Извън закона си по-силен от Закона: репатологизация на хомосексуалността. Първа част.

Статията е силно преработена версия на лекция, озаглавена „Репатологизация на хомосексуалността в България днес“, изнесена на 2 демекври 2014 г. в рамките на 10-ти ЛГБТИ Арт Фест в Център за култура и дебат „Червената Къша“, София. Тя е извадка от по-голямо изследване, публикувано като: Stanimir Panayotov, “Neutralizing Visibility: Bulgarian Strategies of Justifying Inequalities,” in: Nárcisz Fejes and Andrea P. Balogh (Eds.). Queer Visibility in Post-socialist Cultures. Bristol: Intellect Books, 2013, pp. 155-171. Части него са представяни през 2013 г. в София и Белград.

След нормализацията на хомосексуалността

Юридическата и медицинска нормализация на хомосексуалността в България се случи сравнително незабелязано и спокойно и днес тя е факт. От 2003 г. в България хомосексуалността е декриминализирана, а бива формално-медицински депатологизирана с встъпването в сила на МКБ-10[1] през 2005 г. В същото време може да се твърди, че у нас след 2007 г. (т.е. присъединяването ни към ЕС) тече процес на извънзаконова репатологизация[2] на хомосексуалността след нейната нормализация. Доколкото този процес е отвъд закона, той изглежда сравнително невинен и безотносителен към ЛГБТ хората в България днес. Но именно извънзаконовото естество на това репатологизиране го прави по-силно и по-влиятелно от правно-моралните последици на закона. Тук се занимавам именно с последиците на този извънзаконов процес, доколкото той не е изолиран от настоящото законодателство, а е провокиран именно от него. В този смисъл процесът на репатологизация е народническо предизвикателство към легитимността както на юридическото равенство, така и на кодификацията на толерантността.

За да се обясни този процес, е нужно да се каже, че нормализацията на хомосексуалността в България се случи само на хартия. Основаната на научен консенсус нормализация не предпоставя ефективно приемане, да не говорим за превенция[3]. По подобен начин провежданата чрез законови средства нормализация на хомосексуалността, причинена от изискваните законови реформи в предприсъединителния период, не въплъщава директно социални или манталитетни промени. Така правно-медицинската нормализация пренебрегва „господстващите мисли на обществото“ (по Маркс) за хомосексуалността: тя изключва по технократски начин мнозинството от демократичния дебат за приемането на хомосексуалността. В този процес се губи гласът на народа, или това, което в опита си да обясни модела на българския популизъм Светослав Малинов нарича „радикална демофилия“ (тоест народът да възприема себе си като единственият легитимен елит)[4]. Предварително изключени от този дебат, хората внезапно осъзнават, че според медицината хомосексуалността вече не е заболяване. Когато добавим към това декриминализацията и частичното равенство (по силата на протекция), предоставяно от Закона за защита от дискриминацията, липсата на социално съгласие започва да избухва: така нормализациите на една различна сексуалност имат за свой резултат репатологизирането на сексуалното различие извън закона, но и поради него (чрез популизми, теории на конспирацията и т.н.)[5].

Непредставляемата нормалност на хетеросексуалността

Тъй като репатологизацията не може да бъде проведена по официален начин – научно, медицински или правнополитически, тя става все по-могъща политически. Защо? Защото моралното мнозинство бива институционално заглушено и лишено от начини да институционализира и чества репатологизацията чрез политическо представителство. Днес нашите политически елити нито представят репатологизацията (поради външни стимули, т.е. изисквания от предприсъединителния период, довели до феномени като Закона за защита от дискриминацията), нито патологизират сексуалното различие (от една страна заради норми като МКБ-10, от друга – поради народната теория за „гей мафията“, т.е. някаква невидима, вътрешна доминация на хомосексуалните в микрополитически и паралелни властови структури). Понеже политическата класа нито се противопоставя на, нито представя неоходимостта на народа да репатологизира хомосексуалността, мнозинството се чувства все по-безпомощно дискурсивно и все по-неутрализирано политически като конституираща власт. Хомофобският глас става непредставляем. В същото време политиците все по-лесно биват асоциирани с хомосексуалността чрез популистки теории и се считат за предатели на традиционната българска хетеронормалност. Сливането на нуждата от репатологизация и липсата на нейното политическо представяне кулминира в непредставляемостта на нормалността на народа: именно тук изригва неговата „радикална демофилия“. Понеже политиците не могат да представляват хетеронормалността, хомосексуалността се оказва един от главните мотиви днес народа да изиска политическото обратно от елита. И така народът-елит се изправя срещу „гей мафията“.

