Избирайки смъртта

„Аз ще отнема живота си днес на обед. Време е.”

С тези думи, публикувани онлайн, Джилиън Бенет, 85-годишна гражданка на Нова Зеландия, живееща в Канада, започва обяснението на решението да сложи край на живота си. От три години тя е знаела, че страда от деменция. Към края на август деменцията е достигнала до стадий, при който, както жената казва: „Аз стигнах до състояние през повечето време да не мога да осъзная коя съм”.

„Искам да се измъкна – написва Бенет – преди да стигна до положението да не мога да схващам състоянието си или да не мога да взема мерки, за да сложа край на живота си.” Съпругът й, Джонатан Бенет, пенсиониран професор по философия, както и децата й подкрепят нейното решение. Тя не им позволява да й помагат по какъвто и да е начин, защото, ако те биха й помогнали да осъществи самоубийството си, могат да бъдат осъдени на 14 години затвор. Поради това Джилиън Бенет прави финалните стъпки, докато още има възможност да го стори сама.

За щастие за повечето от нас животът е скъпоценен. Ние искаме да продължим да живеем, защото имаме неща, които очакваме с нетърпение или защото изобщо намираме живота приятен, интересен или стимулиращ. Понякога искаме да продължаваме да живеем, защото има неща, които искаме да постигнем или защото желаем да помогнем на близки хора. Бенет беше прекрасна баба. Ако всичко с нея бе наред, тя би искала да види израстването на следващото поколение.

Прогресиращата деменция на г-жа Бенет обезсмисля за нея всички причини да иска да продължава живота си. Трудно е да се отрича, че решението й е едновременно и рационално, и етически обосновано. Чрез самоубийството тя се отказва от онова, което би могла да иска или обосновано да цени. „Всичко, което губя, е едно неопределено число години, през които щях да водя един по-скоро живот на растение без чувства и мисли, настанена в болнична стая, консумирайки обществени средства, без да имам дори и най-смътната идея коя съм”.

Решението на Бенет е също така и етическо, защото, както ни подсказва мисълта за „обществените пари”, тя не мисли само за себе си. Противниците на легалната доброволна евтаназия или на подпомогнатото от лекари самоубийство понякога казват, че ако законите бяха променени, пациентите биха усещали натиск да сложат край на живота си, за да избегнат това да бъдат товар за околните.

Баронеса Мери Уърнок, философ на морала, която председателства британския правителствен комитет, отговорен за съставянето през 1984 г. на „Доклада на Уърнок” , който очерта правната рамка за първото във Великобритания законодателство за ин витро зачеването и за изследвания в областта на науката за човешките ембриони, не е съгласна. Тя твърди, че няма нищо неморално в чувството, че ти би трябвало да умреш заради уважението си към другите и че това е толкова правомерно, колкото и това да умреш заради себе си.

В интервю през 2008 г. за списанието на Шотландската църква „Живот и работа” , тя поддържа, че тези, които са толкова зле, че не могат да издържат повече, имат право да сложат край на живота си. „Ако някой чувства по несъмнен и отчайващ начин, че е бреме за семейството или държавата си и поради това иска да умре, тогава аз мисля, че на такива хора трябва да им бъде позволено да умрат”, казва тя.

Бенет знае, че не би трябвало да е бреме за семейството си, защото общественото здравеопазване в Канада предвижда грижи за тези, които са болни от деменция и не могат да се грижат за себе си; ала въпреки това тя е загрижена за тежестта, която би наложила върху „публичната кесия”. В болница тя би могла да преживее поне десет години в състояние на безчувствено растение и това би струвало според някои, по-скоро консервативни оценки около 50 до 75 хиляди канадски долара на година.

Тъй като Бенет не би имала никаква облага от това да остане жива в това състояние на жив труп, тя смята, че това би било прахосване на пари. Тя също така е загрижена за медицинските работници, които биха полагали грижи за нея: „Сестрите, които мислят, че са се отдали на кариера, която има голям смисъл, биха били заети непрекъснато с това да сменят памперсите ми и да докладват за промените във физическото състояние на една празна черупка”. Такова положение би било, според думите й, „нелепо, разорително и нечестно”.

Някои ще възразят на описанието на човек с напреднала деменция като „празна черупка”. Но като имам пред вид положението, в което бяха поставени майка ми и леля ми – две жизнени, интелигентни жени, чийто живот бе сведен до този на лежащи в леглото и несъзнаващи същества за месеци, а в случая с леля ми и за години – това определение ми се струва точно. Отвъд един стадий на деменцията, личността, която вие сте познавали, вече я няма.

Ако човекът не иска да живее, намирайки се в това положение, какъв е смисълът да се поддържа животът на тялото? Във всяка система на здравеопазване ресурсите са ограничени и би трябвало да бъдат използвани за грижи, които са необходими за пациента или от които той би имал полза. За хората, които не искат да продължават да живеят, когато разумът им „си е тръгнал”, решението кога да умрат е трудно. През 1990 г. Джейн Адкинс, която стада от болестта на Алцхаймер, предприе пътуване до щата Мичиган, за да сложи край на живота си с помощта на д-р Джак Кеворкян, който беше широко критикуван заради това, че й помогна да умре, защото по времето на смъртта й тя беше все още достатъчно добре, за да може да играе тенис. Но въпреки това тя избра да умре, защото с напредването на тази болест можеше да загуби контрол върху решението си, ако би го отложила.

В красноречивото си изявление Бенет очакваше с нетърпение деня, когато законът би позволил на лекаря да действа не само когато има предварително изявена воля на пациента да не се предприема повече въздействие, което продължава физическия живот, но също и тогава, когато някой помоли за смъртоносна доза, защото става недееспособен в една или друга степен. Такава промяна би отстранила тревогата, която мъчи някои пациенти с напредваща деменция, а именно, че състоянието им би продължило твърде дълго и поради това биха могли да изпуснат каквато и да е възможност да приключат живота си. Законодателството, призовава ни Бенет, следва да дава възможност на хора в нейното положение да живеят толкова, колкото искат, но не и повече от желаното от тях време.

Статията е публикувана в сайта Poject Syndicate на 9 септември 2014 г.

Превод: Емил Коен

Avatar

Питър Сингър

Питър Сингър е известен австралийски философ и граждански активист.