Какво е постфашизмът? Втора, последна част.

На 15 март 1988 г., когато гражданското движение беше в самото си начало, аз имах високата чест да бъда първия човек на Площада пред парламента, който призоваваше за свободни избори,  нова конституция, многопартийна система и за оттегляне на съветските войски. От този момент нататък бях въвлечен в политиката от хората, които за пръв път след 1918 г. образуваха първата либерална партия в Унгария.

През 80-те години на миналия век аз станах крайно консервативен анархист. (Това стана когато помогнах на някои хора от тогава твърде интелигентната американска и английска десница.) Така че станах един от водачите на дясното крило на моята партия, нещо, което днес ми изглежда по-скоро куриозно. Съответно бях избран в Парламента през 1990 г., когато за първи път от десетилетия имаше свободни избори и в продължение на 4 години бях председател на партията. Като добавка бях официално възстановен като професор по философия – обадиха ми се доста грубо  по телефона и ми казаха, че се очаква да отида в университета и да почна да преподавам отново (Унгария е доста безцеремонна страна).

През 1994 г. поради множество лични причини реших да не се кандидатирам отново за депутат. Не мислех, че съм скроен така, че да бъда професионален политик в тази система или в която и да е друга от този вид. Исках да се върна към изследванията и писането. Но, разбира се, останах политически активист. Тогава постепенно забелязах, че се отдалечавам от партията си, защото се променяха възгледите ми, както впрочем и на бившите ми съпартийци. Миналата година напуснах партията и се оказа, че съм променил рязко идеите си и съм се върнал към лявото.

Защо? Добре, аз съм теоретик. Това, което правя, е да пиша за „информация“. Убедих се, че начинът, по който ние трябва да съдим за демократичните държави на благоденствието, за суверенитета им и за демократическото участие, е тясно свързани с нещо, което вече не съществува в условията на глобалния капитализъм. Глобализацията  с все по-голяма сила лишава хората от властта им да вземат решения за собствената си държава. На свой ред това убеждение ме водеше към преоценка на това, което мислех относно държавността и въпросите на равенството.

В края на краищата  се засрамих от някои от нещата, които някога бях мислил и правил. Толкова много, че през февруари тази година, в новото ми въплъщение, когато ме помолиха да говоря пред профсъюзен митинг на Площада на героите срещу новото, твърде потискащо законодателство в областта на регулацията на трудовите отношения, използвах възможността да се извиня пред едно множество от 50 000 души и да кажа, че ме е срам от това, че „едва сега идвам при вас, там, където трябваше да бъда през цялото това време“.

В известен смисъл животът ми не се измени много. Имах повече чифтове панталони, отколкото преди. Но не чак толкова много. Не може да се каже, че когато и да е съм забравил ценностите на Просвещението. Но за мен беше относително лесно, избягвайки опасностите, които са вътрешно присъщи на такива добре познати просвещенчески проекти като социалистическата революция, да греша, заставайки на гледната точка на култа към спонтанността, модифициран след това в култ към традицията, към непланираната човешка субективност, към пазара и т.н. В тези дни подсъзнанието подтикваше хората да бъдат възможно най-далеч от комунистите. Много болезнено беше да се противиш на тази логика. Но сега, когато произнасям реч пред публика, мога да вдигна очи и да видя между лицата на хората, които ме слушат, стари болшевики, които кимат в знак на съгласие… Е, добре, какво мога да кажа!

Европа днес

Като наблюдавам от моята левичарска гледна точка Европа днес, мога да видя остатъци от социалната демокрация в политиката на Франция, а също и между италианците, но къде още? В политическия свят и особено в парламентарната политика има трансформация. Някога бунтуващите се хора учеха философия, защото тя въплъщаваше убеждението, че нещата не са такива, каквито изглеждат и че има разлика между повърхността и същността, между мнението и истината или възвишената вяра.

Политическите дискурси от този вид през времето на Модерността се опираха на марксистката убеденост в правотата на теорията за стоковия фетишизъм, която твърди, че стоката не е просто един обект, а е кристализирала човешка дейност. Ако анализирате стоката, ще откриете, че тези две неща вървят заедно. Възможността за политическа алтернатива върви ръка за ръка с това усещане за несъответствие между това, което се появява на повърхността, и действителността.