Репатологизацията срещу равенството

Тази политически преживявана, но деполитизирана непредставляемост създава усилна обществена реакция срещу хомосексуалността и политиката като една неделима цялост. Ето защо видимостта на ЛГБТ хората и техния активизъм, както и позитивните им репрезентации, могат да имат дразнещ и дори обратен ефект върху онези, на които се предполага да повлияят позитивно; а ЛГБТ гражданите могат да бъдат атакувани за това, че се трансформират в каквото и без това винаги са били подозирани, че са: в диктатурата на малцинството. Това може да се изрази в популярни теории като „хомосексуалните са политически елит“ (и обратно), „те се пазят едни други“, „ЛГБТ активистите са тунеядци“ и т.н. Всичко това кара обществото, изискващо хомосексуалността да бъде репатологизирана, да славослави неравенството и да героизира омразата си, но и триумфално да пропагандира нетолерантността си – нека само се сетим за слогана на БНС от 2009 г. срещу София Прайд „Бъди нетолерантен, бъди нормален“. Но репатологизацията не разполага със своята „официална теория“, доколкото е непредставена политически.

Репатологизацията е стратегия, целяща да избегне проекта на равенство между хетеросексуални и хомосексуални хора. И докато видимостта на ЛГБТ хората бива постигана и репрезентирана, то тази стратегия я възпрепятства. Това е процес, жизнено изживяван от моралното мнозинство и политически нелегитимиран от почти целия спектър на политическото представителство в България: странно съглашателски политически процес, провеждан и ръководен от силно деполитизирано и антиелекторално население[6]. Но деполитизираният народ при все това упражнява една политически експлоатирана и сама по себе си политически мотивирана враждебна реакция, чиято централна мишена и референция днес е „ЕС“ – една все по-абстрактна и отчуждена субстанция от кръстоски на националното, чиято реалност е чисто административно позоваване в човешкия живот, когато той е деполитизиран[7]. Народът има потенциала да се изолира от ефектите на нежеланата социосексуална интеграция: той постига тази изолация чрез това, че поради демофилията си става критерий сам на себе си (процес на самореференция). Тази демофилия е възможна само чрез хетеросексуалната нормалност и признанието на нейната уникалност. Сексуалната демофилия на народа е непредставена: затова тя може да постави под въпрос всички политики на репрезентацията и да изиска и нормализира неравенството.

Силите на репатологизацията

Движещата сила на оправдаването на неравенството е антиекспертизмът на радикално-демофилния народ. Антиекспертизмът е директна последица от народническата теория за „гей мафията“[8] и слагането на знак на равенство между хомосексуалност и политика, между вътрешноприсъща сексуална и политическа корумпираност[9]. Сякаш несправедливо набеден за хомофобски, демофилният народ оправдава изискването си за неравенство, като третира най-видимите – ЛГБТ активистите, а оттам и представяните от тях други – като производни на тази корумпираност, присъща и на хомосексуалния, и на държавника. Антиекспертизмът влече със себе си и антиелитизъм, изразяван именно чрез тропата на „гей мафията“ и на „платения от ЕС“ парадиращ гей.

