“Събирачът на дневници” (откъс)

Март 1943 година. От кабаре на улица „Веслец“ в София внезапно изчезва известната унгарска певица и танцьорка Естер Бергер. Двама мъже, постоянни посетители на кабарето и нейни горещи почитатели, се опитват да открият дирите на Естер, които водят към влаковите композиции, депортирали евреите от Северна Гърция в лагерите на смъртта в окупирана Полша.

Март 2013 година. Издателят Нестор Калев и съблазнителната му приятелка, вариететната танцьорка Лидия, са случайно въвлечени в обстоятелства около смъртта на бившата оперетна примадона Силва Балканска. В дома на Балканска те откриват албум със снимки и изрезки от стари вестници, който е принадлежал на Естер Бергер. Нестор и Лидия тръгват по тази следа, за да стигнат до тайнствения Събирач, който не само събира дневници от миналото, но и принуждава съвременници на далечни събития да ги описват…

Новият роман на Леа Коен, чието действие се развива в съвременна София, майсторски преплита криминалната интрига с действителни исторически събития от миналото. Това е разказ за вината, съзната и неосъзната, за непримиримата любов, която търси истината,  и за равносметката, която всеки прави в края на своя живот.

 

ЛЕА КОЕН

 Събирачът на дневници

РОМАН

 

ПО ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЪБИТИЯ

 

 „Онова, което намирам,

ме научава  какво да търся“

Гастон Башлар,

френски философ от

първата половина на ХХ век

 

Открих Събирача на дневници случайно или поне така изглеждаше в началото.

От него разбрах, че не беше важно какво си научил през живота си, а какво си запомнил.

Паметта, според Събирача, била обаче особен инструмент и зависела от характера на човека.  При някои хора тя била егоистична и изтривала всичко, което не било в тяхна услуга. Техен съучастник ставала забравата, коварна като ръждата.

Победа над забравата били дневниците.  Хората си отбелязвали в тях  каквото вършели, за да знаели по-късно кое да помнят и кое да забравят. Толкова били доволни от себе си, че рядко съзнавали как описаното може  да свидетелства някой ден срещу самите тях.

Онова, което Събирачът скри от мен, беше, че той не само събираше чужди дневници, но и принуждаваше някои хора да ги пишат…

 

Смъртта на Царицата на чардаша

В три часа след обяд се бях посветил на Лидия.

Бях легнал по гръб  на канапето в офиса и следвах със затворени очи еротичните извивки на Лидия върху тялото ми. Чувствах се  обладан от единственото желание  да задържа по-дълго един от онези мигове на преходна наслада, които ме спохождаха сравнително рядко, предвид обстоятелството, че Лидия имаше кучешки синджир на врата си, чийто край беше в ръцете на нейния всесилен приятел, меценат и в известен смисъл собственик, мутрата Алексей Улански. Това че Лидия се измъкваше два или три пъти седмично от опеката на Улански беше истинско чудо за скромен издател като мен. Останалото време от живота си Лидия  прекарваше в салони за спа или край олимпийския басеин на Улански в личния му спортен комплекс, а вечер танцуваше в луксозен бар, докато повелителят ѝ я гледаше, или по-скоро наблюдаваше, от запазената за него маса. За разлика от него, аз не посещавах нито барове, нито спа клубове.

Финансовите проблеми бяха неделима част от съществованието ми, не защото бях лош издател, нито заради „конюктурата на пазара“, както се изразяваха някои истински некадърници. Просто отказвах да бъда псевдоиздател, т.е пощенска кутия на чужди интереси с две отделения : едно, в което се пускаха поръчки за книги, които следваше да бъдат издадени, и второ, в което се получаваха чекове за свършената работа. Повечето „издателства“ работеха на този принцип, който аз самият отрекох от самото начало, когато се захванах с тази дейност. Издавах книги, които харесвах, за които бях готов да похарча пари, за да видят бял свят, които изработвах с любов и желание и после продавах със страх, че ще проваля и себе си, и издателството, и автора, който ме гледаше като влюбена жена. Обстоятелството, че не бях стигнал до фалит вече дванадесет години, че плащах три твърди заплати плюс всички непоносими осигуровки към тях, че давах по някоя пара и на автори и преводачи и че след всичко това ми оставаха средства, за да се изхранвам, се дължеше или на чудо, или на моя скрита гениалност, която се надявах да продължи да ме озарява, докато упражнявах своя неблагодарен, но вълнуващ занаят.

Аз може и да не бях голям издател, но винаги съм бил сериозен мъж. Не само по отношение на книгите, но също и на жените. Ето, и в този момент съжалявах, че срещата ми с Лидия не ставаше в едно от онези клишета, които ние, сериозните мъжете обичаме, макар и от себелюбие. С бутилка хубаво вино, на свещи и с интимна вечеря, за каквато бих положил дори лично усилие. За разлика от други мъже, не смятах, че приготвянето на храна е израз на еротично внимание към жените, за които се предполага, че имат генетична предопределеност към това всекидневно задължение. Готвенето беше част от моята индивидуалност, от желанието ми да бъда житейски независим и при това добре нахранен, както и от вродената ми предпазливост към околния свят и заобикаляща среда, в която се криеха опасности за здравето и живота. Някои наричаха това маниакалност и параноя, но за мен беше просто предвидливост. При това професионална. Не можех да се позволя лошо храносмилане, което да се отрази на работата ми. Бях в нея не само свой единствен господар, но в известен смисъл и незаменим като работодател, длъжен да изплаща три заплати. Затова често кулинарствах в кухнята, дори и само за себе си. За целта ползвах готварски книги, някои от които бях издал самият аз. Подборът им беше не за жени-домакини, а за любители на истинската кулинария. В предговора на една от тях, който написах лично, изрично изтъквах, че много от най-добрите готвачи по света бяха мъже. Исках да създам ново клише : на независимия мъж, който умее и да готви.

