Какво е да си чернокож имигрант в България?

Дълго време изпитвах колебание дали да споделя в публикация своите наблюдения върху живота на един човек от Западна Африка, емигрирал в България, по-конкретно в град София, който се опитва да оцелява по някакъв начин тук. Основанията ми за това бяха няколко. Първо, не става въпрос за изследване, а за наблюдения, от които евентуално биха могли да бъдат изведени хипотези. Следователно те биха могли да служат единствено и само за предварителна основа за бъдещо изследване на терен върху миграционните проблеми в България. Още повече, моята област на интерес не е обвързана с тази тема. В този смисъл се притеснявах, че претенцията за разбиране, която не е професионално обоснована, може да засегне както обекта, така и тези, които са се посветили на изследването му. Второ, изпитвах съмнения, че бих могла да навредя на съответния човек, защото размишленията ми са концентрирани предимно върху една персона. За да избегна този ефект, тук ще използвам инициал М., като бих желала текстът да се чете в контекста на по-общи въпроси, поставени в него. Периодът е 2012 г. – началото на 2013 г., когато все още не се беше случила политически мобилизираната истерия от есента на 2013 г. около търсещите убежище в България, нямаше я групата „Приятели на бежанците“. Изгонването на сирийски семейства от с. Розово и недопускането на децата от училище в с. Ковачевци тепърва предстоеше. За миграция в обществото почти не се говореше.

Бих искала да започна с това, че М. попада в зона, през която се пресичат няколко ключови линии на социален натиск – тя е чернокожа, жена, мюсюлманка, сама майка с малко дете, неграмотна. Някои от тях имат предварително привнесен негативен смисъл през начина, по който функционира българският национализъм, а оттук и расизъм, като например какво значи да си „мюсюлманин“. Под „неграмотна“ имам предвид, че не владее на добро ниво официалния език на своята държава – английски, трудно чете и пише, тъй като няма завършено основно ниво на образование, което представлява пречка и пред научаването на български език. Към невъзможността за научаване на локалния език се прибавят още няколко фактора. На първо място – латентна нагласа за потенциална емиграция от България. Всъщност сред групата мигранти, в която тя пребиваваше, беше прието, че България не е привлекателно място за живот. Самата група беше и променлива, тъй като повечето от тях действително напускаха България. Второ, липса на време за изучаване на езика – посещение на курсове, тъй като М. е самотна майка и има непрекъснат ангажимент към детето си, а също така изцяло разчита на собствения си труд за оцеляването им. Финансовият проблем в този случай не беше водещ фактор, защото Социален център „Аделанте“ предлага безплатни курсове по български език за чужденци изцяло на доброволчески начала и първоначално се бяхме насочили към тях. Но поради това, че са във време, когато М. трябва да се грижи за детето си, за нея те бяха недостъпни. Всички тези компоненти я поставят на ръба на оцеляването и те не могат да се разглеждат изолирано един от друг, а оказват един непрекъснат и структурен натиск. Казвайки „оцеляване“, имам предвид изпадане в моментни кризи, в които дори няма възможност да бъдат покрити базови нужди като храна и жилище.

Как се става чернокож?

Първоначално за мен беше особено преживяване да се придвижвам из улиците на София с М. Анонимността на всекидневно обитаваните от нас публични пространства, която дори не забелязваме, тъй като ни е дадена като нещо саморазбиращо се, изведнъж изчезва. Ставаш център на внимание, биваш заглеждан, пипан, заговарян по най-различни начини, които, разбира се, реферират към това, какво тези хора си представят, че един „чернокож е“. Например тийнейджъри, които, забелязвайки М., започват да имитират хип хоп говор или движения. Персонално аз се чувствах неловко, дори изпитвах в дадени моменти страх, макар да виждах, че М. беше свикнала със ситуацията.