Някак случайно нормализирани, ЛГБТ хората стават местните предатели на „традиционната българска толерантност/отвореност към Другия“. Като последица от хомологията хомосексуалност-политика, можем да наречем този статус на ЛГБТ хората демонизация от втори порядък. Тя е по-влиятелна от обичайното позоваване на анормалността на хомосексуалността. Цената на не-изолацията на националната държава и частичната суверенност, причинена от членството в ЕС и нашето юридическо „подчинение“, се разглежда не само като разрушаването на нормалността, но и на исконната българска толерантност. Доколкото легализацията на равенството поставя под въпрос етнизирания модел на българската толерантност, претенцията за уникалната нормалност на хетеросексуалността се усилва. В резултат политическата интеграция се разбира така, сякаш е причинила социосексуална дисинтеграция. Оттук „гей правата“ (т.е. равните права) се асоциират с национално предателство и измяна, политически либерализъм и експертност/елитизъм кулминиращи в „гей елит/мафия“, което е друго име за политическа корупция, която продава толерантност (а оттук и нормалност) на онези, които твърдят, че винаги вече са толерантни – и хетеронормални. Разбира се, радикалният демофил схваща толерантността именно като застраховка срещу юридическото равенство и в някакъв смисъл е прав да смята, че правното равенство е абсурдно легализиране на ценности от порядъка на толерантността – легализиране, което води народа до абсурдната за него позиция да поставя под въпрос нормалността си и поражда термини като „толераст“. Но радикалният демофил бърка превенцията с протекция и именно това оправдава неговия модел на сегрегационна демокрация. Чрез „толерантността на ЕС“, налагана механико-юридически на българската нормалност и етнизирана толерантност, пословицата за краставиците и краставичаря наистина придобива актуално и ново значение.

След антиекспертизма и антиелитизма на народа, втората сила зад оправдаването на неравенството чрез репатологизация е принудителният преход към „ставането европейци“ основно чрез законодателни промени, а не манталитетни такива[10]. Процесите на европейска интеграция и законови реформи не бяха преживени идейно отвъд политическите елити и често националните програми бяха доминирани от подмяната на национални политически приоритети с тези на ЕС[11], което не е неочаквано имайки предвид федералисткия модел на слаба, частична суверенност. Такъв фокус върху ЕС е важен подтик на антиелитизма и антиекспертизма, налагащи популистки дневен ред който неизменно се отнася до обикновения човек и народ. Резултатът е още една демонизация – тази на елитите, често мислени като анонимни и притворни безмилостни организации срещу обикновения човек[12]. Чрез това разбиране на политическия елит можем да си обясним по аналогия как всякакъв неприемлив за народа активизъм и проект за равенство се схващат като оркестрирани от европейското „отвъд“, а ЛГБТ активистите по-конкретно се изравняват с групата на политиците и особено „експертите“ (именно които не могат да бъдат поместени в „демоса“ от гледната точка на радикалната демофилия), които капитализират перверзията си и дори правят пари от нея, както добре знаем това от отразяването на гей парадите. За народа ЛГБТ активистите не са просто гей елит: те са продуктът на по-могъща политическа гей мафия, която експлоатира интересите на собствения си вид за лични цели.

Следва. 

[1] Международна класификация на болестите, десета ревизия.

[2] Твърде много практики и дискурси могат да бъдат подведени под широкото прилагателно „извънзаконово“, но по-надолу ще се опитам да покажа, че участието на медиите в този процес легитимира неразличимостта между законовото и извънзаконовото, с което те сякаш „неутрално“ допринасят за въпросната репатологизация.

[3] Всъщност именно феномен като Закона за защита от дискриминацията (ЗЗД) има за свое основно „постижение“, че хората масово бъркат превенция с протекция: едва ли това щеше да е така, ако действително съществуваше мониторингов механизъм за прилагането на закона, да не говорим за неговата популяризация.

[4] Svetoslav Malinov, “Radical Demophilia. Reflections on Bulgarian Populism,” in: Critique & Humanism, 23(1), 2007, pp. 67–79. По същество тезата на Малинов за радикалната демофилия се състои в това, че за народа единственият легитимен елит е самият той, т.е. „народът е елитът“.