Лидия живееше обаче в друго клише : там тя никога не готвеше, не само защото не чувстваше никакво призвание, но преди всичко защото беше мадама на влиятелен човек. Такъв, който  се появяваше на страниците на вестниците и понякога по телевизията, а за някои булевардни издания се снимаше дори и с Лидия. Преди години наричаха тези мъже със звучното прозвище „мутри“, но то вече не беше валидно. Сега те бяха бизнесмени, едри собственици, банкери или просто партийни приятели на банкери, от които бяха получили значителни кредити. Играеха си с чужди пари, които лесно потъваха някъде, изчезваха и се оказваха невидими, за да се появат случайни следи от тях я в Сингапур, я на друго екзотично място, недостъпно за никоя съдебна институция. Поради връзката си с Улански Лидия беше разпознаваема, което я караше да внимава да не бъде забелязана извън обсега на кучешкия синджир, на който нейният високопоставен приятел я държеше. Невидимият, но здрав синджир беше обаче моят шанс: Лидия изпитваше отвреме навреме желание да скъса луксозната си верижка, за да се озове в обятията на един несретник като мен, общо взето случайник. „Случайник“ беше дума от речника на Алексей Улански. За него съществуваха две основни категории мъже : едни, които като него самият  имаха пари, влияние, публичност и ефектни компаньонки, и други, които той обединяваше в категорията „случайници“, невидими като подробности от пейзажа, в който преминаваше собственият му живот.

Онова, което Улански подценяваше в мотивите на любовницата му да спи с мен, беше силното, бих го нарекъл страстно желание на Лидия да стане писателка. Аз самият бях удивен да открия такива наклонности у нея. Със своята физика и връзките на Улански Лидия можеше да стане известна по различни начини. Нищо не й пречеше да стане някоя мис: София, Варна, България, „мокра“ или суха франелка; да пее в някоя телевизионна игра или да откровеничи във Вип Брадър; да отиде при Пайнер, голямата борса за елитни проститутки, и прочее. Но Лидия си беше наумила друго – желаеше да види книга със своето име отгоре на корицата. Досега беше написала общо около двайсет страници текст, в който правописните грешки бяха повече от запетайките и точките. В него тя разказваше кариерата си на компаньонка, както тя разбираше това понятие. Текстът й започваше със следната фраза:

“Моите родители бяха скромни хора, които ме научиха да обичам природата. След това аз сама се научих на компютър и на секс и това се оказа много добра комбинация“.

– Лидия- креснах аз, след като прочетох първото изречение. –Това вече съм го срещал някъде. Да не си го взела от Интернет?

– Е и какво, ако е от Интернет –без всякакво стеснение отговори тя.- Нали не е от книга!

– Лидия, това е плагиатство! Разбираш ли какво значи това – пла-ги-ат-ство! Най-голямото престъпление в писателската професия.

– О, моля те, не прекалявай – изобщо не се смути тя. – Да не мислиш, че онзи който го е написал във Фейсбук, го е измислил сам.

Тук Лидия беше права, всеки преписваше всекиго във Фейсбук. Там имаше опция share, но ония, които шерваха, най-често „забравяха“ да сложат кавички на цитата. Ако минеше!

Проблемът обаче не беше в първото изречение. Работата беше в това, че след петнайсета страница  Лидия нямаше вече какво повече да напише. Нито за себе си, нито за света, който я заобикаляше, населен с индивиди, чието речниково богатство се побираше на една страничка. Беше започнала да пълни страниците с мъдрости от рода на :

„Животът ти е това – където ни е фокуса на внимание. Сменяш си фокуса – променяш си живота.“

Или

„Ако не знаеш накъде да вървиш – гледай знаци. Вселената винаги е до нас и ни подсказва. Само трябва да открием сетивност към нея.“

Или още по-нататък:

„Истинските неща нямат нужда от объяснение.Отвори сърцето си и истина се отвори за теб. Затворено ли сърцето ти и истина е затворена за теб.“[1]

Като се препъвах в ненужните тирета, правописните грешки и в незнанието на Лидия да подреди собствената си мисъл, се чудех същевременно откъде идваха в главата й такива асоциации с Вселената, на която очевидно Лидия много държеше. Другото обяснение беше, че преписваше без всякакво угризение от статусите във Фейсбук.

Лидия очакваше да й помогна, а вероятно и да й напиша още стотина страници, посветени на нейния живот, който се състоеше от посещения в пет от скъпите софийски ресторанти, няколко авантюри с мъже от един и същи калъп и долнопробни интриги на нейни приятелки, чиито единствен интерес беше как да се прехвърлят от един портофейл върху друг, по възможност още по-дебел. Това Лидия си представяше като книга. Беше измислила и заглавие : „Моята изповед“. Изповед! Като че ли беше звезда, престъпник или политик. Всъщност беше курва с нелоша физика. Която обаче искаше да стане писателка и беше намерила в лицето на Улански спонсор за това криминално спрямо литературата деяние.

Отлагах момента, в който щях твърдо да откажа на Лидия да стана съучастник в една литературна измама, и признавам, че вършех това с користната цел да я имам по-дълго време в леглото си, където, когато се въздържаше да говори за литература, беше доста убедителна.