Днес сме изправени пред нова ситуация. Разполагаме с книгата на Ги Дебор за „обществото на спектакъла“, която пародира Хегел, който твърдеше, че всичко действително е разумно и че това, което е разумно, е действително. И всеки смята, че случаят е точно такъв, че тези две неща вече не се различават. Проектът на Тони Блеър[1]  е просто най-крайната версия на това. Социализмът означава капитализъм. Социалната справедливост означава приватизация и наличие на някакъв вид „голям брат“. Всичко означава своята противоположност, което, разбира се, е възможно ако някой гледа само повърхността. На единия край на тази плоска повърхност се натъквате на това, което икономистите наричат „паритет на покупателната способност“, а на другия край имате червените знамена, които все още се употребяват на профсъюзни конференции. Но няма противоречие, защото то съществува само когато позволите да има реални алтернативи. Така че не е учудващо, че този свят е в упадък.

Тук може би трябва да обясня нещо за комунистическата система, доколкото я познавам от личен опит. Ширеше се убеждението, че работническата класа  и „реалния социализъм“ или всякакви неща от този вид, бяха наследници на всичко велико. Да бъде в контакт с всичко творческо, дълбоко и интересно беше постоянна грижа на комунистическото ръководство. Освен това, нямаше неща, които да отвличат вниманието: нито сексуална революция, нито почивки в чужбина, нито младежка литература! Какво четях, когато бях на тринайсет години? Четях Толстой. В Източна Европа тази ситуация продължава да е същата чак до съвсем неотдавна. Диктатурата консервира. Това беше много консервативен, направо викториански свят. Разбира се, имаше цензура. Но тя означава всъщност официална критика, а не изхвърляне на всичко или забрана на всичко наведнъж. Когато станах млад философ аналитическата философия беше много популярна и всичките ѝ разновидности ми бяха много добре познати – в този много старомоден, твърде викториански свят, в който живяхме.

Така че може би сега вие сте по-добре подготвени да разберете позицията ми – от къде идвам, когато казвам, че в днешния свят едно състояние спада към това, на което давам името постфашизъм. Това, към което искам да се обърна с този термин не е твърдението, че СС марширува из Европа отново! Но всичките цели на дясноориентираният тоталитарен държавен апарат  от предвоенния период – нека ги назовем, т.е. на фашистките цели – могат днес да бъдат постигнати и това става не другояче, а чрез парламентарния и демократичния процеси.

Постфашистко управление

В т.нар. демократически страни правителствата могат да избегнат неприятностите с помощта на неща, които не бяха възможни от 1945 г. досега. Разбира се, парламентаризмът в голяма степен е имитация. Дори и така да е, в конституционните системи, толкова пропукани, колкото са, властта в края на краищата е дадена на народа. Представителните управления не са съвършени въплъщения на народната воля, но са олицетворение на една обща цел, с която – поне по принцип – са съгласни както повечето хора, така и системата сама по себе си.  Следователно разочарованието  на хората от несъвършеното представителство в миналото беше оправдано. Борбите за демокрация и тези за либерализация безусловно имаха смисъл.

Днес не можете да изберете правителство от всякакъв вид, което наистина да може да взема решения. Ще ви дам пример за това как работят тези неща в собствената ми страна. 63 % от износа на Унгария се извършва чрез офшорни компании. (Същият процент за Чехия е 15, а за ЕС средно е 2.) Така че това е твърде много. И все още тези данни относно дела на износа, който се извършва без да се плаща каквото и да е мито на държавата, никак не се забелязани от унгарските медии. Те бяха „изкопани“ от едно малко левичарско издание, което има тираж всичко на всичко 600 копия. Споменах го по телевизията и хората просто си помислиха, че съм невменяем. Защото това са неизвестни данни. Това противно националистическо парламентарно мнозинство, което проклина глобализацията, американизацията, либералите, евреите и циганите изобщо не сметна за нужно да повдига въпроса.

Така че сега борбата на „терена“ на националната политика е за един абсурдно малък обем от бюджета. И дори тази оставаща част от бюджета е контролирана в много голяма степен от финансови интереси. Успоредно със загубата на демократична власт от страна на държавите и от политическите общности, гражданството, дори в развитите страни, става нещо, което все повече губи смисъл. А в бедните страни то въобще едва съществува. Така че от една страна виждаме много малък брой овластени лица, групи и професии – от учени до буржоа. Тези хора са толкова отдалечени от грижите, лишенията и тревогите на голямото мнозинство от човечеството, колкото беше и слабата аристокрация дори преди демократичните реформи от 18 и 19 векове. Но има една голяма разлика. Днешните наследници на някогашната аристокрация изобщо нямат чувството, че „благородството задължава“ , което, макар и в ограничена степен, аристократите все още приемаха.

