Извън закона си по-силен от Закона: репатологизация на хомосексуалността. Втора част.

Публикуваме втората част от статията на Станимир Панайотов. Първата част беше публикувана на 22 декември.

Антиполитиката: една конкретна радикална демофилия

Ако приемем тезата на Малинов, че „хората са истинският елит“, то единственият начин мнозинството да си възвърне властта е то да (ре)патологизира начините на съществуване на малцинствените елити/експерти (политикът и хомосексуалният), истинските врагове на народа, сред които са и ЛГБТ хората и активистите. Антиекспертизмът и антиелитизмът са конкретни тактики на репатологизацията да се превземе отново нормалността, като хомосексуалността бъде пресъзадена като перверзия. Но, за да може тези тактики да работят, европейската политическа интеграция (и абстрактния „ЕС“) – от закони като Закона от защита от дискриминация (ЗЗД) до политика и активизъм на видимостта и идентичността – трябва да бъде изначалната перверзия и изворът на всяка една патология. Така народът е наистина радикален и достига до корена (radix) на проблема: ЕС.

За българската сексуална политика отношението към „ЕС“ като първоизточник на всяка перверзия (да помислим за термини като „еврогейщина“ и „европедерастия“) означава една особена форма на политическа деполитизация, която приема вида на парадоксална „антиполитика“. В България видимоста и активизмът страдат от деполитизация преди политизацията на сексуалната ориентация да се случи[1]. Една такава деполитизация премахва историчността от (хомосексуалния) субект и властовите структури, които са произвели идентичностите като „една онтологическа естественост или есенциализъм [който] почти неизбежно се настанява в нашите разбирания и обяснения“[2]. Към това Уенди Браун допълва, че, като „аналитично лишен от конституиране чрез история и власт, предметът на толерантност се отъждествява като природно и същностно различен от толериращия субект; при тази разлика предметът изглежда като естествена провокация към толериращия го“[3]. Доколкото радикалният демофил чете равенството като изискване за толерантност (а той има всички основания за това: все пак държавата ни никога не се е застъпвала пряко за равенството на ЛГБТ хората, а толерантността е удобно извинение на политическата й пасивност), то и неговата нужда да репатологизира изглежда естествена. Нещо повече, тази естественост е толкова по-силна, колкото повече хомосексуалността се нормализира като „естествена“. Можем да кажем, че съществува дускурс на репатологизация-чрез/заради-толерантност. Този сдвоен дискурс е предлаганият от радикалните демофили модел за репатологизация.

Този модел представлява конкретна проява на „сексуална радикална демофилия“; предлагам да наричаме тази проява „антиполитика“. Антиполитиката, разбирана като реакция на политизирането на сексуалната идентичност, не е не-политична. Антиполитиката срещу еднополовото равенство тук означава да изискваш собственото си право да окупираш/участваш във властта: следователно антиполитиката е самата тя елитизъм на народа. Хомофобската антиполитика и народният елитизъм са форма на десничарска радикална демокрация, която е крайно политическа поради това, че е непредставляема чрез политиката. Доколкото антиполитиката е извън закона, то тя е по-силна от закона.

Репатологизацията води до обезценяване от страна на народа на процеса на европейската интеграция и самата идея за равенство. Тя свежда различието до културна залъгалка, която така и не бива обяснена и историзирана като произведена от правни кодификации и научни медикализации. Така че активистите като „гей елит“, като агенти на това различие, се разглеждат като търговци на толерантност – и на самото си различие.