Беше така до момента, в който, минавайки покрай НДК, тя внезапно не издърпа към себе си своето дете. Попитах я защо прави това и тя ми отговори, сочейки група момчета: „Виждаш ли ги онези там? Как да знам дали са нормални!“. Попитах я по какво съди, че тези са по-различни от другите? И тя започна да описва типове – тези, които изглеждат като Мишо, Тихомир и др. (изброява наши приятели) не са опасни, на тях им личи, че „ни“ симпатизират, докато ето за такива като тази групичка нямам гаранция. От моя перспектива в съответните момчета нямаше нищо извънредно, дори не бих си позволила да ги характеризирам тук. Но постепенно започнах да разбирам, че тя има разработени типове, в които внася дадени очаквания за поведение, и които за мен бяха напълно чужди. Разбрах, че определен тип носи тъкмо заплаха от физическо насилие.

По-късно започнах и да научавам, че дадени зони на града се структурират като опасни, тъкмо като места на опасните. Такова място се оказа паркът на НДК, където се били събирали скинари. Следователно нейната логика в този момент беше – вървим покрай НДК и очаквам, че ще има такива хора. Всъщност тя по принцип отказваше да минава през парка, винаги се налагаше да заобикаляме. Самата М. е имала случай, в който е била нападната там с викове „Маймуна!“ (една от малкото думи на български език, която знаеше). Но и ние съвместно преживяхме сходна ситуация тъкмо в парка на НДК, когато М. се беше осмелила да си направи среща там с едно момиче от Испания. Момичето се намираше отскоро в София и не познаваше други места. Отидохме двете с М. на уговорената среща и докато чакахме, внезапно дойде при нас един човек на колело и каза очевидно загрижено: „Внимавайте, там има скинари!“. М., разбирайки посланието, се паникьоса и започна да бяга, а аз не знаех точно как да обясня на момичето от Испания за какво става въпрос.

Така се оказа, че всъщност градското пространство се структурира за М. на зони – места, които са опасни и които не са, но и на времеви сегменти – след футболни мачове не се излиза навън. Опасните места са основно паркове – НДК, Борисова градина, градинката пред Народния театър, които обхващат предимно централните части на града. За М. като родител това беше допълнителен проблем, тъй като не смееше да извежда детето си в градинката на детската площадка.

Разказвам първоначално тази история, тъй като смятам, че в нея много добре се вижда как някой се научава да разбира себе си като непринадлежащ към дадено общество. Това разбиране преминава през цвета на кожата. Въз основа на него той си задава възможности за действия, а те се отразяват и върху сегментирането на града. Това потенциално води до образуване на гета, в смисъла на топоси на сигурност сред „нашите“, където чувството, че си „чужд“ и затова физически заплашен, може би изчезва. Впрочем М. няколко пъти с носталгия и позитивна емоция ми споделяше, че преди е живяла около Женския пазар, а пък мои познати бяха изненадани, че има чернокожи имигранти в София, тъй като никога не са ги срещали.

Намиране на работа?

Стандартното клише по отношение на всички, които биват определяни като различни в негативен смисъл, е, че „те не желаят да работят“, от което често се заключва, че „лежат на наш гръб“, предпочитат да развиват криминална дейност, сякаш природата на съответните така абстрактно мислени субекти е принципно криминална. В основата на тези клишета лежи и идеализацията за свободен индивидуален избор. Затова тук ще се спра по-обстойно на трудностите, които М. срещаше при намиране на работа, въпреки че тя е легална и притежава необходимите документи. С това ще демонстрирам очакванията към нея за индивидуална инициативност от страна на „българските“ й приятели, които се опитваха да й помагат временно. Но, от друга страна, как тези очаквания се сблъскваха с ограниченията, които всекидневно тя понасяше – както през своите разбирания за това какво „тя“ като „жена“ може да си позволи да прави, така и какво й се предоставяше като възможност с оглед на приписваните й отвън позиции; най-вече по линия на това, че е „чернокож“ имигрант.

