Какво не е наред с човешките права?

В началото на август написах статия със заглавие „Защитата на човешките права не е…“. В края ѝ обещах да продължа темата, като обърна внимание върху ограниченията на дискурса за човешките права. Въпреки разгара на летния сезон, текстът предизвика редица реакции и коментари. Голяма част от реакциите бяха позитивни, но не липсваха и критични мнения. Най-сериозното възражение, според мен, може да се обобщи така:

„Човешките права са права на човека изобщо. Затова съществуват само индивидуални права. Не може да има групови права – етнически, културни, малцинствени и тъй нататък.“

Този аргумент е много сериозен и не бива да бъде пренебрегван. Сериозен е, защото е свързан с генезиса на идеята за човешки права, и защото изразява естествените нагласи на голяма част от хората. Неслучайно даването на определени права на представители на малцинствени общности често пъти се възприема от мнозинството като отнемане на негово право. Легализацията на хомосексуалните бракове например масово се възприема като посегателство срещу хетеросексуалното семейство.

Изглежда много естествено, че човешките права са права на отделния индивид. И че всяко човешко същество има равен достъп до едни и същи права, следователно няма смисъл да бъдат делегирани отделни права на отделни групи хора. Но дали е толкова просто?

Откъде се вземат човешките права?

Идеята, че на хората са им присъщи определени човешки права, се ражда през Модерността, по-конкретно – по време на европейското Просвещение. Да се търси концепция за човешките права през Античността е точно толкова интелектуално плодотворно, колкото да се търси коренът на модерни науки като психологията и социологията у Аристотел. За какви всеобщи човешки права може да иде реч, ако под човек се разбира само свободен мъж, често пъти – от точно определен полис? Въпреки че християнството позволява универсалистки интерпретации, в Средновековието неравенството се възприема като естествен и даден от Бога ред – селяните са си селяни и не могат да бъдат друго, рицарите – рицари, феодалите – феодали.

Модерността има претенцията да разбива това „естествено неравенство“, както капиталистическият начин на производство разбива средновековните социални структури. Модерната „естественост“ е, че всички хора имат общи характеристики и, поради това, и еднакви права. Всеки, поне на теория, държи живота си в свои ръце, а ако не постига достатъчно, сам си е виновен.

„Естествените права“, за които говорят редица философи на Просвещението, са присъщи на човешката природа, и могат да се установят със средствата на науката. Науката и човекът са двете страни на просвещенската „монета“. От една страна, науката предоставя истината за човека и неговата природа. От друга страна, с нейна помощ човекът владее света.

Колко са общочовешки човешките права?

Въпреки претенциите си за универсализъм обаче, човешките права на Просвещението са „универсални“ в определени граници. Те изразяват очевидностите на света на създателите си за това – какво е да си човек. Човек е будният, възрастен, нормален европеец, ако използвам израза на философа Едмунд Хусерл. Просвещенската жена например с доста променлив успех се вписва в дефинициите за човешкото. Жените водят много дълга борба, за да получат достъп до висше образование и право на глас например. Тъй като стремежът към прогрес се смята за естествено човешко качество, представителите на традиционни култури се възприемат като не-човеци, и съответно биват третирани като такива. Хората с увреждания също не се вписват.

И макар за човешки права да се говори още от зората на Просвещението, Всеобщата декларация за правата на човека е приета чак в края на 40-те години на ХХ век. Неслучайно това става скоро след края на Втората световна война – по времето ѝ са убити милиони евреи, само защото са били смятани за не-човеци. Ужасът от последиците от Втората световна война, впрочем, е повод да възникне и Организацията на обединените нации, която да приеме Декларацията за правата на човека.

Тази декларация обаче не води автоматично до гарантиране на правата на редица групи хора. Чернокожите например десетилетия след приемането ѝ се борят за правото си да бъдат приемани като човешки същества наред с белите, включително да могат да се возят в едни и същи автобуси и да учат в едни и същи училища с тях.