Медиите: единственият посредник на народа-елит

Всъщност народът не е изцяло изоставен: по най-причудливи начини медийната среда участва в репатологизацията като частен случай на общото оправдаване на неравенството. Репрезентативната (по)мощ на медиите води до подвеждащо диверсифицирани медийни репрезентации на различието (т.е. объркването на множеството репрезентации със свободата на репрезентираното, така сякаш първото предпоставя второто), където всички позиции съдържат частици от „истината“. ЛГБТ активизмът, в допълнение към законовата ирелевантност по отношение свободата на сексуална идентичност, често бива като цяло неутрализиран от репрезентиращия уж разнообразие и свободна реч медиен пазар. Активистите и други застъпници (като симпатизиращи блогъри) неизбежно стават част от това, което Ивайло Дичев нарича „пинг-понг принцип“ на българските медии – принцип, изразяващ именно деполитизация: „С цел да се осигури плурализъм и изобщо да се излезе от идеологизираната нахъсаност на 90-те години, днес журналистите се мъчат винаги да канят и ‚другата страна‘, ако ще тя да е представена от отявлени расисти или хора обвинени в престъпления, та понякога дори – адвокатите им. Резултатът често е тоталното релативиране на проблема…“[4]. При дискусии на ЛГБТ проблеми медиите дават простор на всякакви политически и законово забранени позиции с нулева толерантност към принципа на ентизираната българска толерантност – „всички трябва да има своите граници“[5]. Така самото медийно поле в претенцията си за неутралност си играе на пинг-понг на терена на истината за идентичността, и самото то замества уж предлаганите от него ролеви модели, поддържаши равенството, със себе си като модел на равенство-в-истината. Активисткото (или „експертното“) говорене в медиите бива неутрализирано от самата медия, тъй като тя се превръща в ролеви модел на различието.

В някакъв смисъл, колкото по-нормализирана и по-видима е хомосексуалността, толкова повече тя се превръща в спекулативна плячка на медиите, доколкото последните възприемат демокрацията като длъжна да съдържа и онези позиции, които най-много я отрицават. Не е трудно да се види, че самата медийна среда – поне по отношение на хомосексуалността – също проявява качества на радикална демофилия. Това, че медиите могат да са единственият официален проводник на репатологизацията, не означава, че го правят директно (поне не и повечето обшествени медии). Но, доколкото го правят (партийни медии от порядъка на ТВ Алфа), то това е винаги в конспиративен тон, който е продукт на непредставимостта на хетеронормалността. Така че представянето на нормалността само по себе, доколкото въобще се случва, има за цел да докаже възбраната на представлаемостта си. И – точно в този смисъл – радикалната демофилия е самореференциална (има за свой критерий самата себе си) така, както самото медийно завземане на позицията на ролеви модел на различието е също толкова самореференциално.

Като легитимират всички позиции като заслужаващи да бъдат чути, медиите репрезентират себе си като сами по себе си ролеви модел на разнообразие и равенство и така се превръщат в единствената за народа арена на „демокрацията“, където желанието за репатологизация може да бъде представено – или поне е възможно като частица от истината. Но, като възможност, нормалността е невъзможна: тя има нужда от своята „официална теория“. Ако я няма, това ще блокира аналитичните й препитвания на неравенството (например тезата „гей парадите се финансират директно от ЕС“). Така в съзнанието на народа, но и в това на претендиращите да го представят (които от своя страна също рано или късно стават жертва на антиекспертизма и антиполитиката), освен че са болни, активистите са тунеядски НПО елит. Като елитистка групировка, активистите не могат да обитават нито позицията на ролеви модел, нито позицията на критиката, били те като свободни индивиди или организирани НПО-та – те са досущ като корумпирания представител на ЕС, който няма интерес да помогне на народа си.

Заключение: теория в името на, а не срещу народа

Юридическото (и в нашия случай частично) равенство и ценностната ориентация (толерантност) в България имат радикално ниска политическа стойност. От една страна, народният устрем да се репатологизира[6] ни показва, че народът може да си обясни „Европа“ (а оттук и фигурите на държавника и хомосексуалния) като онази инстанция, която позволява перверзиите на равенството. От друга страна, чрез позоваването на обшата рамка на политическия либерализъм на ЕС, народът може да си обясни собственото си омерзение и оттук желание да репатологизира чрез теории като тази за „гей мафията“, теория, която се състои от индивиди, разпнати между различни субектни позиции (от политици „в килера“ до открити активисти). Репатологизацията днес, призивът да се признае сексуалното различие и неговото равенство като перверзия, е отговорът към европейската „перверзия“ да се нормализира хомосексуалността.

В този смисъл радикалната демофилия, или народът-елит, може би е политически неутрализирана, но не е дискурсивно безпомощна. В най кратък вид казано, радикал-демофилното желание на народа има странната и съвсем неосъзнавана от него цел да реполитизира хомосексуалността чрез нейната репатологизация, но се изправя срещу нейната деполитизация, случваща се чрез нормализациите й.

