Кое е различното в Ислямската харта за правата и тази на ООН?

CC-BY i-media

Мухтари Амину-Кано, Аяз Али и Атала Фитцгибън работят в областта на правата на човека и намаляването на бедността в организацията „Ислямска подкрепа в целия свят”, която е водещата основана на религия международна неправителствена организация, която оперира в повече от 30 държави с цел да овласти и обедини хората да противодействат на страданията, които те претърпяват.

Текстът, чийто превод публикуваме, е част от голяма дискусия на тема „Религия и права на човека”, която известното английско електронно издание „OpenDemocracy” води през настоящата година; той е публикуван в това издание на 15 април т.г. „Маргиналия” ще запознае читателите си и с други материали от тази дискусия. Заглавието е на редакцията.

Оригиналният текст е придружен от следната редакционна бележка: „Въпреки напрежението между западните понятия за индивидуална свобода и догмите на Исляма за общностна отговорност, между западната концепция за права на човека и тази на мюсюлманския свят може да бъде открита голяма общност на полето на борбата срещу потисничеството и дискриминацията. Този текст е един принос към дебата за отношението между религията  правата на човека.”

Съществува растящо съгласие за това, че следва да се подкрепи Хартата на ООН за правата на човека, чиито фундаментални принципи са изложени във Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ, приета на 10 декември 1948 г.), развити и приложени към различни области на правата след прокламирането на Декларацията в редица международни правозащитни договори. Във все по-голяма степен езикът на правата и инструментите на международния режим на правата на човека биват използвани – както на национално, така и на международно ниво – за съпротива срещу потисничеството и дискриминацията. Основанията на концепцията за правата подход към развитието придобива нов импулс от схващането, което прокламира умножаващия се ефект от съчетаването на правата на човека, демокрацията и развитието.

Подкрепата за правата на човека идва както от хора, които принадлежат към различни религии, така и от невярващи. Обаче тази подкрепа нито е всеобща, нито е безусловна, защото мнозина усещат едно истинско напрежение между всеобщите права на човека и собствените им религиозни възгледи или начини на живот. Това е особено видно, когато става дума за религиозни групи и особено за мюсюлманите.

Обща основа

Преди да почнем анализа за напрежението между правата на човека и нормативния Ислям, ние бихме искали да подчертаем силната си вяра в това, че между двете има обширна обща основа. В господстващата днес парадигма  икономиката на развитието има огромно, ако не и най-силното влияние, а секуларизмът води доста хора до убеждението, че моралът има много ограничено или дори, че няма място в публичните дела.

Дискурсът на правата на човека противоречи на тази догма и всъщност подкрепя позицията на мюсюлманите и на други основани на религия групи, която се състои в това, че поставя моралните ценности и задълженията в центъра на всяка политическа, икономическа или социална система. По такъв начин световното движение за права на човека е в пълно съгласие с Исляма, който открито прокламира силната си привързаност към тезиса за особената значимост на морала в публичната сфера и към ценностите на състраданието и социалната отговорност.

Една още по-силна връзка между ВДПЧ и Исляма е в това, че и двете доктрини признават, че уважението към съблюдаването на правдата на човека са средствата, чрез които достойнството на човешките същества се утвърждава.

И двете доктрини споделят едни и същи цели, заключаващи се в това, че на всеки –независимо от социалния му статус, следва да бъдат осигурени и защитени основните права.

Божествен източник

На доктринално ниво и Исляма и Хартата на ООН за правата на човека са съгласни, че достойнството на човека е основанието за неговите права. Но за мюсюлманите това не е достатъчно. В Исляма, също както и в много други религии, корените на правата на човека са в теологията и започват с вярата в Бог, който е източникът на трансцедентните ценности. Бог е този, който дарява на човечеството достойнството (Коран, 17:70) и поради това всяко нарушение на правата, извършено от който и да е, бива обявено за съвършено неприемливо и за отнемащо достойнството на човека. Следователно нашата концепция за индивидуални права се основава както на отношенията ни с Бог, така и на връзките ни другите в нашата общност. Тук ислямското разбиране се различава от това на ВДПЧ, което изглежда използва едно по-скоро либертарианско понятие за индивид. В него той е отделен от социалната си среда  и от взаимоотношенията си с колектива.

