Кети Мирчева: Българският национализъм трябва да е по-саморефлективен

kk-001

Кети Мирчева е историк. Работила е в Националния музей на образованието – Габрово, и Българския исторически архив на НБКМ. Изследователските й интереси и публикации са в областта на историята на идеите, национализма и манталитетите.

Нарекохте във фейсбук шума около “изчезналия“ /намерен Рибен буквар „патриотарско събитие на Националния литературен музей“. Защо?

Изразът, който използвах, бе “безсмислено патриотарство” и не бе насочен толкова към литературния музей, където изчезна букварът. Под безсмислено патриотарство имах предвид най-вече шума, който събитието предизвика в медиите. В продължение на 24 часа това бе топ новина, която вероятно нямаше да бъде на първа страница, ако не съществуваше хранителна среда за нея. Случаят с “изчезналия” Рибен буквар очевидно е свързан с вътрешномузейни съперничества и недобросъвестно съхранение на фонда на музея. Той нямаше да бъде подет по този начин, ако обществената атмосфера не благоприятстваше особена чувствителност към историята и националните светини. Та нали в разгара на предизборната кампания се занимавахме, освен с всичко друго, и с нападките срещу един учебник, чиито автори бяха обвинени, че не възпитават в патриотизъм 9-годишните деца, защото написали, че Левски е бил заловен от полицията, а не от заптиетата и защото сред празниците в България бил отбелязан и Курбан байрамът! Предизвикана бе проверка от МОН, при която се достигна и до предложения за нещо като цензура върху учебниците, при положение, че те и сега минават през няколко рецензии и комисия, която ги одобрява за печат.

В последните години и особено след дебата около Батак историята се превърна в бойно поле за различни националистични формации, партии и сдружения, които клеймят всеки опит за някакви нови или различни интерпретации, излизащи извън рамките на традиционния, националния разказ . Тече и един процес на използване на европейски фондове за “социализация и консервация” на археологически обекти, при който всъщност те се унищожават, като се преправят. И всичко това със заблудата, че така ще привлечем туристи и ще повдигнем националното самочувствие. Ето как всяка новина, свързана с исторически факт, събитие или експонат, лесно заема първо място, без обаче това да доведе до някакво нейно осмисляне. В цялата шумотевица така и не се разбра например приблизително колко броя от “Рибния буквар” се съхраняват в българските музеи и, независимо от ценността му, дали това е най-значимият експонат на Националния литературен музей, от който той има 2 или 3 екземпляра.

Вие сте един от историците, участвали в интердисциплинарното изследване „Балканските идентичности – 19 в.“. Измежду публикациите бих откроила „Евреите в българската словесност“ на Олга Тодорова, „Турците в българската книжнина“ на Росица Градева, „Съседът като „друг“ или „другият съсед“ на Надежда Александрова, „Образът на турците“ в българската проза от 19-20 век“. Специален акцент бих поставила на вашата студия „Циганите в българската словесност през 19 век“ . Тя е сложен синтез на специфичната естетика и фолклор за циганите в оформянето на българската идентичност. Какво обаче мислите за днешната мисловност и културни послания към „различния“, към етническия и религиозен „друг“?

Аз съм сред тези, които покрай работата си с изворите смятат, че ние, българите, не сме носители на някаква специфична толерантност. Освен представите за ромите, повече или по-малко съм проучвала и “българските образи” на турците и евреите. Фактът, че не сме свидетели на крайни изблици на нетолерантност в миналото. Според мен, а и според други много по-значими автори, толерантността е по-скоро свързана с османското ни наследство, при което милетската система в империята държи достатъчно отдалечени помежду им отделните конфесионални, а по-късно и етноконфесионални групи (какъвто е например “булгар милет”, представляван от Българската Екзархия). Това съдейства за поддържане на добросъседството, но не благоприятства създаването на истински дълбоко познание за “другия”. Всяка група остава затворена вътре в себе си, води собствен живот, като срещите помежду им се осъществяват предимно на пазара и пред кадията. Показателно е например, че междуетническите бракове дълго време са табу, а дори и днес са приемани по-скоро като екзотично изключение. Много по-приемливо е да влезеш в брак с чужденец отдалече, отколкото с някой от нашите “други”. И това важи не само за българите, но и за голяма част от другите етнически и конфесионални малцинства в страната.