Трябва да ви споделя, че Лидия беше от жените, които говореха по време на секс. Забелязали ли сте, че поне половината от жените не могат да мълчат, докато вършат онова. Жанровете на това говорене са обаче много различни. Едни мрънкат приказки за любов, като че ли са девственици, току що загубили най-ценното и в очакване да им сложиш пръстен на ръката. Други обсъждат някакви практични неща, включително медицинските си проблеми. Трети използват момента на съвокупление за изнудване, като точно тогава ловко подхвърлят тема, от която най-много бягате и за която трудно ще ви хванат да дискутирате в друг момент. За чест на Лидия трябва да кажа, че по време на секс тя говореше само за секс. Използваше целия арсенал от неприлични думи, свързани със секса, но ги слагаше в контекста на някакъв неин разказ за по-раншно преживяване. Тези нейни приказки имаха стимулиращ ефект върху мен. Дали го правеше от опитност, знаейки как мъжете реагират на вербален секс, дали задоволяваше собствени сексуални прищевки, или просто беше добра разказвачка на сексуални приказки, за мен оставаше загадка. Ако третата вероятност беше валидна, би трябвало да се замисля върху литературните заложби на Лидия като евентуално я насърча, включително практически, да напише някой дамски порнографски роман. В целомъдрената ни родна съвременна литература нямаше такова нещо. Няколко мъже се бяха опитвали да имитират вездесъщия литературен порнограф Буковски, но съчиненията им, пълни с описание на собствения им член и на няколко вагини, приличаха на мастурбации и не предизвикваха никакъв интерес. Нито у мъже, нито у жени. Българинът си оставаше сексуално ограничен, каквото и да се твърдеше. Това го виждах и по самия себе си, защото наред с удоволствието от мръсните приказки на Лидия, изпитвах и известно стеснение да ги слушам, тъй като тя правеше коментари, каквито не бих си позволил дори в мъжка компания. Лидия обаче не изпитваше стеснение, за което й завиждах.

Усетих в хипоталамоса си нарастващо напрежение, което се канеше да избухне в оргазъм, когато мобилният телефон на пода до канапето зави с апликацията „сирена на пожарна команда“, предназначена да оповестява телефонния номер на майка ми.

Лидия изобщо не се впечатли от фалшивата аларма и продължи да танцува гъвкаво върху изпотеното ми от напрежение и удоволствие тяло. Беше работила някога в началото на светската си кариера като стриптизьорка в нощен бар, включително в заведенията на Слънчев бряг, когато там започнаха да въвеждат танци на разголени момичета върху масите по примера на някои евтини курорти по испанското крайбрежие. Оттогава Лидия не правеше разлика между хореография върху масата и в леглото.

Нейната гимнастика изведнъж ми се стори гротескна и аз се опитах да я избутам от себе си.

Грабнах захвърления на пода телефон и заподскачах към съседното помещение, несръчно прикривайки голия си задник с първото, което ми попадна под ръка, въпреки че нямаше кой да го види. Докато казвах „ало“ в слушалката, си отбелязах наум, че сигурно страдам от Едипов комплекс, щом госпожа Калева с един телефон и от разстояние успя да умъртви всички еротични фантазии, с които само до преди миг беше пълна главата ми. Както и да ме накара да извърша безмислен благоприличен жест, за  да прикрия голотата си, която естествено тя не подозираше.

-Нео – извика в ухото ми тя – да не би да спиш?

Гласът й издаваше раздразнение, защото всеки път когато се обаждаше, очакваше от мен да вдигна немедлено слушалката. Не беше глупава и знаеше за апликацията „сирена при пожар“, с която я бях обозначил. От моя страна това беше недвусмислен знак на непокорство, който майка ми засега приемаше, защото съзнаваше, че малките бунтове са голяма утеха за общо взети слабите характери, към които напълно погрешно причисляваше и собствения си син.

За пореден път се запитах защо ли ме беше нарекла Нестор, след като очевидно не харесваше името, а и нямаше никаква фамилна причина за избора? Аз също не го харесвах. Затова нямах нищо против умалителното Нео, също нейна измислица, при това много преди „Матрицата“ на братя Уашовски. След филма вече се гордеех с него, надявах се скритом, че жените можеха да открият у мен някаква прилика с красавеца Киану Рийвс. Такава общо взето нямаше – бях нормален 44 годишен мъж, който се бореше срещу ежедневието си в затворено помещение, на бюро пред компютър и с голямо количество кафе,  да не се превърне в типичен homo burocraticus с бледа кожа и подозрителни тлъстинки около талията. За да предовратя такъв провал, два пъти седмично плувах в басеина на Спортната палата, тичах из парка до обилно изпотяване и държах под леглото две гирички за мускули. Напоследък бях започнал да ходя и в един клуб по бокс, защото изпитвах потребност, макар и наужким, да се науча да раздавам удари.

– Нео, чуваш ли какво ти говоря?

Освен нормалната доза заповедност, този път долових в гласа на майка ми известно раздразнение. Това ме ядоса.

– Трябва ли да отговарям на всичките ти въпроси? Имам хора тук, работя с тях – излъгах без всякакво смущение.

Нели Калева изобщо не обърна внимание на забележката ми. Тя ме обичаше, но нямаше особено високо мнение за заниманията ми, които, макар да ме изхранваха, не бяха достатъчно представителни в нейни очи.

– Нео– повтори драматично тя, подминавайки без коментар думата „работя“ –Силва Балканска е умряла.

Силва Балканска? Опитвах се да си спомни коя беше тя. Паметта ми отказваше да даде отговор, все още замаяна от еротичното отклонение на сетивата, чиято цел до преди малко беше Лидия.

– Силва, Нео, моята приятелка от Оперетата-уточни нервно майка ми, след като не получи от моя  страна законно очакваното възклицание и израз на ужасно вълнение, каквито очевидно самата тя изпитваше в този момент.

Новината започна да измества еротичните облаци в главата ми и да подрежда в събития и факти информацията, която имах за Балканска.

Майка ми, не съм споменал още, беше пенсионирана танцьорка в Оперетата. Навремето са й казвали „другарката с дългите крака“. Трябваше да се признае на всеослушание, че и по време на комунизма дългите женски крака са се ценяли много, включително от най-върлите комунисти.

Майка ми не беше голяма балерина, но изглеждаше ефектно, което личеше и до сега, поради което беше придобила статут на „прима“ в оперетния театър, посещаван някога от бонвивани, а по нейно време от средната градска класа. Без да беше пренебрегван и от партийния елит, недостатъчно образован да се радва искрено на други видове сценични прояви, но винаги готов да се позабавлява в компанията на красавици с дълги крака.

