Иван Стоянов: В България няма равноправие и толерантност към ярките хора

Иван Стоянов, понякога известен като Фин, е завършил психология в СУ „Свети Климент Охридски“. Преминал е през две магистратури – по творческо писане в НБУ и по артистични психосоциални практики и психодрама – съвместна магистратура на НБУ и Червената къща. Играл е в студентския театър-лаборатория „Алма Алтер“. От две години е част от експерименталната група Strawberry Finns, с която изнася концерти и пърформанси. Неговият моноспектакъл по произведения на Хулио Кортасар „Ловец на свечерявания“ се играе в Червената къща.

Първото интервю на „Маргиналия“ с Иван Стоянов беше през 2015 г.

Преди седмица Червената зала на Червената къща беше препълнена с хора, дошли да гледат Gender(Fluid). Имаше и правостоящи. Видях две майки с бебета, едната от които кърмеше, едно по-голямо дете и изобщо – най-различни хора. Как си обясняваш този интерес?

Много е трудно да отговоря еднозначно на този твой въпрос. Има няколко фактора, които спомогнаха за случването на нещата по този начин. На първо време, с момчетата от Strawberry Finns свирим заедно вече две години и отгоре. Вече имаме сравнително редовна публика, която знае за това, което правим и ни следи. От друга страна, почти денонощното ми висене пред монитора, прекарано в лично канене на хора на събитията ни. Опасявам се, че ще кача диоптъра, ако продължавам. Друг елемент е излизането на снимката в People of Sofia през есента. Няма да скромнича излишно, разбира се, и просто ще призная, че това, което правим има стойност и явно хората го оценяват като такова, което може само да ме прави щастлив.

Какво всъщност е Gender(Fluid)? Спектакъл, пърформънс, концерт, импровизация? Два пъти съм го гледала и вторият път нямаше почти нищо общо с първия.

По всяка вероятност и третия път няма да има общо с първите два. Gender(Fluid) е опит да се счупи рамката на традицията в перформативното изкуство в София. Да, той е импровизация – както музикална, така и пластична. Прилича на концерт и в същото време е изпълнен с перформативни действия. Gender(Fluid) е вик, крясък, червено и зелено, бунт. Gender(Fluid) си поставя за цел да конфронтира ригидните и вече твърде остарели представи за пол и полова идентичност. Gender(Fluid) върви срещу хомофобията и стереотипните представи за това, че жената си стои в кухнята, готви и чисти, а мъжът изкарва парите, пие и гледа футбол и никога не се облича в розово. На сцената винаги вземаме със себе си седем предмета. Тези седем предмета са почти изцяло невъзможни за gender-ване. В този случай бяха гъба, рамка от картина, плоча на Балкантон „Снежната Царица“, обувалка, кълбо прежда, „Орландо“ на Вирджиния Улф (на английски) и детска играчка за правене на сапунени мехури. Имаме за задача по време на музикалната импровизация да работим с тях сценично и да изследваме идеята за пол през музиката, действията и самите предмети. В този конкретен случай за избора на предмети ми помогна прекрасният Николай Колев. Следващия път ще пробваме с други предмети.

За презентацията е нужен JavaScript.

Как се появи идеята за Gender(Fluid)?

Конкретният повод беше LGBT Community Fest-ът в Червената Къща. Искаше ми се хем да присъстваме музикално, хем да си поставим задача, която досега не сме изпълнявали. Не на последно място, аз определям себе си като genderfluid – понякога се чувствам като жена, а понякога като мъж, понякога преливам от едното в другото. Понякога използвам за себе си местоимения той/негов, а понякога тя/неин. Щеше ми се да направя нещо сценично, което да е много лично и важно за мен като тема – нещо, зад което заставам и съм готов да се боря.

Кои сте The Strawberry Finns? С Константин Кучев работиш от отдавна, а как се събрахте с Александър Евтимов – Шаманчето? Какво ви обединява четиримата?