Това също така е главната отличителна черта на контраста между глобализацията и империализма. Империализмът, колкото и отвратителен да е (той беше и расистки – с цялото си говорене за „товара на Белия човек“), представляваше един проект, задвижван от държавите и правителствата. Но колкото и да бяха противни империалистите, те трябваше да строят нещо и те построиха пътища, офиси, железопътни гари, затвори и болници. Недостатъчно, но все пак издигнаха някои. Те имаха нещо като чувство за дълг, което може да бъде намерено във всяко правителство, дори в най-лошото. Те създадоха – в колониите, които управляваха – администрация, както и професията на преподавателите и т.н. и т.н.

Глобализацията не влече след себе си никакви задължения. Глобалният капитал не изгражда пътища. Така че днес експлоатацията на слабите се основава на насилието на едни лица над други. И всичко това става от разстояние. Правителствата не са включени.

Ако в днешната политическа общност някой би могъл да регистрира цялата пълнота на отговорността за това, което глобалния капитализъм прави със слабите и бедни държави, то хората не биха допуснали тези неща да се случат. Но няма нито контрол върху тях, нито информация за случващото се. Ето защо мисля за всичко това като за мирен фашизъм. Трябва да кажа, че първоначалният фашизъм и оригиналният империализъм бяха твърде, как да кажа, „момчешки“, детински неща. Те прахосаха толкова много пари, най-вече за военните. Това, което се прави днес, е много по-щателно и излиза много по-евтино на тези, които са педантични.

Въпреки всичко, новата дуалистична държава е жива и се намира в добра форма: една нормативна държава за основните групи населения на капиталистическия център и други държави, практикуващи издаването на произволни норми и решения, засягащи негражданите, които населяват останалата част от света. За разлика от класическия фашизъм, този втори вид държави почти не се забелязва от гледната точка на първия вид. Радикалната критика, която протестира, че свободата в рамките на Нормативната държава е илюзия, макар да е разбираема, е грешна. Лишаването от гражданство, основано не на експлоатацията, потискането и откритата дискриминация, а само върху изключването и дистанцията е трудно да се схване, защото мисловните навици на борбата за освобождение, т.е. на тази, насочена към по-справедливо преразпределение на благата и пълномощията, не са приложими в този случай. Проблемът не е че Нормативната държава е станала по-авторитарна, а по-скоро в това, че принадлежи само на някои.

И така, каква е надеждата за бъдещето?

Ще се въздържа от правенето на предсказания. Сиатълското движение и други подобни съпротивителни начинания не са много окуражаващи. Ако хората са готови да се жертват, то, естествено, тях ще ги застрелят заради идеалите им. Но това може да им даде смелост или да послужи като допълнително окуражаване. Обаче ще кажа едно нещо. През 19-ти век социализмът и феминизмът, както и други подобни, все още бяха част от един проект за еманципация, свързан с това, което мислеха за света – с прогреса на науката, с този на технологиите, със секуларизацията, със освобождението на индивида.

Днес единството на проекта за еманципация се разбягва. Сиатълското движение с неговия характер на „коалиция на дъгата“ показва много добре, че хората, които, разбира се, симпатизират на истинския проект за освобождение, са все още разпокъсани. Едвам днес можем да разберем важността на работническото движение за модерния свят, когато социализмът или марксизмът беше спойката, която помагаше за обединението на всичките му нишки. Помислете за борбата за знание и за придобиването на културата, които вдъхновяваха тези хора. Погледнете радикалните вестници от 20-те години на миналия век, четени от фабричните работници. Те бяха висококачествени, широкоформатни не само като размер, но и като обхват на темите на деня. Необходимо беше голямо търпение и посвещение, за да ги следиш. Брошурите, които профсъюзите разпространяваха, речите, които биваха произнасяни по адрес на много слабо образована публика, т.е. хора в най-добрия случай със средно образование, много силно контрастират с приеманите днес форми на съпротива: тя неизбежно е по-инстинктивна, по-субективна и много повече се отнася до отделни неща, отколкото до основните проблеми. Поради това няма как да съществува обединяващ момент. Не е нужно това да е положението завинаги. Но такава е реалността, която виждаме сега.