Силва Балканска беше певица в същия театър и горе долу на възрастта на майка ми. Беше пяла централни партии в представления като „Веселата вдовица“ и „Царицата на чардаша“, а обстоятелството че носеше името на главната героиня в тази славна австро-унгарска оперета от Имре Калман, беше повод десетилетия да й бъде задаван един и същи въпрос: “Вашите родители оперетна артистка ли са искали да бъдете?“.

За семейството си Балканска никога не говореше, така че не можеше да се знае какви са били желанията на родителите ѝ през 1938 година, когато  Силва се беше появила на бял свят. Оперетата май е била в разцвет, но дамите, които са се подвизавали в нея, не са принадлежали към най-отбраното общество.

Мамината приятелка е била по някое време и омъжена за професионалния хуморист Балкански, чието име или най-вероятно псевдоним носеше, и когото никога не бях виждал, защото беше изчезнал много набързо от нейния живот, оставяйки й в наследство един син на име Максим. Повече от петнайсет години вече той живееше в Австралия.

Като дете бях виждал Максим в Оперетата, която за нас беше нещо като детска градина. Прекарвахме зад кулисите, в гримьорните, по коридорите  или в салона по време на репетиции немалко време, свободно от училище.  За последен път и след голямо прекъсване бях видял Максим преди четири години или по-точно на седемдесетгодишния рожден ден на майка му, когато по изключение си беше направил труда да дойде да я види. Бях запазил тягостен спомен от този рожден ден: Силва беше еуфорично щастлива от неговото присъствие и беше поканила всичките си приятелки, дори децата им, за да се похвали със сина си.  Той обаче с мъка скриваше скуката си от разговорите на масата в ресторанта, които се въртяха около политически и светски клюки, оплаквания от цените на парното и тока и обсъждания на представления в Оперетата. Като подарък беше донесъл на майка си албум със снимки на австралийското си семейство, което Силва гледаше с умиление, но също и със съмнение, че ще го види някога на живо. Албумът обиколи от ръка на ръка всички присъстващи, за да видят непозната руса жена с три деца пред типична провинциална автралийска къща, новият дом на Максим Балкански. Те се усмихваха неопределено към обектива и очевидно виждаха само него, а не проекцията на своя образ, предназначен  да запълни огромната празнота от семейство в живота на една напълно непозната възрастна жена, която по силата на обстоятелствата се явяваше тяхна свекърва и баба.

– Трябва веднага да отидеш там, Нео- продължаваше да нарежда госпожа Калева, моята майка.- Обадиха ми се от полицията, защото намерили номера ми в мобилния й телефон. Както знаеш, тя роднини тук няма. Не бяхме се виждали с месеци, говорихме напоследък два, три пъти по телефона, искаше да ме кани на гости, имала нещо да ми казва, но не било за телефон. Така и не се видяхме. Беше си доста особена, винаги съм имала едно наум. Моля те, Нео, иди веднага у тях и ме дръж в течение.

Нямаше как да обясня на майка си, която беше на същата възраст като Балканска, че такива неща се случваха, когато човек навършеше седемдесет. Отдадох прекомерната възбуда и безпокойството на Калева на артистичната ѝ фантазия, която търсеше необикновеност във всяко събитие. Не можех да ѝ откажа, въпреки че не изпитах никакво въодушевление от перспективата да се занимавам с полиция и със смъртта на мамината колежка, която и не знаех в какъв вид щях да заваря, тъй като не беше ясно кога Балканска беше починала и кога я бяха открили. Открай време  изпитвах суеверен страх от смъртта и избягвах да ходя на погребения. Ненавиждах традицията покойниците да бъдат излагани на показ, близките им да стоят до ковчега, не знаейки къде да денат поглед, за да не се втренчват в неестествената фигура, която до скоро е била техен роднина. На всичко отгоре, за да стигна до Балканска,  трябваше да мина през центъра, където в момента цареше пълна бъркотия поради поредните граждански протести. Улиците бяха задръстени от хора, транпортът не работеше, някакви групи притичваха от единия тротоар до другия със знамена, плакати или просто с бутилки бира в ръце. Минавах през тях като между дърветата в някоя гора. Живеехме в паралелни светове и почти не се забелязвахме. Не че нямах основание да протестирам и аз. Данъците ми бяха непоносими, книжната мафия безнаказано вилнееше, съседите ми се държаха безобразно, като че ли не живеехме в обща сграда, а бяха банда вандали, готови да я разрушат. Но всичко това трудно се побираше на един плакат. Който и без това нямаше да послужи за нищо.

В края на полезрението ми се появи силуетът на Лидия. Тя също беше същество от паралелния свят, което за моя радост прескачаше отвреме навреме невидимата бариера между нас. Присъствието й беше някак нереално за мен, освен в моменти на секс, яд или присмех, основни компоненти на връзката ни, ако можеше така да се нарече поредицата от случайни срещи, които си устройвахме. Като издател и литератор, бях прочел немалко книги и си въобразявах, че разбирам женската психика, душа или както се наричаше онази нематериална субстанция, която определяше нелогичното поведение на жените. Въпреки че винаги точно и ясно артикулираше желанията си, не можех да кажа, че разбирах Лидия, особено в онази част от поведението ѝ,    която я караше да се отбива при мен.

„Сърдита е“, помислих си, удивлявайки се сам на себе си  как по един силует в гръб, който закопчава сутиена си, можех да стигне до подобно заключение. Изпитах леко угризение и се приближих към нея все още със слушалка в ръка.

