Иван Стоянов: В България няма равноправие и толерантност към ярките хора

Иван Стоянов, понякога известен като Фин, е завършил психология в СУ „Свети Климент Охридски“. Преминал е през две магистратури – по творческо писане в НБУ и по артистични психосоциални практики и психодрама – съвместна магистратура на НБУ и Червената къща. Играл е в студентския театър-лаборатория „Алма Алтер“. От две години е част от експерименталната група Strawberry Finns, с която изнася концерти и пърформанси. Неговият моноспектакъл по произведения на Хулио Кортасар „Ловец на свечерявания“ се играе в Червената къща.

Първото интервю на „Маргиналия“ с Иван Стоянов беше през 2015 г.

Преди седмица Червената зала на Червената къща беше препълнена с хора, дошли да гледат Gender(Fluid). Имаше и правостоящи. Видях две майки с бебета, едната от които кърмеше, едно по-голямо дете и изобщо – най-различни хора. Как си обясняваш този интерес?

Много е трудно да отговоря еднозначно на този твой въпрос. Има няколко фактора, които спомогнаха за случването на нещата по този начин. На първо време, с момчетата от Strawberry Finns свирим заедно вече две години и отгоре. Вече имаме сравнително редовна публика, която знае за това, което правим и ни следи. От друга страна, почти денонощното ми висене пред монитора, прекарано в лично канене на хора на събитията ни. Опасявам се, че ще кача диоптъра, ако продължавам. Друг елемент е излизането на снимката в People of Sofia през есента. Няма да скромнича излишно, разбира се, и просто ще призная, че това, което правим има стойност и явно хората го оценяват като такова, което може само да ме прави щастлив.

Какво всъщност е Gender(Fluid)? Спектакъл, пърформънс, концерт, импровизация? Два пъти съм го гледала и вторият път нямаше почти нищо общо с първия.

По всяка вероятност и третия път няма да има общо с първите два. Gender(Fluid) е опит да се счупи рамката на традицията в перформативното изкуство в София. Да, той е импровизация – както музикална, така и пластична. Прилича на концерт и в същото време е изпълнен с перформативни действия. Gender(Fluid) е вик, крясък, червено и зелено, бунт. Gender(Fluid) си поставя за цел да конфронтира ригидните и вече твърде остарели представи за пол и полова идентичност. Gender(Fluid) върви срещу хомофобията и стереотипните представи за това, че жената си стои в кухнята, готви и чисти, а мъжът изкарва парите, пие и гледа футбол и никога не се облича в розово. На сцената винаги вземаме със себе си седем предмета. Тези седем предмета са почти изцяло невъзможни за gender-ване. В този случай бяха гъба, рамка от картина, плоча на Балкантон „Снежната Царица“, обувалка, кълбо прежда, „Орландо“ на Вирджиния Улф (на английски) и детска играчка за правене на сапунени мехури. Имаме за задача по време на музикалната импровизация да работим с тях сценично и да изследваме идеята за пол през музиката, действията и самите предмети. В този конкретен случай за избора на предмети ми помогна прекрасният Николай Колев. Следващия път ще пробваме с други предмети.

This slideshow requires JavaScript.

Как се появи идеята за Gender(Fluid)?

Конкретният повод беше LGBT Community Fest-ът в Червената Къща. Искаше ми се хем да присъстваме музикално, хем да си поставим задача, която досега не сме изпълнявали. Не на последно място, аз определям себе си като genderfluid – понякога се чувствам като жена, а понякога като мъж, понякога преливам от едното в другото. Понякога използвам за себе си местоимения той/негов, а понякога тя/неин. Щеше ми се да направя нещо сценично, което да е много лично и важно за мен като тема – нещо, зад което заставам и съм готов да се боря.

Кои сте The Strawberry Finns? С Константин Кучев работиш от отдавна, а как се събрахте с Александър Евтимов – Шаманчето? Какво ви обединява четиримата?

