Изселване?

Видин, средата на миналия век. Един ден дошли милиционери и дали на баба ми и дядо ми 24 часа да си съберат нещата. Понеже дядо ми бил „капиталист“ – имал магазин или нещо такова. После ги натоварили на камион заедно с невръстната им дъщеря. Не им казали къде ги водят, нито дали ги е временно, или завинаги. Мястото се оказало Лъгът – горско стопанство между Габрово и Севлиево. Останали там четири години. Вуйчо ми се родил в Севлиево.

Когато ги изселили, майка ми била на две годинки. Прекарала в Лъгът най-безметежните години от детството си, за които си спомняше идеализирано и с носталгия. Дали защото е била малка да усети ужаса и срама на родителите си или от „стокхолмски синдром“ на съобразяване със системата, не мога да съдя. Но ни водеше понякога там през лятото, за да видим и ние колко е било хубаво.

В България изселването има традиции – изселвани са евреи, а по времето на тоталитаризма – „кулаци“ и прочее неудобни хора, заедно със семействата си. Краят на 80-те ще се запомни с изселването на голяма част от българските турци. Днес, през 21 век, също много хора смятат, че изселването е добро и правилно нещо.

Преди броени дни жители на Бяла черква поискаха няколко ромски семейства да бъдат изселени от градчето им. Това стана, след като многократно са подавали жалби в полицията срещу тях. Marginalia потърси мнението на авторитетната ромска организация „Амалипе“ по темата и ето какво научи: конфликтът не е етнически. Проблемът с въпросните семейства не бил в това, че са ромски, а в това, че са лоши. Били изгонени и от предишното село, в което живеели, освен това тормозели не само българи, а и местни, белочерквенски, роми.

Конфликтът не е етнически, но никой не пропуска да отбележи, че проблемните семейства са именно ромски. Не в това обаче е основният проблем. А в убеждението, че изселването е нещо в реда на нещата.

От позицията на „Амалипе“ разбирам, че организацията не защитава правата на ромите, защото са човешки същества, а защитава правата на добрите роми. И на нашите роми. Според „Амалипе“ явно изселването е демократична практика, щом хвали населението на Бяла Черква за активната гражданска позиция. Намирам това за притеснително, защото имам високо мнение за „Амалипе“, позициите и дейността ѝ.

Питам се защо например не се изселват български мутренски фамилии, край чиито жилища се стреля и гърмят бомби. Или мафиоти-феодали, които държат в страх населението на цели градове. Но за изселване на проблемни ромски фамилии сме чували много. Жителите на село Розово изселиха бежанците, които плащаха наем – не защото са проблемни, а защото са етнически и расово чужди. Други не искат на тяхна територия да живеят хора умствени увреждания, включително деца. И тъй нататък.

Има и Закон за собствеността. Неговият член 45 гласи:

Собственикът на етаж или на част от етаж се изважда от сградата по решение на общото събрание за срок до три години:

а) ако използува или допуска да се използуват неговите помещения по начин, който излага сградата на опасност от пожар или от значителни повреди, и

б) ако систематически нарушава правилника или решенията на общото събрание за вътрешния ред в сградата или добрите нрави.

Оставям на въображението ви какво общото събрание на някой блок може да прецени, че е „нарушение на добрите нрави“. По-важното е друго:

И изселването от дадено населено място, и „изваждането“ на някого от имота му, нарушават поне две точки от Всеобщата декларация за правата на човека:

Чл. 13, т. 1: Всеки човек има право свободно да се придвижва и да избира своето местожителство в пределите на всяка държава.

Чл. 25, т. 1: Всеки човек има право на жизнено равнище, включително (…) жилище (…).

Не става дума само за добрите и несъздаващи проблеми хора. За всеки човек става дума.

Не може просто ей така да се гонят човешки същества от жилището им, което може да им е единственото, без да ни е грижа къде ще живеят. Тоест може, но не подобава на страна членка на Европейския съюз, която претендира за демократичност и цивилизованост.

Защо обаче изселването на хора, семейства и групи продължава да изглежда легитимно за голяма част българските граждани? Заради чувството на безсилие. А то е, от една страна, защото институциите не са си свършили работата. От друга страна, поради липсата на гражданска култура за действие в конфликтни ситуации.

Хората от Бяла черква са подали седем жалби до полицията за последните два месеца. Ако след тези жалби бяха последвали адекватни мерки, нямаше напрежението да ескалира до непоносимост.

Държавата насажда омраза и страх към бежанците. Вместо да отправи послание, че и те са хора, което да бъде чуто от жителите на Розово.

Много случаи с „проблемни съседи“ могат да се решат, без да се стига до насилственото „изваждане“ от дома им, ако се прилага по-голяма част от възможностите, които предоставя българското законодателство, например тези за спазването на обществения ред. И – най-вече – ако се диагностицират правилно проблемите. Нерядко зад поведението на „непоносимите съседи“ стоят домашно насилие, психически проблеми, социална изолация, зависимости, бедност. И с намесата на социални работници, лекари, психолози, психиатри, социални медиатори няма да се налагат крайни мерки. В България обаче все още няма изградени такива механизми за социално взаимодействие; за съжаление, няма и особено осъзнаване на потребността от тях.

Да, може би конфликтът в Бяла Черква не е етнически. Или поне не само. Заплашени да бъдат изгонени или „извадени“ от мястото, където живеят, обаче в най-голяма степен са представителите на уязвими групи – роми, бежанци, нередовни мигранти, хора с психически проблеми, с умствени увреждания, хора, страдащи от зависимости, бедни хора (които например не могат да си позволят парите за ремонт на входа, които дължат по решение на общото събрание), самотни хора, хора, които не се вписват в стереотипите за “добри нрави”…

А най-важното всъщност е, че изселването не решава проблемите. То просто ги премества другаде. Където и да е, но не и при „нас“.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.