Няма никакъв смисъл да се опитваме да отнемем действения капацитет на народа чрез теория на неговия популизъм; не това предлагам тук. Но има много смисъл да употребим тази теория, за да разберем собственото си високомерие към дискурсивната мощ на народа. Въпросът е в това, че репатологизацията на хомосексуалността е тест за юридическата легитимност на либерални ценности като толерантността – ценност, която деисторизира субекта на хомосексуалността, ценност, която чрез тази деисторизация всъщност подхранва народните конспиративни теории срещу ЛГБТ хората. Едва ли е чудно, че „нормалността“ на средния българин избухва точно след процесите на декриминализация, депатологизация и (частично) равенство. Да изискаш „нормалността“ си обратно чрез структурите на признание е нещо повече от травматичен рефлекс: репатологизацията е властова ос. Силата на сексуалността е много по-могъща от силата на толерантността, но и на равенството, и ние трябва да се справим някак с това в нашия живот.

Репатологизацията ни показва, че ние не трябва да приемаме правата и „нормалността“ си за даденост. Ние лесно забравяме, че в България тази нормалност се крепи на междуправителствени договорни отношения и политическа интеграция, която, волю-неволю, засегна и нас, ЛГБТ хората. Ние не трябва да се изненадваме, че някой иска да бъдем отново „болни“, защото цената на нормалността е преди всичко икономическа, и ние очевидно не можем да я платим. Но все някой трябва да плати икономичската цена на ненормалността днес, и ЛГБТ хората са чудесен платец.

В същото време, колкото и да разбираме репатологизацията, едва ли можем да бъдем състрадателни към тесногръдието. Но ние можем да признаем, че в желанието за репатологизация има справедлив гняв, отправен към несправедливо припознат субект: нас самите. Вместо самодоволно да предлагаме теориите си срещу народа, ние трябва да ги създаваме, за да разберем и за да се солидаризираме с агонията на народа – която тези теории просто описват. И, докато тази агония е насочена срещу нас, ние можем да й помогнем да достигне своя истински адресат: бруталната ни икономическа реалност и нейните политически окопи. В противен случай рискуваме ние да пропаднем в тях.

[1] Станимир Панайотов, “Политиката и горделивата нетолерантност,” в: Либерален преглед, 9 април 2009, http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/539-2009-06-16-06-29-44.

[2] Wendy Brown. Regulating Aversion. Tolerance in the Age of Identity and Empire. Princeton and Oxford, NJ: Princeton University Press, 2006, p. 15

[3] Пак там.

[4] Ивайло Дичев, “Медиите в края на 2008 г. Възходът на фигуралността,” във: Фондация „Медийна демокрация“, 20 януари 2009, http://www.fmd.bg/?p=201.

[5] Такова релативизиране е директният резултат от депрофесионаизацията на журналистиката, оспособена от медийна монополизация. Анализ и заключения вж. в: Красимир Кънев и др., “Медиите през 2008. Неясна собственост, нови играчи, натиск върху медиите, легитимация на жълтата преса,” в: Обектив, 23 февруари 2009, http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/blgarski-khelzinski-komitet/2009-02/mediite-prez-2008-neyasna-sobstvenost-novi-igrachi-natisk-vrhu-mediite-legitimaciya-na-zhltata-presa; Петко Карадечев, “(Не)пълна промяна по жълтому,” във: Фондация „Медийна демокрация“, 18 април 2010, http://www.fmd.bg/?p=5532.

[6] Тук можем да добавим и други социални идентичности, които са или биха моги да станат обект на репатологизация: например че хората с инвалидност трябва да си стоят вкъщи, циганите – в гетото и гетарските училища, турците – в село или в Турция, и т.н.

Avatar

Станимир Панайотов

Станимир Панайотов е докторант по джендър изследвания в Централен европейски университет, Будапеща. Съ-съставител е на сборниците "Маркс: хетерогенни прочити от ХХ век (2012) и Автономизъм" и "Марксизъм: от Парижката комуна до Световния социален форум" (2013). Част от екипа на Социален център "Хаспел" и Нови леви перспективи.