напълно излишно, пък и Фройд отдавна вече е умрял.

Струва ми се също, че във въпроса ти мога да добавя още нещо, и то е, че нетолерантността и непризнаването е на много различни равнища. Едно е, когато аз дойда с едно паве и ти разбия главата, съвсем друго е, когато ти кажа: нямам нищо против хомосексуалните или бисексуалните, въобще – хората от ЛГБТИ спектрума, обаче – просто да не ги виждам навън. И много хора вярват, и са подвластни на илюзията, че това е толерантно изказване.

Или – бъди в леглото каквото искаш, но се обличай като мъж. Може би и това си чувал?

Чувал съм и това. За мен подобно изказване е много проблематично, защото например ти в момента носиш панталони, а си жена. Модата – и ще се хвана наистина за модата, защото там се чувствам най-удобно – модата е едно от нещата, където с пол и сексуалност се играе страшно много. И много ми се иска хората да можеха да разберат, че обличането на „женска“ или „мъжка“ дреха не е заявление задължително на сексуална ориентация. Аз съм виждал много жени с панталони на улицата. Означава ли това, следователно, че те непременно са лесбийки, щом носят панталони? И други примери мога да дам.

Мислила съм си, че в момента, в който стане нормално мъжете да ходят с рокли, ще сме отбелязали много голям напредък по отношение на равенството на половете. Защото пък жените са започнали да носят панталони, за да се уподобят на мъжкия пол, който е смятан за силен. Мъжкият пол, тъй като още продължава да се смята за силния, въпреки някои забежки по отношение на гримовете, примерно, в New Wave или други жанрове и субкултури, все пак не е стигнал до масово носене на поли.

Интересно е това, което споменаваш, защото има места по света, където подобни неща, не знам дали в пълната си цялост, са възможни, но до някаква степен са възможни. Аз не искам да третирам тези места като изкуствени утопии, защото това също е опасно. Там също се случват престъпления от омраза – на верска основа, на на политическа, каквито още искаш видове престъпления се извършват, но в места като Лондон и Берлин такова нещо съм виждал. Включително съм виждал мъж, облечен изцяло в рокля, по улиците на Лондон. Беше черна траурна дантелена рокля с черна траурна шапчица, беше с гола глава и абсурдно блед грим. И малка черна чантичка. Въпросът е в това, което казах преди мъничко и забравих да се върна – че има различни нива. Аз като че ли възприемам нетолерантността на ниво просто да те погледна накриво и да те подмина, малко по-добре, отколкото да ми се нарушава и психическата, и физическата цялост с коментари, камо ли с удари.

А били ли са те?

Били са ме, да. Нападнаха ме, преди, може би… четири години, ей тук, на „Денкоглу“, на пет минути от къщата ми, пред пицария „Таз“, която вече не се казва така. Бях сам и бях облечен много по-“обрано“, отколкото в момента. Което идва да докаже, че не става въпрос само за външни характеристики. И, по моему, въобще, нацистите и скинарите имат доста, доста сериозни психологически механизми, които не са разрешени докрай, и ги разрешават през нападението на хора, в които виждат опасното нещо, което всъщност спи някъде в тяхното собствено несъзнавано.

За да сменим тази гадна тема… занимаваш се с много неща. Има ли пресечна точка между за тебе самия между психодрамата, творческото писане, поезията, музиката и театъра?

Да, има множество пресечни точки. Но сега, на прима виста, мога да кажа, че пресечната точка е свързана със себеизразяването. С риск да прозвуча на границата на егоцентричното, най-важното, според мен, в което и да е било изкуство, в която и да е било сфера, с която ти се захванеш, е да можеш да изразиш себе си. Да имаш свободата да бъдеш такъв, какъвто искаш да си, сто процента, без да се страхуваш, че можеш да бъдеш ограничен или дискриминиран. Психодрамата например е едно от заниманията в последните две години, в което аз виждам как то ти дава пълната свобода да бъдеш ти и никой друг. А понякога е много страшно да си себе си. Защото има неща, които не искаш да научиш и предпочиташ да ги държиш назад. Но колко по-добре, ако ги знаеш – за да знаеш как да продължиш нататък. Същото важи и за творческото писане, и за театъра, и за музиката.

Как определяш това, което пишеш в блога си – повече като поезия, повече като дневник, или по-скоро не го определяш?

Опитвам се да направя така: да споделя нещата, които се случват вътре в мен, но да не го правя под формата на дневник. Същевременно се затруднявам да пиша извън себе си, все още, и това е едно много полезно упражнение, което правих по време на магистърската си програма по творческо писане. Когато става дума за моите стихотворения, аз невинаги ги наричам стихотворения. Най-безопасно ги наричам текстове, през 90% от времето. Струва ми се, че поезията е нещо, което не става преднамерено, а се случва. Ето защо, ако хванеш всички мои текстове и ги изчетеш наведнъж, ако си достатъчно луда (смее се), ще видиш, че не всичките са се случили и не всичките са наистина стихотворения. Част от тях по-скоро са усещания и мисли. Но най-вече усещания.