Лидия наистина имаше недоволен израз на лицето. Прибра набързо нещата си, огледа се дали не е забравила нещо, обърна се за миг към мен и като ми махна с ръка, все едно, че ме е видяла на отсрещния тротоар на улицата, се приготви да си тръгне. Най-нетърпимо от всичко беше подигравателната усмивка, която се изписа в края на устните ѝ. Хванах я с със свободната си ръка за китката и я задържах.

– Чуваш ли какво ти говоря? – върна ме към реалността гласът на майка ми.

– Какво каза? – отвърнах разсеяно, стискайки китката на Лидия като въже на лодка, която всеки миг щеше да отплува.

– Нео, ти наистина не слушаш какво ти говоря. Не мога да разбера, толкова ли е трудно да се съсредоточиш. Разказвах ти коя е Силва Балканска.

Дори не бях чул тази част от маминия монолог.

– Знаеш, че живее в центъра, не далеч от теб. Моля те, иди на място и обясни на полицията, че не мога сега да отида, изключено е. И гледай да разбереш какво точно се е случило. Ще ти се обадя пак.

– Не, в никой случай! Не ми се обаждай – настоях  с твърд тон, без да откъсвам поглед от Лидия, която беше започнала да слуша с интерес. Вероятно беше осъзнала, че телефонното повикване не се дължеше на обичайно мрънкане на мамчето пред нейното синче, а на внезапно произшествие. Лидия обичаше произшествията.

– Като науча нещо, ще ти позвъня- отсякох в слушалката и прекъснах разговора.

– Е и?- запита с любопитство Лидия. – Някакво произшествие ли?

– Приятелка на майка ми е починала. Трябва да отида на място, обадили са се на майка ми.

В очите на Лидия светна непрекрит възторг от неочакваното събитие.

– Лесно й е на Калева да каже, иди на място и виж какво е станало- оплаках се аз, желаейки да предразположа Лидия.

– Ами давай да отиваме тогава – отсече тя.

Ококорих се от учудване.

– Ти къде ще ходиш? Нали допреди малко искаше да си тръгваш?

– Нещата се промениха от „преди малко“. Най-после се случи нещо интересно. Да не мислиш, че ще го изпусна.

– Кое му е интересното?- засегнах се аз, защото си въобразявах, че умира да се люби с мен. – Калева ме праща да видя един труп. Кое е интересното?

– Престани да наричаш майка си „Калева“. Всеки има майка, не е срамно.

– Е, добре. Починала е приятелка на майка ми, която почти не познавам. Няма никого. Мислиш ли, че е особено приятно да се занимаваш с разпознаване тялото на мъртва стара жена?

– Ако беше млада, по-приятно ли щеше да ти е?- запита Лидия с неочаквано морализаторски тон.

Изведнъж съобразих, че нейната настойчивост, породена от нездраво любопитство или дори от некрофилия, тъй като от нея можеше да се очаква всичко, в този момент ми беше добре дошла. Поне нямаше да съм сам. Ако не й харесаше, сама си беше виновна. Затова реших да не споря повече и побутнах Лидия към вратата.

– Добре, давай да вървим, пък да видим какво ще излезе.

В онзи момент наистина не си давах сметка, че заедно с нея, случайна партньорка за дневен секс два пъти седмично, предизвикателна красавица с вид на елитна компаньонка и без никакви познания по литература, каквито задължително   щях да изисквам от дамите в леглото си някой ден, когато щях да стана известен или като издател, или като писател,  започвахме приключение, което щеше да ни отведе много по-далеч от баналната смърт на една стара жена. Още по-малко, че то криеше рискове за нас по-големи от онези, които бяха станали причина за смъртта на оперетната прима Силва Балканска.

Намерихме бързо адреса на Силва Балканска. Сградата се намираше на не повече от десет минути пеш, особено след като знаех откъде да мина, за да избегна криволичещите улички в квартала.

Преведох Лидия напряко през книжните сергии на площад „Славейков“. Не можех да се въздържа дори сега да не надникна по масите, а после набързо и в книжарниците по пътя ни, за да хвърля поглед върху кориците на новоизлезлите книги и най-вече да проверя дали отново не са забутали моите  издания някъде в задната част на сергията или в най-тъмния ъгъл на магазина, до който никой клиент не стигаше. Лидия ме следваше с непривично за нея покорство. Обясних ѝ по пътя как продавачите правеха свой бизнес, като взимаха под масата пари от издателства или даже от автори, за да сложат книгите им на по-представителни места. Естествено това се вършеше негласно. Казах ѝ, че познавах лично двама автори, които не само издаваха книгите си за своя сметка, но и плащаха на книжари и на собственици на маси на площад „Славейков“, за да ги излагат на първа линия. Въпреки това, никой не ги четеше, уверих я аз, за да не си помисли, че може да си купи известност някой ден с парите на Улански например. Предупредих я, че писателското самолюбие беше страшно опасен плевел, който непредсказуемо можеше да попадне къде ли не. Можеше да задуши таланта, да го превърне в слуга на суетата, да кара писателя да се показва непрестанно и да боледува, когато не го забелязваха.

– Истинските писатели са самотници, Лидия – продължавах да я поучавам аз, напълно забравяйки накъде бяхме тръгнали. – Времето им трябва за писане, а не за празни, суетни занимания. Е, има и писатели-авантюристи, срещал съм ги на живо, но те са с кратък срок на годност.

Опасявах се, дали авантюристичният вятър, който носеше Лидия, нямаше да я отвее някой ден в полето на литературата, пълно с достатъчно плевели.

Мястото на произшествието личеше отдалеч по няколко зяпачи, струпани на тротоара и на уличното платно. Близо до входа бяха спрели линейка и полицейска кола.