От друга страна глобалният капитал осъществява един всеобхватен проект, който се мотивира от дълбоко убеждение. То не е изцяло цинично. То е дълбока вяра във възможностите на човешките индивиди, отрязани от всички връзки с ближните си човешки същества и приключили с ограниченията върху начините за преодоляване на злото, които социалните и морални гаранции ни налагат. Това е вяра в свободата без намесата на институционални процедури. Това, разбира се, е безумие. Въпреки това то е нещото, което хората от финансовите пазари мислят, то е също така това, което мислят новите консерватори. Разбира се, това е вид утопия. То е илюзия, но тя е твърде мощна и това се дължи на обстоятелството, че е успешна. Този вид мислене обещава нещо. Не е вярно, че то не предлага нищо. Вие се чувствате овластени като индивиди. Това задоволява апетита ви без вие да говорите за него. Има нещо анархистично във всичко това.

Мултикултурализмът не е отговор

Домашният расизъм постепенно бива изместен от глобалния либерализъм, основан на политическа власт, който също стремително се радикализира. В тези условия, мултикултурализмът, макар и добронамерен, не е отговор. Бих го определил като последният опит за замяна на равенството със социално инженерство, който оставя незасегнати отношенията вътре в общността и трансформира въпросите на социалното и политическото равенство в проблеми на културните отношения и образователните бюджети. Това е обезсилване на стария проект за еманципация, включващ и старата борба за расово равенство. Аз самият съм от малцинство.

Отговорите, които дава мултикултурализма са прискърбни признания за безсилие: едно приемане на етнизацията на гражданската сфера, но с хуманистичен и доброжелателен обрат. Тези признания са отстъпки пред поражението, опити да се хуманизира нехуманното. Полето беше избрано от постфашизма, а либералите се опитват да се борят с него на любимия си терен, този на етничността.

Проблемът за мултикултурализма като идеология и практика на слабите групи е, че той способства за превръщането на общество в нещо като дружество за взаимопомощ, в което не са възможни критика и съответна на нея политика вътре в групите. Културата винаги отразява убежденията на старейшините на дадена общност. Но какво се случва ако чувствате, че е необходим бунт вътре в общността? Автоматически ставате предател на собствената си общност. Присъединявате се към „белите“. Това няма нищо общо с еманципацията. Разбира се, това създава бариера между хората и тяхната собствена борба за освобождение.

Освен това, тя е вътрешно стерилна. Нека ви дам пример. През лятото гледах новини по телевизията във Великобритания. Имаше сюжет за расовите бунтове в Брадфорд. Той беше за това как тези основани на исляма училища запазват културата на хората. Каква е тази култура? Учат ли се например езиците урду и бенгалски в тези училища? Не, там се учи на арабски. Това тяхна традиция ли е? Разбира се, не. Това е едно абстрактно, фундаменталистко учене, моделирано по образеца на войнствените частни протестантски училища в Америка. То няма нищо общо с Пакистан или Бангладеш. Нищо общо. Това е срам.

Аз живях като етнически трансилвански унгарец при режима на Чаушеску, опората на който беше антиунгарския национализъм. Знам какво значи борба за правата на малцинството. Но те не са това, за което говорихме по-горе. Унгарците имат една етническа партия в парламента сега. Всички останали могат да избират между консерватори, социалисти, комунисти. В най-добрия случай това означава, че политическият живот на унгарската етническа група е затворен в рамките на два милиона души и се свежда до жалби, искания и ако нещо не бъде получено, следва цупене. Това е инфантилно и не е задоволително. Това означава да се поставиш в извънредно неизгодна позиция. Без нови пътища за поставяне на проблема за глобалния капитализъм, битката със сигурност ще бъде загубена.

Презрението на постфашизма към маргинализираните

Междувременно ние постепенно се връщаме към това да презираме тези, които не са интегрирани, към едно презрение, което не сме виждали от 17 век насам. Това е такава фантастична културна промяна, която частично се дължи на разпространението на комерсиалната популярна култура. Какво прави тя? Добре, тя помага за интеграцията. Ние не искаме да те изключваме, само желаем да те включим. Сега и буржоата, и пролетариите по един и същи начин ще гледат „Биг брадър“ и „Мюзик айдъл“ и ще се забавляват с помощта на един и същ вид култура. Културните идеали водят към плиткото морализаторство на популярната култура. Ако не можете да бъдете включен в този твърде мек свят, то значи наистина сте зъл или вреден, и, разбира се, образуването на изкупителни жертви се основава на това – но не като преди. Хитлер водеше война против евреите. Днешният постфашизъм ще каже „Ние не искаме да водим срещу никого война. Но какво да правим с ислямския фундаментализъм? Те, ислямските фундаменталисти, просто не искат да са част от нашето общество. Това не е ли тъжно?“ Тези хора не се нуждаят от това да водят война. Тя бива водена от тях чрез самата публична култура.