Една от възможностите, които М. си представяше като добра работна позиция, беше чистачка по частни домове. Подчертавам – иска го, за нея това е добра и приемлива работа, което желание вероятно има връзка с начина, по който тя схваща себе си като “жена”, допустимостите, които тази представа създава. Първо, оказа се, че да бъде назначена от големите хигиенни компании е практически невъзможно – никога не й отговарят на изпратеното CV. Но и търсенето през сайт на работа, изпращането на CV и неговото изготвяне беше особено усилие за нея, тъй като се налагаше да разчита изцяло на приятели. Нека да припомня, че тя не може да чете и пише на български, но и не може да борави добре с компютър. В държавата, от която идваше, интензивното ползване на компютри все още е лукс и привилегия, а това означава още, че, за да се свърже с някой от родната си държава, трябваше да плаща за телефон от специалните кабинки за международни разговори и не можеше да разчита на безплатен скайп, което ограничаваше общуването й и усилваше носталгията. Същите тези приятели, поради невъзможност да намери работа по формален път, изведнъж се оказаха жизнено важни. Нейните усилия бяха насочени повече към развитие на такива мрежи, отколкото например към квалифициране, тъй като по формален принцип не може да бъде назначена (допълнителен фактор за липса на мотив да се изучава български език). Това е и затвореният кръг – защо да се образовам, при положение че не се отчита образованието при намиране на работа, а функция имат повече предразсъдъците и, следоватлено, имам нужда от допълнителна гаранция от приятел, за да могат да ме назначат.

Такъв беше и пътят, по който от приятел изведнъж станах нещо като доброволец, който отдава непрекъснати грижи, за да помага. Но разчитането изцяло на приятели, от своя страна, поражда потенциална опасност от загуба на тези мрежи при приятелска кавга и отново М. рискува да изпадне до ръба на оцеляването. Тук се намесва цялото функциониране на “приятелството” и всички разбирания около това, какво може човек да си позволи спрямо приятел, което също подлежи на изследване в контекста на такъв тип установени близки отношения между най-общо мигранти и локални жители.

Тъй като нямахме обратна връзка от работодателите по фирми, за предразсъдъците може да се спекулира – никой няма да желае да я допусне в частен дом, защото ще се окаже несериозна и без необходимите трудови навици (упрек, който минава по-общо през разбирането за “дисциплина”); има опасност да краде; как “чистота” се съгласува с чернокожа жена, която по подразбиране е носител на болести или пък не умее да спазва хигиенни навици; на пазара има достатъчно предлагане на работна ръка и, съответно, не е нужно фирмата да рискува, и т.н. Всичко това, както казах, я обричаше да разчита единствено и само на помощта на приятелите си. И така, в крайна сметка, благодарение на тях тя успяваше да бъде назначена.

Струваше ми се обаче, че очакванията към нея от страна на работодателите бяха по-високи. Забелязах например, че на работното й място имаха специално изискване да идва точно на време, което не се отнасяше до другите служители със същата прецизност. А при възникнал проблем работодателят веднага мобилизираше всички предразсъдъци – „Ето, знаех си, че не трябва да я назначавам, защото…“. Особено интересно за мен беше, че въпреки наличието на описания по-горе натиск, наблюдавах колко лесно М. е готова да изостави своята работа при първата срещната трудност. Този жест се преживяваше като въпрос на избор, което тя мислеше като запазване на достойнство: „Как така ще се държиш с мен! Мога да се оправя и без тая работа!“. Така тя се опитваше да компенсира тъкмо принципното чувство за неравностойност чрез усещането, че е свободна да прави сама избори. Но това й поведение пък утвърждаваше предразсъдъка, че е несериозна или пък се казваше „Как може да има претенции, при положение че едвам си намира работа!“.

Разбира се, тази ситуация веднага афектира и приятелите, с чиито усилия е била назначена, които съответно рискува да загуби. Също така, обратният предразсъдък от нейна страна към работодателя беше, че той потенциално я експлоатира, като по този начин и тя влизаше в отношение към него вече с негативна нагласа, а често обяснението на дадена проблемна ситуация за нея минаваше през расизъм.