[5] Искам да уточня, че макар и да ползвам теорията на Малинов, се разграничавам от либералната критика на популизма, на която той е представител. Именно това е и една от причините да се занимая с тази тема и този текст: либералният антипопулизъм изисква примиренческото оттегляне на народа от дебати, предварително обявени за експертни; той вменява на народа аналитично-дискурсивна безпомощност. Ако и хомосексуалността да не е била важен дебат за българските либерали, то възприемането на тяхната критика на популизма като политически целесъобразна в този случай може само да изостри социалната пропаст между застъпниците на равенството и селективното такова. Критики на либералния антипопулизъм бяха предложени миналата година в рамките на лятното училище „Между (пост)социализъм и (нео)либерализъм“ в специален панел на име „Критика на либералните идеологии“ на 23 юли 2013 г. в Социален център „Хаспел“, София. В рамките на този панел представих друг откъс от моето изследване, посветен на народната теория за „гей мафията“, която тук споменавам. Вж. кратък обзор на панела тук: www.countermovements.wordpress.com/2013/08/03/report-from-2013-convergence.

[6] Може би тук е мястото да отбележим, че теорията на Малинов има това предимство да обясни едновременния процес на отритване от и завръщане в демоса: колкото повече си изтласкван от него, толкова по-радикално го желаеш. Логически, колкото повече не участваш в представителната политика, толкова повече искаш да участваш в нея непредставен.

[7] Използвам и леко модифицирам твърдението на Шанън Уудкок. Вж. Shannon Woodcock, “A Short History of the Queer Time of ‘Post-Socialist’ Romania, or Are We There Yet? Let’s Ask Madonna!,” in: Robert Kulpa and Joanna Mizielińska (Eds). De-Centring Western Sexualities: Central and Eastern European Perspectives. Farnham: Ashgate, 2011.

[8] Вж. Stanimir Panayotov, “Neutralizing Visibility: Bulgarian Strategies of Justifying Inequalities,” in: Nárcisz Fejes and Andrea P. Balogh (Eds.). Queer Visibility in Post-socialist Cultures. Bristol: Intellect Books, 2013, pp. 160-164.

[9] Николай Атанасов изяснява тази хомология блестящо в анализ на медиите, а аз я радикализирам твърдейки, че в условията на непредставляема хетеронормалност двете стават взаимозаменяеми така, че да оправдаят неравнството. Вж. Николай Атанасов, “Медийната видимост на хомосексуалността като парадокс,” в: Либерален преглед, 30 ноември 2009, http://www.librev.com/component/content/article/23-discussionbulgaria/753-2009-11-30-10-42-54.

[10] Българският народ със сигурност има твърде много, предимно икономически, причини да не прегърне наратива за „ставането европейци“, нито този за „завръщането на България в европейското семейство“ и нейния „цивилизационен избор“. В някакъв смисъл самото ни членство в ЕС като цивилизационен избор постави по несправедлив и колонизиращ начин под въпрос нормалността на българина, тласкайки го в посоката на митоисторическата мегаломания като противостоящия контра-наратив на този „цивилизационен избор“. Репатологизацията на хомосексуалността е в този смисъл частен случай на реакция срещу колонизиращия тип политически либерализъм, който българският политически елит радушно прие, без никога да е планирала баланс на икономическата цена, което членството ни в ЕС ще причини. Тук не се опитвам да оправдавам хомофобията чрез някакъв икономически детерминизъм, а само загатвам, че тя все пак има за своя почва икономическото неравенство, неизбежно при неолиберални режими като нашия. В този смисъл демонизацията на малцинства не е неизбежна, а закономерна. Отделно, либералната критика на популизма остава сляпа за икономическата цена на евроинтеграцията, така че либералният антипопулизъм а ла Малинов, макар и аналитично полезен, предлага „повече от същото“, а именно „експертност“, украсявайки я с известна доза историческа надменност.

[11] Вж. анализа на Десислава Гаврилова, “Обратната страна на евроинтеграцията, или за преноса на политики като спирачка за развитието,” в: Критика и хуманизъм, 25(1), 2008, с. 252.

[12] Malinov, “Radical Demophilia. Reflections On Bulgarian Populism,” p. 77.

Avatar

Станимир Панайотов

Станимир Панайотов е докторант по джендър изследвания в Централен европейски университет, Будапеща. Съ-съставител е на сборниците "Маркс: хетерогенни прочити от ХХ век (2012) и Автономизъм" и "Марксизъм: от Парижката комуна до Световния социален форум" (2013). Част от екипа на Социален център "Хаспел" и Нови леви перспективи.