А музиката, която правиш?

Бих могъл да кажа, че тя е като ехо от някакви други много животи, които съм водил, и тя идва някак си много естествено и интуитивно. Не мога да кажа, че музиката ми е непременно и задължително отражение на това, което ми се случва. Защото много пъти съм пял и измислял текстове и песни, без да имам конкретен повод.

Май много импровизираш в музиката си.

Отвратително много. Импровизацията е нещо прекрасно, от една страна, поради това, че е свързана със свободните асоциации. Тук пък вече бъркам в кошницата на Фройд и, разбира се, на сюрреалистите – Андре Бретон, Дали… Много се вълнувам от потока на мисълта. Много се вълнувам от това, какво се случва, когато преднамерените думи и планираните текстове и планираните слова свършат, умрат, и на тяхно място се появят другите думи. Които други думи са езикът на твоето несъзнавано. Езикът на сънищата ти и езикът на мечтите ти.

Значи, освен с музика, импровизираш и с текст.

Импровизирам с текст, което невинаги е лесно. Импровизирането с текст, с някого другиго или със самия себе си, изисква много добро вслушване – както в теб, така и в другия. То е като строене на къща, колкото и банален да е примерът. Ако ми се отдаде един етаж, аз трябва някак много внимателно да подредя отгоре и другия етаж, за да се получи цяла къща. Същевременно не трябва нито за миг да мисля и да се уплаша, че това може да е грешно. В момента, в който почнеш да мислиш по време на импровизацията, тоест – спреш си гласа, започваш да правиш грешки.

А, според теб, музиката какво може да изрази, което текстът не може? Защо му е нужна на текста музика?

Хм. Музиката е абстракция по същността си, текстът е конкретика. Думите, както казваше, мисля че Хайдегер, могат да бъдат и вещ. Можеш да го пипнеш, можеш да го изградиш като инструмент. А пък музиката винаги те отнася към, отпраща и препраща. Ето защо, когато ти си сама у вас и имаш песен от бивше гадже, тя може да те пренесе към този спомен. Музиката някак си стои много на границата на битието, според мене. Музиката не може да бъде пипната например, много трудно. В театъра имаш реквизит, имаш самите актьори. В писането имаш думите. В рисуването – цветовете и картините. А музиката винаги успява да те отнесе или пренесе. Може и тотално да те изтрие от света и да забравиш къде се намираш. Струва ми се, че музиката дава на текста онова, което може да му липсва като нюанс. Един текст, прочетен просто по един начин, може да звучи така. Прочетен по друг начин и подпомогнат с музиката, може да те отнесе към нещо съвсем различно.

Преди близо година Юлиана Методиева взе за Marginalia интервю от философа Николай Колев, с когото днес разбрах, говорейки с теб, че се познаваш. Можеш ли да кажеш кое е общото между вас двамата и кое е различното?

Ох… Многоточие. Ако трябва да изброя разликите между мен и Николай Колев, няма да ни стигне цяло интервю, а ще стоим тук до 6 сутринта. Но. Има някои бегли прилики между нас двамата. Едно от нещата е, че имаме собствена естетика. Коренно различна, но – собствена естетика. Предполагам, че това идва от много силния и много концентриран вътрешен… стил. Струва ми се, че външният стил е свързан много повече с вътрешния, отколкото обратното. Струва ми се, че става дума за начин на мислене и за начин на възприемане на света. Това, по което с него си приличаме, мога да кажа, че е, че никога не ни е пукало особено много за това, какво ще кажат хората как сме облечени. Ние и двамата знаем, че това е най-малко важната характеристика на една личност. Много по-важно е какво чете един човек, какви са му мечтите и с какво иска да се занимава в бъдеще. Другото, по което мога да кажа, че си приличаме, е че и двамата харесваме Бьорк и Вирждиния Улф. И мисля, че приликите ни спират дотук и оттам вече започват разликите.

Струва ми се, че аз, особено през последните няколко години, много повече съм вървял към цветове, натрупвания, слагане на много различни аксесоари, докато Николай Колев е вървял към изчистване, към форма и към линия. Аз винаги съм бил на опасната граница на кича – още малко и да я прескоча, докато той винаги е вървял към едно изчистване.

Накрая, какво би искал да кажеш, за което не съм се сетила да те попитам?

Бих искал да кажа, че нормалността и нормата, като такива, са едни от най-“любимите“ ми термини, тъй като в същността си съдържат много сериозен философски, да не кажа дори географски, проблем. Писал съм вече по тази тема и вероятно малко се повтарям, но няма лошо човек да плагиатства от самия себе си. Ако отидем в един 13-милионен град, какъвто е Лондон, и сложим мъж, облечен с риза с женско закопчаване, или „женска риза“, както каза ти в началото, този човек мно-о-ого трудно, почти невъзможно, ще направи впечатление. Ако го сложим в София, той ще направи впечатление поради чисто статистическите характеристики и представи за нормалност тук, ако говорим дори само за обличането, да не говорим за сексуалност, изразяване на пол и така нататък.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.