The Strawberry Finns сме гореизброените, както и Malensky, когото винаги пазим в тайна и никога не е съвсем ясно дали е с нас, или не е – нещо като фантома от операта. Някои наши зрители са го виждали, други – не. С Константин Кучев играхме заедно в продължение на около две години на едно и също място и не минава ден в живота ми, в който да не благодаря тихо наум, че сме се срещнали – един от малкото ми останали лоялни и истински приятели в София. С Александър Евтимов-Шаманчето и Malensky ни срещна случайността – преди две години се озовахме на Психодрама фестивала в Пловдив. В момента, в който чух как той и Malensky импровизират музикално, се присъединих към тях някак естествено. После вървяхме по калдъръместите улички на Пловдив в една голяма компания. Спомням си, че започнах да пея, явно доволен от нещо, Malensky почна да прави бийтбокс, а Шаманчето се включи с вокал. Беше вероятно първото ни импровизирано улично свирене и то – акапелно! Те двамата много ме привлякоха. Като в онази приказка за плъховете и мъжа с флейтата, сещаш ли се? Естествено, аз съм един от плъховете.

За презентацията е нужен JavaScript.

Наскоро се върна от Берлин. Как ти се видя там? Няма да забравя усещането си от посещението на германската столица през юни, че това е град, в който е лесно да бъдеш себе си и да намериш не омраза, а себеподобни. И в който минувачите дори не се учудват от мъж в малка черна рокля…

Разбира се, че се гримирах и лакирах, разбира се, че си сложих перуката, разбира се, че си сложих лилавата пола и с моята приятелка, на която бях на гости, излязохме да приключенстваме из берлинските улици. Разбира се, че се чувствах свободен. Чувствах се абсолютно на сигурно и на спокойно. Никой не ме гледаше, никой не ми се присмиваше, никой не ме нападаше и не ми навлизаше в личното пространство. Никой не твърдеше, че си „прося внимание“. Единствените хора, които ми обръщаха внимание, бяха няколко учтиви берлински джентълмени, които изявиха силно желание да преспят с мен. Но не можем да ги виним. Това бяха едни от най-хубавите дни за мен през тази година, защото знаех, че мога да изразявам себе си без никаква цензура. И, разбира се, гениалната видео инсталация по картини на Бош в Alte Munze.

Берлин или Лондон? Защо?

И двете са по-добре от София. Берлин, защото е по-евтин. Лондон, защото владея доста по-добре английски и се чувствам по-комфортно с езика, и някак познавам културата по-добре (ходил съм и повече пъти в Лондон). А езикът, който говорим, е, все пак, оръжие, инструмент за оцеляване. От друга страна, Англия ме разочарова с Брекзит. Не очаквах подобна глупост от тях, но хей, кой съм аз да ги съдя, след като ние цели два пъти си избираме Бойко Борисов? Берлин е по-достъпен за мен – струва ми се, че там много добре бих се справил с напасването – концерти, пърформънси, музика, ЛГБТ живот и култура… Дори тайно обмисляме с момчетата дали да не направим едни Strawberry Finns там.

Снимката ти на страницата на People of Sofia беше споделена над 700 пъти и предизвика най-вече позитивни реакции. Мислиш ли, че в България хората, които оценяват, а не мразят ярките индивидуалности, които следват своя собствен стил, стават повече?

Коментарите или лайковете под една снимка не могат да бъдат представителна извадка за действителността, в която живеем. Факт е, че все още в България не може да се говори за равноправие и за толерантност към представителите на ЛГБТ общността, ромите, бежанците и изобщо… хората, които чисто статистически на фона на останалите изглеждат „ярки“. Тук има много хомофобия, много омраза и много, ама много нацизъм. Постоянно избираме хора на властимащите позиции, които са такива, защото явно и ние самите като народ се идентифицираме с подобен начин на мислене. По-скоро смятам, че хората, които оценяват ярките индивидуалности, постепенно започват да мигрират навън. Нещо, което и аз ще направя.

Имаш ли чувството, че ставаш известен?

О, не бих казал, че ставам известен. Макар че зависи от това каква е твоята дефиниция за известност. Какво значи да си известен? А още повече – колко абсурдно звучи да си известен в България, която е в Източна Европа, но май е много повече Източна, отколкото Европа. Да си известен в София е като да си известен в „Обеля“. Не, не мисля, че съм, и дори и за един-единствен миг не съм се взел на сериозно. We are living in a material world and I’m a material girl1 и предпочитам по-скоро да бъда богат, отколкото известен, но предвид съдбата на българските независими артисти (към които и аз принадлежа), засега не съществува такава опасност.

1„Живеем в материален свят и аз съм материално момиче“, цитат от песента на Мадона Material Girl.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.