Колкото до днешната ситуация, бих казала, че тя е резултат, както на това ни наследство, така и на икономическите трудности, породени от прехода и от последната криза. От една страна, по-голямата част от българите имат доста ограничени представи за нашите турци, помаци, евреи, власи, каракачани, гагузи, цигани и пр., защото никога не са попадали в тяхната общност. В този контекст демонизирането на различния се случва много по-лесно. Икономическата нестабилност, от друга страна, винаги поражда страхове от “другия”. И тук ние не сме изключение, наблюдавайки бума на националистическите партии и движения в Стара Европа. Което, разбира се, не е извинение за все по-нарастващата нетърпимост към нашите „други“ или към нещастните бежанци от Сирия, Ирак, Афганистан и пр.

Тъжното в този процес е, че държавата – хайде да не кажем отсъства – но не присъства активно в насърчаването на познанието за другия. Това поле е оставено на неправителствените организации, които не винаги успешно се опитват да правят нещо в тази посока. Голяма част от медиите пък захранват тези настроения с некомпетентно и незадълбочено представяне на фактите. Да не говорим, че имаме и специализирани ксенофобски електронни медии с немалка аудитория, които се занимават само с насаждането на страх и омраза към различния.

В този смисъл трудно бихме могли да говорим за културни послания на българското общество към другите. Те в повечето случаи се разбират като изтъкване на българското превъзходство и изключителност спрямо тях или пък в подчертаването на нашия пример за “оцеляването” им, какъвто е случаят с евреите. Доколкото има някаква мисловност в посока приемане и разбиране на другия, тя се проявява на индивидуално ниво и, бих казала с огорчение, в доста ограничени кръгове.

В последно време така се случи, че посетих няколко обновени музейни експозиции в различни части на страната. Никъде не видях промяна към представянето и на други етнически и конфесионални групи, споделящи от векове дългото историческо време с нас, българите. Дано да има и такива експозиции, а това ще би могло да бъде една от малките стъпки към пробиване на стереотипа.

Кое в днешния духовен контекст поражда нетърпимостта и тоталното изключване на циганите от съвместния ни живот?

Ромският въпрос, за съжаление, е един от най-болезнените в съвременното българско общество. В условията на отчаяние, безпътица и бедност, в които живеем всички, ромите обират най-негативните нагласи спрямо другия. Можем да се попитаме например дали депутатският мандат на “бат Сали” щеше да бъде обект на толкова страсти, ако носителят му не бе циганин, подкрепен от ДПС.

Днес с огорчение можем да констатираме, че десетилетието на ромското включване не се случва, поне в България. И вина според мен тук носим всички – държавата и нейните институции, за които то май беше само една от многобройните европейски програми. Вина носят и ромските неправителствени организации и лидери, които не успяха да го приближат до обикновения циганин, гражданите, които мислим циганите като хора, недостойни за граждански права. С риск да съм банална, отново ще посоча сред главните виновници съществуващите у нас политически партии, включително ДПС, които гледат на циганите само като на електорална машина и които се сещат за тях само когато трябва да ги заведат до урните. Заиграването с ромското население, на което се подхвърлят трохи и за което не се мисли като за основен демографски проблем в България е отчайващо.