Дефиницията за човешкото се разширява и усложнява с оглед на това, кои групи хора успяват да се преборят да влязат в нея, или имат говорители, които да се преборят за тях. Хомосексуалността например е изключена от списъка със заболяванията на Световната здравна организация след като са се случили Стоунуолските бунтове и след като са се сформирали мощни движения на хора с различна сексуална ориентация.

Специфичната ситуация на различни групи хора е предпоставка достъпът до правата им също да бъде специфичен. Здравият човек например няма нужда от рампа, за да посети публична институция, или от брайлова азбука, или от личен асистент. Човекът, който не бяга от родината си, няма нужда от убежище. Представителят на етническото или религиозното мнозинство няма нужда от защита на културата или религията си, защото те и без това се споделят от почти всички. В този смисъл дефинирането на „групови права“ е неизбежно – ако се ограничим до „всеобщите права“ на „индивида“, това би било от полза само на преобладаващата група индивиди.

Още за правата и природата

В духа на просвещенските мисловни традиции човешките права в голяма степен продължават, явно или неявно, да се свързват с природата. И по-сигурен статут имат тези от груповите човешки права, за които може да се докаже, че имат природна основа, или които се приравняват до природата. Основание за това е, че природните характеристики не могат да се променят и, следователно, човешкото достойнство на хората с дадените характеристики трябва да бъде гарантирано.

Природни характеристики например са полът и расата. И борбата за права на жените и на хората, които не са от бялата раса, е да докажат, че те са също толкова хора, колкото, съответно, мъжете и белите хора.

Противниците на правата на тези групи обаче също се аргументират с природата. Те се опитват да докажат, че поради природните си характеристики представителите им нямат право на гарантиране на равни права – примерно, жените са направени да раждат, а не да правят кариера.

Мейнстриймът на ЛГБТ активизма приема за основно положение, че хората с различна сексуална ориентация и полова идентичност са такива по рождение. Допускането на обратното в очите на много ЛГБТ активисти води до потвърждаване на най-опасните аргументи на враговете им – че след като не е вродена, хомосексуалността и транссексуалността могат да се „лекуват“, и че е възможно да се влияе на децата да развият различна сексуална ориентация.

Етносът също се възприема, образно казано, като „природен“ – дотолкова, доколкото етническият произход на един човек може да се промени. По подобен начин нерядко се интерпретират и културата, и религията. Така, на практика, често пъти хората биват сведени до характеристиките на своята култура – не само от дискриминиращите въпросната култура, а и от адепти на мултикултурализма.

Образованието не може да се нарече природно, напротив, то е дълбоко социално. В духа на просвещенските традиции човешкият стремеж към „светлината на знанието“ обаче също е „естествен“ и Модерността му позволява да се развива, докато традиционните култури го „възпират“.

В сравнение с правата, свързани с природни или приравнени до природните характеристики, свързаните с правото на избор са в известен смисъл „по-слаби“. Правото на защита на собствените убеждения например не е от най-популярните права, а правото на аборт е сред най-дискусионните.

Може ли да има противоречия между човешките права?

Може ли да се каже, че се нарушават човешки права в свят, който няма съзнание за тях? Ако чувството на средновековния селянин към неговия феодал е безгранична благодарност, можем ли да го виним, че не се бори за правото си на свобода? Ако жените в една традиционна общност смятат, че естественото им място е да са съпруги и майки, подчинени на мъжете си, чия е гледната точка, според която те не се борят за своята еманципация? И в двата случая „обвинението“ идва от позицията на модерния човек, за когото правата са естествени и универсални.

Когато говорим за човешки права, обикновено си представяме нещо единно и саморазбиращо се. Ако правата са присъщи на човешкия индивид поради естеството на неговата природа, няма как да е иначе. Човешките права обаче се появяват в определени социално-исторически контексти и зад различни права стоят различни ценности и очевидности.