На вратата на сградата стоеше полицай, а около него съседи на Балканска. Напуснали за кратко лалугерските бърлоги, в които се бяха превърнали жилищата им, неподдържани и неотоплени поради хронична бедност, и пропити със застояла тежка миризма, поради криворазбрана традиция да готвят с много лук и чесън, те разговаряха с неколцина случайни минувачи, като че ли даваха интервюта за телевизията. Смърт в къщата, в която живееха, беше тревожно събитие. Не че се интересуваха едни от други. Това се случваше, само когато изпитваха  подозрения за кражби на електричество и отопление и тогава усърдно сверяваха сметките си. Всекидневието им се състояше от две основни занимания : гледане на телевизия и взаимна омраза. От телевизията научаваха как още по-силно да се мразят, а всички заедно – как да мразят онези, които изглеждаха недостъпни под формата на невидими, тайнствени, конспиративни  фактори, с безспорна вина за всичките им неволи и на първо място, за хроничната липса на пари и късмет. Градът западаше, както колективно, ако се съдеше по грозните, олющени фасади, така и индивидуално, предвид високата средна възраст на населението, което бавно остаряваше и умираше в хронично недоволство. Балканска беше една от тях.

От входа на сградата излезе мъж на моя възраст, намръщен и с делови вид. Досетих се, че сигурно беше важна клечка около случая.

Приближих се и му казах името си.

– Тук ли живеете? – попита мъжът, без дори да ме погледне, защото беше зает с някакви формуляри, които държеше.

Сигурно беше следовател, натоварен да разследва произшествието.

– Не, обадили са се на майка ми, Нели Калева, тя е приятелка на починалата. Извикали са я за разпознаване или нещо подобно. Не може да дойде поради болест. Аз идвам вместо нея.

Изведнъж всичко ми се стори страшно нелепо. Запитах се, какво диря тук, след като полицията явно вече си вършеше работа, а от недружелюбното поведение на човека, с когото разговарях, и който вероятно беше следовател, ставаше ясно, че изобщо не му беше до моята помощ? Направих инстинктивно крачка назад. Тръгнах  да се измъквам от мястото, както и от положението си на нежелан свидетел, в което ме беше поставила Нели Калева, когато усетих в гърба си удар с лакет. Разбрах, че Лидия прочете мислите ми и ми даваше да разбера, че изобщо не беше съгласна с малодушния ми план.

– Кубрат Генов- внезапно се представи следователят и дори ми подаде ръка.

Поех ръкостискането и установих, че Лидия вече е заела позиция плътно до мен.

– Коя е дамата? – осведоми се Генов.

– Сестра му – отговори Лидия, преди още да съм си отворил устата.

Зяпнах от изненада. Тя наистина беше винаги един ход преди мен.

Генов я изгледа недоверчиво, вероятно се опитваше да прочете нещо зад насмешливото изражение, което Лидия изобщо не прикриваше, за миг мислех, че ще направи коментар на тази очевидна лъжа, след което ще изгони и двама ни, но той само сухо отбеляза:

– Приличате си като близнаци. Еднояйчни или двуяйчни?

Подминах ироничната забележка, а Лидия се усмихна с престорена невинност.

– От два брака сме- продължи да съчинява тя. –На майка ни.

– Искате ли да се качите?- запита Генов.

– Да- изпревари ме Лидия.

– Ами тогава, отивайте. Аз току що свърших с огледа. Не е приятна гледка, сигурно са минали 4-5 дни от смъртта, но чак сега са се обадили в полицията.

– Защо в полицията? – попитах неразбиращо.

– Заради миризмата-  отговори Кубрат Генов. –Заради нея са се обадили. Парното е работило и последиците са налице. Наистина ли ще се качите? Съседите вече свидетелстваха за самоличността.

Нямах никакво желание да се кача, но с Лидия не можеше да се излезе на глава.

Полицаят на входа ни изгледа недоверчиво, поиска личните ни карти, но Генов даде знак,  след което служителят на реда неохотно отвори входната врата и ни пусна да влезем.

Спомних си, че вече бях идвал тук преди години, когато двамата с Максим като поотраснали момчета предпочитахме вместо да чакаме майките си от представления с измислени баронеси пред публика от счетоводители и партийни секретари, по-смислени неща, като например тинейджърски купони. Максим ги организираше често и понякога канеше и мен. Апартаментът им беше голям и в центъра, подходящ за подобни мероприятия, а и майка му не се мръщеше като моята, когато приятели идваха вкъщи. Последният купон, който помнех,  завърши обаче плачевно. Бяхме мощно пуснали магнетофона и хеви метълът дереше квартала през отворените прозорци. На балкона се бяха събрали около петнайсет момчета и момичета и пушекът от цигарите им можеше да конкурира кремиковския. Към девет часа, точно когато в Оперетата майка ми играеше чардаш в кабарето на Фери Бачи, обута в къса до задника поличка и с ботуши до коленете, а майката на Максим, в рокля с огромно деколте и с черно ветрило в ръката, се чудеше дали да се омъжи за княз Едвин, на вратата позвъни кварталният милиционер. Заедно с двама отрядници, доброволци от квартала по обществения ред, а всъщност най-обикновени гадняри, които умираха от удоволствие да тормозят съседите си, той нахлу в апартамента, прибра магнетофона, записа имената на всички ни и ни обеща щастливо приключване на учебната година с намален успех, вероятност за поправителен трудов лагер и естествено, подходяща характеристика, която щеше да ни изпрати моментално в казармата. Последиците от тази вечеринка бяха мамините сълзи, натякванията, които трябваше да слушам до края на учебната година и свръх усилията, които нашите две майки вероятно бяха положили пред познатите им партийни секретари всичко да ни се размине.

Мама обвиняваше Балканска, твърдеше, че тя била разхайтила Максим, който получавал по неизвестни за нея причини всичко на готово. Имаше някаква завист в думите й, която не разбирах. Тя беше близка на Балканска, твърдеше че са неразделни и въпреки това казваше неща, които издаваха раздразнение към приятелката й. Ето, дори сега, не пожела да дойде лично да установи смъртта й и изпрати мен.

