А как ще свалим “Аз съм Шарли” от профилите си?

Писмо до Сара П.

Кажи ми, приятелко, защо  журналистите от Шарли Ебдю /мир на праха им/ смятат карикатурата си на Пророка Мохамед като  свобода на изразяване? Карикатурата е гримаса. Вместо да направиш дълго изречение, плюеш, правиш кукиш. Дългото изречение иска не само аргументация, но и етика на мисленето. Синтаксис. Подлог и сказуемо. Дебелият, тлъст похотлив мъжкар в „онази“ карикатура може да бъде израз на парижки вкус, но е оскърбление на една друга цивилизация. Цивилизация, която се изгражда на отказа от алкохол, лихварство и изобразяване на Всевишния. Не е възможно, казва Коранът, да се придаде Лик на Аллаха. Затова в исляма няма артефакти като иконите или мощни стенописи като тези на Богородица с Младенеца, на Исус Пантократор, на  Разпнатия Бог.

Карикатурите на западния свят не са по-високи от ислямския езотеризъм. Няма днешен философ, семиотик, културолог, който да не се позовава на Джеаллдин Руми, Сухраварди или на мъдреца Хафез от Ширази…

Юлиана

Отговорът на Сара 

Първо беше истерия. Когато убият някого до теб, първото, което преживяваш, е хилене. Реве се после, първо човек се тресе в истерично хилене. Това беше светкавичният ни избор да заличим имената си и да изпишем „Je suis Charlie“.

Сега се питаме какво кара хората да си сменят профилите и да издигнат този плакат, вместо снимката си във фейсбук. Хора, които до вчера дори не са знаели, че съществува такова издание, не са се интересували от карикатурите. Всички напомнят, че карикатурите са били обида за някого.

Всъщност въпросът не е защо сложихме надписа във фейсбук профила си, а как ще го заменим? Когато решим да сложим отново планински изглед или снимка, на която позираме с котката си, светът ще живее или ще почива в мир? Как ще продължим след истерията?

Онова, което ни предстои, са разговори. И не във фейсбук. И разговорите отдавна са два. Първият е за решението да отнемеш човешки живот заради обида.

Вторият е за начините, по които отговаряме, когато ни обидят. За това какво ни кара да обиждаме.

Единият разговор е за това, че има убити 12 души. Не 4-ма карикатуристи, 1 коректор, 2-ма полицаи, а 12 души. Човешкият живот е заличен – напълно съзнателно. И това не бива да се отрича.

Другият разговор е за това как живите живеят и се справят с обидата? Можем ли да я „оправим“? Как продължаваме да живеем ние, другите, неубитите, когато вече има обида? Карикатурите не са неволна обида, те са съзнателна обида. И това не бива да се отрича.

Датското издание, което публикува карикатури с Мохамед през 2005 г., е получило иск за извинение и не е дало извинение на общността, която се чувства засегната. Съдът ли оставяме да решава? Съдът може да потвърди разбирателство, което съществува в обществото. Но това е проблемът – не сме се разбрали как се разбираме, когато се обидим.

Понякога си представям, че един ден ще уча студенти как се говори за това. Хана Аренд най-добре показва колко е трудно да си от мнозинството, защото трябва да взимаш решения за малцинствата. Представям си как говорим за обидата и се надявам някъде от последния ред (винаги е такъв стереотипът ни, че изказванията, които са важни, идват от последния ред) студенти да кажат „ние си мислим, че всички трябва да живеят като християни. Ние си мислим, че сме мнозинството, защото така изглежда Европа.“

Сега говорим за сблъсък на цивилизации, на култури, на религии. Но това е, защото там има изстрели. Отново си представям учебна зала, представям си, че в групата, с която работя, има незрящо момче. Всички други са в ролята на журналисти и трябва да чуят какво иска незрящият човек, за да помогнат да има чуваемост в обществото. Питат го от какво има нужда? А той разбира въпроса какво желае. И шеговито казва – „ами кола, жена…“ И после добавя – „шегувам се, шегувам се, разбира се. Имам нужда звукът на светофарите да е по-добър, защото не мога да пресичам на кръстовища“.

„Неформалният“ разговор между хора им помага да извадят от събеседника си шеговито искане. Но после, ако трябва да изберат кое да влезе в интервюто, бъдещите журналисти  ще изрежат желанието и ще оставят нуждата. „По-слабият от нас“ трябва да има нужди и ние да ги задоволим, защото сме мнозинството.

После си представям, че ще говорим за свободите, които никой не отнема с оръжие. Които сами предоставяме. Намирам в интернет снимки на терасата ми. Че какъв е проблемът?, ще кажат нормалните хора. Ама аз на тази моя тераса съм с приятел, с когото изневерявам на мъжа си. В групата се появяват противоречиви мнение – почти сме на път да изкараме терасата публично място. Но не в това е объркаността ни.

А в невъзможността да си представяме живота на другите. Непрекъснато някой призовава някого за разбиране. Това, доказа се, е невъзможно. Ние искаме нас да ни разберат. И аз го правя – ще поискам от студентите да ме разберат. Но е време да осъзная, че те не могат да разберат моето искане да не снимат личния ми живот. И причината е, че не могат да повярват, че е възможно да имам желания, а не нужди.

Не искат въобще да си представят дори, че аз – особено ако съм пухкава поостаряваща жена – мога да имам нещо различно от техните представи за порядъчен живот, в който е невъзможно да имам гадже, изневяра, да лъжа. Аз се обиждам от това, че отричат правото ми на личен живот (предупреждават да мисля за последствията), те се обиждат от това, че мамя, че не вярвам в изконни ценности, че въобще си го позволявам. Къде ли ще се срещнат обидите ни?

Свободите, които защитаваме и свободите, които пропускаме, изискват не да даряваме със съчувстващ поглед незрящия, а да предположим, че той може би е щастлив. Ние не си представяме нещастието му, защото знаем какво е да имаш зрение. И понеже сме над него – трябва великодушно да му задоволяваме нуждите. Представям си как бих помолила  незрящия си колега да опише как изглежда едно от момичетата, които всички в групата познаваме, знаейки само гласа й. Ще го помоля да я опише с каква коса е – права, руса?. „Ами аз не знам какво е „права или руса“ коса“, ще каже той. „Аз не говоря в такива категории“. Дали никой от нас, зрящите, ще го попита „А в какви категории мисли?“ Няма да го попитаме. И така двата свята останаха да си мислят всеки в своите си категории.

Християнските фундаменталисти искат да убедят света, че всички трябва да виждаме момичетата в категориите “прави коси”, да рисуват “правилни карикатури”… Ислямските фундаменталисти искат да убедят света, че убиват с „правилното оръжие“.

През последните години се опитвам да се науча как да разговаряме, когато обидя някого и когато ме обидят. Когато учим децата си как да говорят с другите, сме сигурни в това, което правим, защото те знаят, че са обичани. Показали сме им вече, че са обичани. Но не знам дали се сещаме да ги научим, че не всички ще ги обичат и в това няма нищо лошо. Не сме се научили как постъпваме, когато другите не искат да си играят с нас.

А детската игра отдавна свърши. Да разговарят за това могат само живите. Когато има убийство – трябва да разделим разговорите. Да не забравяме разговора за убийството и да не спираме разговора за обидата. Той липсваше досега в част от медиите.

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.