Заключение

Главният пункт на моя анализ на постфашизма днес е следният: още веднъж, както беше в предмодерните времена, гражданството става по-скоро привилегия, отколкото част от състоянието на човека. Разбира се, трябва да правим разлика между Масимо Далема и Джианфранко Фини[2] , между британските Консервативна и Национална партии. Те всички явно имат своите отличителни белези – и предателите на социалдемокрацията, и присъединилите се към нацистите, и т.н. Но трябва да признаем, че общият елемент е в тях. Има общ проект: изключването на масата от хората от това да ползват облагите на гражданството. Всички тези хора си сътрудничат в осъществяването му.

Реалният регрес, историческият регрес, който се настанява между нас днес, се състои в приемането, че всеобщото гражданство вече не е неотменима част от демократическата система или от системите, които наричат себе си демократични. Макар икономическата, социалната и политическата административна власт на западните демокрации да е по-голяма отколкото когато и да било преди, те все пак се върнаха в една предмодерна фаза. И в резултат всички еманцираторни проекти силно пострадаха.

Ако си позволявам тези твърде мрачни формулировки, то е защото се надявам, че това може да ядоса хората. Заедно може да постигнем нещо чрез морален прелом, който почва да става широко разпространен. Дай Боже да е така. Мисля, че на глобалния капитализъм можем да се противопоставим чрез интернационализъм. Това е нещото, което хората в Сиатъл разбират твърде добре, инстинктивно дори. Глобалното съпротивително движение трябва да има обединен политически проект, основан на знание и даже на естествените науки – по какъв друг начин можем да разберем, какво става, да речем, в околната среда?

Страстта на състраданието

Нуждаем се от социален еквивалент на това, което беше социалдемокрацията преди 14 август 1914 г, което беше първото велико предателство (това на Тони Блеър, освен всичко друго, е 47-то велико предателство на социалдемокрацията. Историята на всяка социалдемокрация е история на измяна, на предателства.) Каква беше социалната роля на социалдемокрацията и на профсъюзното движение? Тя се с стоеше в това да изгради контра власт и контра общество. Днес синдикалните зали изчезват по целия свят. Те, синдикатите, са разоръжени и биват демонтирани. Но трябва да им бъде намерен социален еквивалент и той трябва да бъде отново построен. Аз съм напълно съгласен да участвам във всякакви – скучни и всекидневни реформистки движения, които могат да бъдат основани, за да се постигне това.

Една последна, ободряваща мисъл: Русо със сигурност беше съвсем прав, когато говореше, че съчувствието само по себе си е страст. То не е рационален процес. Всички можем да съчувстваме. Като се отказваме от тази дълбоко вкоренена наша връзка с другите, ние фалшифицираме човешката си природа. И тези самоотричания не могат да са вечни. Не могат.

[1]   Става дума за прокламирания от бившия лейбъристки британски премиер Тони Блеър през 90-те години на миналия век проект за „трети път“, т.е. за общество, което вече не капиталистическо, но не се вписва и в рамките на класическия социализъм, бел. прев.

[2]  Масимо Далема е ляв италиански политик, бивш комунист, който стана ръководител на сменилата след 1989 г. името си и отрекла се от комунистическата идеология Италианска комунистическа партия; Фини е крайнодесен политик, водач на една профашистка италианска партия.

Статията на д-р Тамаш е публикувана в британското он-лайн издание Open Democracy на 13 септември 2001 г.  Първата част беше публикувана в броя ни от 11 януари.

Превод: Емил Коен

Avatar

Миклош Тамаш

Гаспар Миклош Тамаш, роден в Румъния, публикува труд върху философията на Декарт през 1977. Включен в „черния списък“ като дисидент, той напуска Унгария през 1978 г, където е преподавал философия в университета в Будапеща. Връща се в страната, но през 1986 отново отива да преподава на Запад. През втората половина на 80-те години той поддържаше създаването на Либерална партия в Унгария и беше депутат в парламента през 1989 и 1990 г.