Поколебахме се дали да вземем асансьора. Беше разбрицан стар шиндлер, който познавах от онова време, с метална решетка и облицована с дървена ламперия кабина. Луксозна някога кутия, правена по време на войната, когато индустриални машини и съоръжения на големи германски марки са се стичали безпрепятствено към България, оставяйки мимолетни следи на лукс в някои сгради в центъра. Сега това антикварно съоръжение се беше превърнало в стара, дървена кабина с похабени стени от търкане на неприличните надписи по тях и скърцаща машинария. Трябваше да съм луд поклонник на германската предвоенна промишленост, за да имах доверие в шиндлера. Не бях и затова се замислих  пред дилемата дали да се поупражня в алпинизъм или да поема риск да заседнем между етажите. Предпочетох алпинизма, затова с готовност се съгласих да се катеря по стълбището, след като Лидия приведе и друг важен аргумент:

– Нека поразгледаме кой живее в сградата.

Беше се вживяла в ролята на детектив, което ме забавляваше донякъде и правеше мисията ми по-малко тягостна.

До третия етаж обаче не се случи нищо съществено. Съпътстваха ни шумове и миризми, тежки, досадни и прилепчиви като самите обитатели. Стълбището беше напълно безразлично към драмата Балканска.

Вратата на апартамента не беше заключена. Влязохме тихо и почти на пръсти, като че ли не беше жилище, а погребална зала. Усетих миризма на гнило, която можеше да бъде най-банален атрибут на жилище, обитавано от възрастни хора, но въображението ми реши, че  виновна беше само една заподозряна – смъртта.

Лидия до мен също сбърчи нос, след което продължи да души като хрътка и безпогрешно намери вратата към кухнята.

– Някой трябва да изхвърли боклука, след като госпожата вече не може – провикна се Лидия на висок глас.

Без да се страхува, какво може да намери в нея, отвори капака на кофата за боклук. Намери стара дървена лъжица и поразбърка с нея отгоре.

– Има пепел от цигари, но угарките липсват. – каза доверително тя, като че ли беше направила важно откритие.

Появи се възрастен служител в бяла престилка, вероятно санитар или погребален служител. Носеше ръкавици и маска.

– Какво търсите тук? – запита той.

– Кубрат Генов ни изпрати да освидетелстваме госпожата, тя ни е близка – отговори вместо мен Лидия и извади носна кърпичка от чантата си.

Изпитах желание да я ощипя. Просто прекаляваше с мизансцена! Оставаше да пусне и сълзи.

Лидия обаче ни най-малко не се смути и последва човека с маската, а кърпата предвидливо тури пред носа си.

Рядко ми се беше налагало да виждам мъртъвци, а на Лидия това не се беше случвало още.

Когато санитарят или погребалният агент дръпна от тялото на Балканска брезентовото платно, с което беше покрита, направих инстинктивно крачка назад. Лидия се олюля, а аз, въпреки че изпитах злорадство от нейното прилошаване без мизансцен, я хванах през кръста, за да не се струполи на пода. Тя обаче си възвърна самообладанието, отблъсна ръката ми и като сложи носната си кърпа пред устата, събра храброст и се наведе напред да разгледа мъртвата. Не можех да остана назад и направих същото. Беше почти неузнаваема, а широко отворената ѝ уста и вцепененият поглед ме караха да мисля, че не е истинска. Лицето ѝ беше почерняло и подуто. Приличаше на маска за Халоуин.

– Тя ли е? – попита санитарят.

Чудех се какво да отговоря. Трудно ми беше да разпозная Балканска в този вид, тъй като за последно бях я видял жива преди около четири години. Забелязах на ръката й голям странен пръстен, който вече бях виждал и с който тя не се разделяше.

– Мисля, че да – потвърдих неуверено.

– Че кой друг да бъде – намеси се категорично Лидия, макар че виждаше Балканска за първи път.

– Кубрат Генов поръча да поразгледаме малко из жилището – излъга тя. –Както и да докладваме, ако видим нещо особено.

– Ти наистина прекаляваш – тихо изроптах аз, след като минахме в дневната. –Какво се надяваш да намериш.

– Не знам – отговори също тихо тя.- Но тя е била с перука, забеляза ли?

– Е и какво от това?

– Значи е чакала някого. Никоя жена няма да си сложи перука ей така, за да си стои самичка в стаята. Твоята Балканска е имала среща с някого в деня на смъртта си. Остава да разберем с кого?

Имаше логика в думите й. Трябваше да призная, че се справяше добре като за първи път.

Жилището на Балканска не правеше впечатление на нападнато от крадци. Шкафовете и всички чекмеджета бяха затворени. Надникнахме в тях, вътре не цареше особен ред, но причината най-вероятно беше самата Балканска, шкафовете на майка ми бяха в подобно състояние. Артистични.

Единственото място, в което почти със сигурност беше ровено, беше  старото, масивно бюро. Беше пълно с документи, но всички бяха разбъркани. Спомних си за бюрото на собствената ми майка. В гардеробите й цареше хаос, но бюрото й беше перфектно подредено. Сигурно и Балканска е правела същото. Значи някой все пак беше идвал след смъртта й тук да търси нещо.

На масичката в хола имаше оставен пепелник и този път дори аз забелязах, че беше пълен с пепел от цигари, но угарките липсваха.

Едното от отделенията в гардероба на Балканска беше идеално подредено и очевидно не беше пипано. Там бяха събрани нейни фотографии, подредени в безбройно количество различни по формат и качество албуми с артистични снимки от различни постановки в Оперетата. Очевидно никой не се беше интересувал от творческата кариера на актрисата, защото албумите стояха непокътнати.

Лидия дълго се взира в камарата от албуми, като че ли ги прекарваше през рентген, а всъщност най-вероятно се опитваше да изчисли нещо, което се въртеше в главата й на начинаещ детектив. Избра най-стария от тях. Беше забутан най-отдолу под всички останали и с доста оръфани краища. Някога подвързията е била от копринена материя, която от времето се беше прокъсала и под нея се виждаше стар картон.