Тук можем да засегнем и въпроса за липсата на осигуряване – за договори не можеше и да става въпрос. При здравен проблем М. разчиташе изцяло на Спешна помощ, защото нямаше здравни осигуровки, а пък покрай „Пирогов“ се навъртат скинари, които са научили, че там ходят предимно „цигани“. Още: вероятно ще има и сексуално насилие (не е изключено и на самото работно място), тъй като се приема, че сексът с чернокожа жена е „екзотичен“. М. често получаваше обаждания, в които я питаха дали предлага сексуални услуги. Този сексизъм има потенциал да тласка към развитие на съответния сегмент в проституцията. За да се справи с проблема, М. всъщност полагаше големи усилия да си намери съпруг като гаранция за сигурност, което пък отново беше израз на нейното разбиране за това, какво една „жена“ би могла да прави. Оттук, в рамките на групата чернокожи, сред които тя пребиваваше, наблюдавах отчетлива патриархална структура, по чиято линия М. понасяше също силен натиск.

Така тя се намираше непрекъснато между тези две очаквания – от страна на своите „български“ приятели, които смятаха, че й помагат, но временно, тъй като трябва сама да поеме инициативата в свои ръце, и структурния натиск на категориите, през които тя се опитваше да живее – както онези, които й бяха налагани отвън, така и тези, които за нея бяха хабитуално налични.

Тази  дейност за мен беше изключително трудна. Първо, понасях критики от страна на моето обкръжение, че очевидно тя ме използва и че аз не го разбирам. Доста често се държаха снизходително с мен, с цел да покажат наивността ми. От друга страна, нашите отношения с М. бяха неравнопоставени и тя си даваше сметка за това, опитвайки се от време на време да връща жестове чрез малки подаръци или да ме научи на нещо, което тя смяташе, че умее. Така или иначе, за нея оставаше неясен моят мотив да полагам тези усилия, защото смяташе, че няма какво да ми даде, което я караше да бъде несигурна в нашите отношения.

Затова, във връзка с питането за моя мотив да се въвлека в такъв тип дейност, въпреки всичките си колебания, реших да напиша този текст. Публикуваните наблюдения могат да бъдат от помощ по един или друг начин за всеки заинтересован от темата. Но по ирония сега животът ми се разви случайно така, че мой съквартирант се оказа сириец – политически бежанец, активист от Арабската пролет, преживял химическата атака, загубил семейството си, разпръснато из цял свят.

Няколко думи за финал

Смятам, че такъв тип отношения, каквито описах в текста, се развиват в контекст на слаба социална държава. Това означава най-вече, че има липса на конкретна и последователна политическа стратегия за работа по миграционните въпроси, а оттук и слабо развити програми, през които да се стабилизират институции и да има налични специалисти – социолози, психолози, социални работници, учители и др. Тъкмо заради тази липса доброволецът е човек, който е отвъд институционалната опосреденост, и затова работи със спецификата на даден казус. Той влиза във взаимодействие чрез лично съпреживяване на проблема под формата на приятелство, за разлика от специалиста, който третира въпроса формално. Това приятелство се поддържа трудно. То, в крайна сметка, е само временна и изпълнена с напрежения опора. Това, което ме притеснява, е, че актуално не виждам потенциал да бъдат развивани програми под формата на стабилна политика, ако няма налични политически субекти, които да застават зад необходимостта им. За съжаление, представените днес политически субекти в Народното събрание са делегирали изцяло права на националистическите партии да говорят върху този род теми както през трибуната на НС, така и в собствените си медийни канали. Мълчанието на останалите в случая не е невинно – то е съгласие и подкрепа. В крайна сметка, тъкмо политическите представители са отговорни за произвеждането на криминални субекти и гетоизация. Също така, разпространените дискурси за толерантността и мултикултурализма ми се виждат на микро ниво кухи, без чувствителност към джендър проблематика и неравенства. Но това, което ми остана напоследък, е поне да участвам в малки форми на протест срещу различни проявления на расизма – срещу държавния расизъм, провокиран от изказванията на здравния министър Петър Москов, срещу Луковмарш и т.н.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Леа Вайсова

Леа Вайсова е докторант по социология в НБУ, хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, изследовател към Изследователски център по социални науки в СУ „Св. Климент Охридски“. Съ-ставител на "#Протестът: Анализи и позиции в българската преса - Лято 2013", автор на Портрети на изчезваща София (в съавтор., 2012) и публикации по съвременна политическа философия, социална теория, социология на властта и граждански мобилизации.