The Strawberry Finns сме гореизброените, както и Malensky, когото винаги пазим в тайна и никога не е съвсем ясно дали е с нас, или не е – нещо като фантома от операта. Някои наши зрители са го виждали, други – не. С Константин Кучев играхме заедно в продължение на около две години на едно и също място и не минава ден в живота ми, в който да не благодаря тихо наум, че сме се срещнали – един от малкото ми останали лоялни и истински приятели в София. С Александър Евтимов-Шаманчето и Malensky ни срещна случайността – преди две години се озовахме на Психодрама фестивала в Пловдив. В момента, в който чух как той и Malensky импровизират музикално, се присъединих към тях някак естествено. После вървяхме по калдъръместите улички на Пловдив в една голяма компания. Спомням си, че започнах да пея, явно доволен от нещо, Malensky почна да прави бийтбокс, а Шаманчето се включи с вокал. Беше вероятно първото ни импровизирано улично свирене и то – акапелно! Те двамата много ме привлякоха. Като в онази приказка за плъховете и мъжа с флейтата, сещаш ли се? Естествено, аз съм един от плъховете.

This slideshow requires JavaScript.

Наскоро се върна от Берлин. Как ти се видя там? Няма да забравя усещането си от посещението на германската столица през юни, че това е град, в който е лесно да бъдеш себе си и да намериш не омраза, а себеподобни. И в който минувачите дори не се учудват от мъж в малка черна рокля…

Разбира се, че се гримирах и лакирах, разбира се, че си сложих перуката, разбира се, че си сложих лилавата пола и с моята приятелка, на която бях на гости, излязохме да приключенстваме из берлинските улици. Разбира се, че се чувствах свободен. Чувствах се абсолютно на сигурно и на спокойно. Никой не ме гледаше, никой не ми се присмиваше, никой не ме нападаше и не ми навлизаше в личното пространство. Никой не твърдеше, че си „прося внимание“. Единствените хора, които ми обръщаха внимание, бяха няколко учтиви берлински джентълмени, които изявиха силно желание да преспят с мен. Но не можем да ги виним. Това бяха едни от най-хубавите дни за мен през тази година, защото знаех, че мога да изразявам себе си без никаква цензура. И, разбира се, гениалната видео инсталация по картини на Бош в Alte Munze.

Берлин или Лондон? Защо?

И двете са по-добре от София. Берлин, защото е по-евтин. Лондон, защото владея доста по-добре английски и се чувствам по-комфортно с езика, и някак познавам културата по-добре (ходил съм и повече пъти в Лондон). А езикът, който говорим, е, все пак, оръжие, инструмент за оцеляване. От друга страна, Англия ме разочарова с Брекзит. Не очаквах подобна глупост от тях, но хей, кой съм аз да ги съдя, след като ние цели два пъти си избираме Бойко Борисов? Берлин е по-достъпен за мен – струва ми се, че там много добре бих се справил с напасването – концерти, пърформънси, музика, ЛГБТ живот и култура… Дори тайно обмисляме с момчетата дали да не направим едни Strawberry Finns там.

Снимката ти на страницата на People of Sofia беше споделена над 700 пъти и предизвика най-вече позитивни реакции. Мислиш ли, че в България хората, които оценяват, а не мразят ярките индивидуалности, които следват своя собствен стил, стават повече?

Коментарите или лайковете под една снимка не могат да бъдат представителна извадка за действителността, в която живеем. Факт е, че все още в България не може да се говори за равноправие и за толерантност към представителите на ЛГБТ общността, ромите, бежанците и изобщо… хората, които чисто статистически на фона на останалите изглеждат „ярки“. Тук има много хомофобия, много омраза и много, ама много нацизъм. Постоянно избираме хора на властимащите позиции, които са такива, защото явно и ние самите като народ се идентифицираме с подобен начин на мислене. По-скоро смятам, че хората, които оценяват ярките индивидуалности, постепенно започват да мигрират навън. Нещо, което и аз ще направя.

Имаш ли чувството, че ставаш известен?

О, не бих казал, че ставам известен. Макар че зависи от това каква е твоята дефиниция за известност. Какво значи да си известен? А още повече – колко абсурдно звучи да си известен в България, която е в Източна Европа, но май е много повече Източна, отколкото Европа. Да си известен в София е като да си известен в „Обеля“. Не, не мисля, че съм, и дори и за един-единствен миг не съм се взел на сериозно. We are living in a material world and I’m a material girl1 и предпочитам по-скоро да бъда богат, отколкото известен, но предвид съдбата на българските независими артисти (към които и аз принадлежа), засега не съществува такава опасност.

1„Живеем в материален свят и аз съм материално момиче“, цитат от песента на Мадона Material Girl.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.