Лидия повъртя албумчето в ръка, отвори го набързо и после го пъхна в чантата си.

– Лидия! – изсъсках аз, но тя вече беше тръгнала към изхода.

– За какво са ти старите снимки на Балканска?- продължих да съскам на стълбището, но Лидия сложи пръст на устните си, въпреки че бяхме сами и забърза надолу, като че ли нямаше търпение да разгледа плячката си.

На улицата Кубрат Генов все още даваше наставления на служителите на реда. Там бе пристигнала и линейка, вероятно за да откара трупа.

– А, опечалените близнаци! – разсеяно каза той, очевидно ние бяхме последната му грижа. –Открихте ли нещо по-особено?

– Била е с перука – не без гордост отбеляза Лидия.

Генов я изгледа с интерес.

– Значи забелязахте това обстоятелство.

– И вие ли? – учуди се Лидия.

Вече се беше главозамаяла от първия си успех.

– Очевидно е – отговори Генов. – Сигурно е чакала някого, когото е познавала. Освен това е ровено в жилището след смъртта й, но няма липси на пръв поглед.

– Аха – замисли се Лидия. –И аз така си помислих. А забелязахте ли, че в жилището наскоро е бил пушач, а Балканска май не е пушела?

Генов я изгледа насмешливо.

– Госпожице …., не си спомням името ви.

– Калева – бързо отговори Лидия.

– А, да, дъщеричката. От една майка, двама бащи, но със същото име като господин Калев.  Интересно семейство. Госпожице Калева, съветвам ви да не си играете на детектив. Не е безопасно.

– Окей- напълно сговорчиво отговори Лидия.

Беше се пообъркала с имената, но не спираше да ме изненадва с реакциите си. От своя страна Генов додаде почти приятелски:

– Ако сте забелязали още нещо, ето ви моите координати, можете да ми се обадите, когато пожелаете.

„Когато пожелаете – ядосах се на ум. –Този да не би да я сваля вече?“

Лидия обаче не се смути ни най-малко, прибра визитната картичка, която Генов ѝ подаде, дръпна ме за ръкава и ме подкани да си тръгваме.

– Видя ли? – възкликна тя, когато вече бяхме се отдалечили на петдесетина метра. – Нищо не ни накара да подпишем. Защо тогава ни пусна горе?

– Защото понякога крадците се връщат на местопрестъплението. Най-вероятно ни подозира.

– Глупости – отсече Лидия.

– Тогава остава другата възможност – заради неустоимата ти красота.

– Не се прави на глупак. Искаш ли да видиш албума?

– Какво има в него?

– Изрезки от вестници.

– Е, това е нормално, нали е била оперетна певица, събирала е какво са писали за нея.

– Изрезките са от преди войната, а снимките на тях не са нейни, скъпи ми Нео. Те са много по-стари и на друга жена.

– Е и?

– Искам да разбера коя е другата.

– Мога да попитам майка ми.

– Не, никой не трябва да знае, че ги имаме. Тарашували са у Балканска заради някакви документи, нали видя как е претърсвано бюрото й. А може и заради тези изрезки.

– Е и?

– Това албумче може да е ценно. Струва си да го разгледаме внимателно.

Беше се окончателно вживяла в ролята на детектив. Стигнахме почти обратно до мястото, откъдето бяхме тръгнали и аз си спомних момента на наслада, прекъснат от това произшествие, към което нямах никакво отношение.

– Искаш ли да се качим горе? – попитах я с надежда да продължим прекъснатото.

– А не, имам други планове – отказа тя.

Явно „другите планове“ не бяха нищо друго освен опънатият синджир на Улански.

– Имам обаче идея. Никога не съм ходила на оперета. Заведи ми, моля те да гледам представление в Оперетата – издума неочаквано Лидия.

Зейнах от изненада, но не можех да й откажа в никакъв случай.

– Добре, ще видя кога има билети и дали нещо е поносимо за гледане. Не знаеш какво искаш, после да не съжаляваш.

– Няма – отговори радостно тя и изтича на улицата. Изведнъж ми се стори много по-млада, като че ли последните няколко часа бяха свалили поне пет години от авантюристичния й живот.

„Не си беше сложила грим, защото бързахме, затова изглеждаше по-млада“– убих още в зародиш тази илюзия за прераждането, но това не ме успокои.

Имах предчувствие, че Лидия все пак ще ме накара да страдам по нея, нещо, от което се страхувах от самото начало, когато се запознах с нея.

 

[1]Цитатите на Лидия са взети от статуси във ФБ, така, както са публикувани. Авторът е запазил и оригиналния правопис. /бел.авт./

 

[quote_box_right]

Холокост, памет и творчество

Дискусия по новия роман на Леа Коен „Събирачът на дневници“ (изд. „Ентусиаст“)

След “Ти вярваш” темата за Холокоста е отново във фокуса на писателката. Имаме ли нужда от този поглед, който представя софийския елит от две епохи: последните години на Втората световна война и днешното време? Съвременният пласт поставя важното питане какво крият дневниците на родителите и имаме ли нужда от техния прочит.

В книгата, написана въз основа на някои действителни факти, се появяват имена на исторически фигури като Богдан и Евдокия Филови, Силке и Адолф Бекерле, принц Кирил, Алберт Гьоринг и цар Борис Трети.

С участието на авторката Леа Коен и Митко Новков, литературен критик; проф. Стилиян Йотов, философ; Николай Поппетров, историк; Ирина Недева, журналист; Зелма Алмалех, журналист; Рафаел Чичек, психолог; Соломон Бали, президент на Бней Брит, България.

Модератор: Юлиана Методиева.

Вход свободен

[/quote_box_right]

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.