Правото на образование, правото на религиозна принадлежност и равните права на жените са все права, които изглеждат безспорни. В дебата за бурките в училище обаче в името на равните права на жените момичета се налага да избират между правото си на религия и правото си на образование.

Изобщо, правото на религия е особено човешко право, защото често пъти упражняването му води до противоречия с други права. Затова мнозина смятат религията за основен враг на човешките права. Публикация в „Маргиналия“ за човешките права и исляма провокира разгорещени реакции и дори предизвика дискусия по тази тема. „Маргиналия“ публикува и статия на бившия генерален секретар на „Амнести Интернешънъл“ Лари Кокс, в която той убеждава читателите, че религията и правата на човека са си взаимно необходими. Убеждава ги тъкмо защото това не е очевидно.

Правото на културна, етническа или религиозна принадлежност може да влезе в противоречие с правото да се самоопределиш независимо от тях. Нерядко например на хора, търсещи убежище, се приписват – дори напълно добронамерено – именно характеристиките, от чиято доминация те всъщност бягат.

В конвенцията за правата на детето е фиксирано, че то има право на личен живот и на ненамеса в кореспонденцията си. Ала в името на правото на детето на сигурност съществуват редица технически съвременни средства – от програми, които записват какво точно прави детето на компютъра през програми, които следят местоположението му, до видеокамери, които го снимат вкъщи.

В спора за евтаназията се борят правото на живот, от една страна, срещу правото на човешко достойнство и правото на избор, от друга. Подобна борба има и когато става въпрос за гладни стачки например.

Могат да бъдат давани още много примери за противоречия между човешки права. По-интересното е кое право обикновено надделява. Просвещенските интуиции смятат, че побеждава по-светското, по-универсалисткото право. Всъщност обаче победата на едно или друго право е резултат от сложни социални ситуации, често пъти зависи от конкретни тенденции, събития или дори – от определени личности. „Светски“ и „прогресивни“ вълни редовно се сменят с консервативни; права, които са били гарантирани, в следващ период стават под въпрос.

Да си човек, който търси убежище например, преди тридесетина години е било далеч по-лесно, отколкото днес. Днес трудно можем да си представим, че преди Първата световна война дори е нямало граничен контрол – в смисъла, в който го познаваме.

Все пак, защо са ни човешки права?

След като човешките права не са толкова вродени, естествени и непротиворечиви, тогава за какво са ни? Мотото на „Маргиналия“ е „Правата на човека са решението“. Решение ли са човешките права, или задача? Или дълго решение на задача, която има повече от един отговор?

Ако изхождаме не от „природността“ на човешките права, а от социално-историческата им многообразност, не е възможно да обосновем ценността им априрори. Налага се да приемем поне няколко аксиоми, на които да стъпим. Например:

  • Човекът е ценност сам по себе си, защото е човек.
  • Хората са различни и сме изправени пред предизвикателството непрекъснато да разширяваме понятието си за човешкото, за да не третираме човешки същества като не-човеци.
  • Човешкото познание е контекстуално и несъвършено, какъвто е и човешкият свят. Не можем да провидим и гарантираме спазването на всички човешки права, което не означава да не се стремим към това.

Можем да допуснем и обратното, разбира се. Че не всеки човек е ценен, а някои хора са по-ценни от другите. Че правата ни са строго определени и те са точно тези, които ни изнасят на нас. Че ние знаем най-добре как да създадем съвършен свят, пълен с такива като нас.

Практическите последствия от това допускане обаче са това, което води до приемане на Всеобщата декларация за правата на човека. Размахът, с който модерният свят се освобождава от обявените за „не-човеци“ и размахът, с който се разширява понятието за не-човешкото, води до много реалистичната перспектива да не останат човеци. Съхраняването на човешкото изисква да се поеме по пътя на признаването на другия като човек.

Колкото и да ни е трудно да го удържаме.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.