Най-значимият въпрос тук е как ромските деца да получат адекватно образование, за да могат да участват в решаването на собствената си съдба, а не да тънат в гетата и да възпроизвеждат бедност. Усилията на “Заедно в час” в това отношение заслужават специално отбелязване. Познавам млади хора, които получиха добро образование в чужбина и които днес участват активно в програмите им. Истински ентусиасти. Но защо самата българска образователна система не си поставя като основен приоритет тази задача? Защо не подготвя специални кадри за това? Както вървим днес, положението с образователния ценз на циганите е отчайващо, но утре ще бъде страшно.

Оставено на себе си в много отношения, ромското малцинство генерира проблеми – икономически, социални, криминални. Гневът на мнозинството срещу циганите има рационални обяснения. Не можем да виним старците по селата, че плачат срещу криминалните прояви на отделни цигани. Не можем да не разберем пенсионерите, които едва си плащат сметките за ток, но го правят, докато за неплатените ромски сметки лесно се намират палиативни решения преди избори.

Можем обаче да се опитваме да обясняваме на мнозинството, че с изолация, гетоизация и лишаване от граждански права на ромите няма да решим нито техните проблеми, нито нашите. При днешните обществени настроения тази кауза е почти безнадеждна, но говоренето в тази посока и търсенето на решения е единственият ни изход.

И още нещо, да не забравяме, че и сред ромите има положителни примери. Но какво чуваме за тях? И като говорим за положителни примери, ето един добър знак в последно време. Един от мотивите за номинирането на Пловдив за европейска столица на културата през 2019 г. бе, че журито е било впечатлено от избрания подход към ромите, заемащи основно място в местната общност. Да се надяваме, че този подход наистина ще устои и няма да остане само на хартия.

Големият държавник Петко Каравелов често е цитиран във връзка с въпроса
„Вярно ли е, че е изтезаван“, зададен от чуждестранни кореспонденти. Неговият достолепен отговор бил: „Такива неща в моето Отечество не стават!“. Думите му са ценностно основание на редица кръгове да наричат „родоотстъпници“ и „клеветници“ авторите на нелицеприятни текстове за корупцията или ограничаване на медийните свободи, адресирани до Евпропейската комисия, на доклади за нарушаване на правата на човека у нас. Какъв е Вашият коментар – трябва ли да се изнасят навън „кривиците“ ни?

Примерът с Петко Каравелов идва от едно друго време и има своето обяснение в младия български национализъм тогава и не само в него. Това е изказване на държавник в една сложна вътрешно и външнополитическа ситуация. Макар по инерция да е обявяван за русофил, на практика Петко Каравелов често се е противопоставял на руските имперски амбиции в младото Българско княжество и е отстоявал националните интереси. Моментът, в който заявява, че в неговото „отечество подобни неща не стават“, е момент на остър сблъсък с Руската империя, която все още не е признала осъщественото Съединение между Източна Румелия и Княжеството, задкулисно съдействала за преврата срещу княз Александър Батенберг. Русия е продължавала да не признава новия български княз Фердинанд и да отхвърля пътя, по който е поела България тогава. Да признае, че е бил измъчван от политическите си опоненти, облечени в държавна власт, значи да налее допълнителна вода в мелницата на руската пропагандна машина и Петко Каравелов избира да не позволи да бъде използван от нея. Което не му пречи да критикува недъзите на опонентите си така, както той ги вижда, във вътрешнополитически план.
В този смисъл позоваването на Петко Каравелов е извадено извън контекст и едва ли е подходящо за прикриване на “кривиците”. Пък и българският национализъм трябва да е “пораснал” за едно столетие и да е станал по-саморефлективен и критичен.

Вглеждането в нашите несъвършенства и изваждането им наяве днес е част от гражданските ни права и задължения. То е действие, което ни прави граждани наистина.

Изкушавам се по този повод да цитирам другия брат Любен Каравелов, който често е обвиняван за изключителната си критичност: “Ако у нас да би са появил Александър Хумболт, то българете би го распеле на кръст. Благодарете бога, че ние нямаме велики хора. Аз работя своето, не ща да зная никого… Нека говори кой що ще”.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).