На практика това има две следствия. Първото е, че вярата в  Бог като изворът на правата на човека води до схващането за това, че спазването на правата на другите е задължение на всеки вярващ. В разбирането на мюсюлманите всички дела (включително тези, които водят до нарушение на задълженията) се записват и се претеглят в Съдния ден. Второ, тези социални задължения формират правата на другите и в края на краищата също и правата на Бог над нас и всъщност ни се явяват непряко чрез Сътворението и чрез обществото. Това е съвсем ясно обяснено в думите на Пророка Мохамед в 32 глава на Книгата на мюсюлманите „Сахих”, в стих № 6232, който показва, че ние изпълняваме задълженията си към Бог чрез даряването на права на другите.

Ислямската парадигма, макар и често уважавана и приветствана от светските държави за това, че слага ударение върху социалните задължения, е спорна главно защото е основана на божествен извор, разкрит за нас от Бог, но също и за това, че статуса на човеците се разглежда като поставен в услуга на Бог,  както и за всемогъществото на божествената власт, която ни задължава да й се подчиним. Това е в противоречие със западното понятие за правото на абсолютна свобода за индивида.

Носители на задължения, права и отговорности

Докато ВДПЧ клони към това да направи от държавата главният пазител на правата на човека, Ислямът слага ударението върху отговорностите на всички нива и на всички индивиди в обществото. Правителството, в качеството си на национален представител на семейството на хората, е върховният гарант на защитата на хората и на справедливостта. Но това нито отменя индивидуалната отговорност и ролята на семейството, съседите или по-широкото гражданско общество, нито им придава по-голяма от необходимата тежест. Много мюсюлмански държави сега имат както сравнително слаби централни правителства, така и неголям капацитет за осигуряване на социалното благополучие и правосъдие. Но на местно ниво тази слабост се уравновесява чрез силата на социалните задължения и от схващането, че правата се разполагат вътре в разширеното семейство и общност, които правят така, че бедните да са нахранени, сакатите защитени и законът да се уважава и спазва от всички. Следователно правителството не е първата инстанция към която следва да се обръщаме при нарушаване на правата, а е по-скоро върховният гарант на правата. Записани са следните думи на Пророка Мохамед: „Султанът (т.е. държавата, правителството), е този опекун, който няма над себе си друг такъв”.

Задължение към другите

Един пример, показващ начина, по който правата и задълженията са споделени, е грижата за старите хора. Правото да се грижи за възрастните, както и разноските за тази грижа, при това за все по-нарастващ дял от възрастни хора в северните общества, според законите там падат на плещите на държавата в качеството й на главен носител на задължения в случаите, в които подкрепата е изискуема (например поради старческа немощ). Ала в мюсюлманските общества членовете на семейството се схващат като първостепенните носители на задължението за полагане на грижи за старите хора, за родителите им. От своя страна родителите имат отговорности за физическото и емоционалното благополучие на децата си. В развиващите се страни нарастващото съперничество вътре в двойствения – държавен и индивидуален – модел за осигуряване на правата представлява съвсем реална заплаха за стабилността и социалното здраве на тези общества, които тези страни в повечето случаи няма да са в състояние да осигурят. От друга страна, Ислямът признава необходимостта от осигуряване на развитие на социално отговорните граждани, които изпълняват ролята си на цялостни, осъзнати духовно човешки същества, които имат задължението да се подчиняват на Божието ръководство.

Следователно, казано накратко, съгласно ученията на Исляма, правата са неразривно свързани със задължения към другите. Съобразно с това мюсюлманските юристи са създали правна рамка, която се опитва да насърчава и да уравновесява както общото благо, така и частните интереси в обществото. Тази правна рамка представлява един континуум, в който частните права се разполагат на единия край, публичният интерес заема другия – едните плавно преминават в другите. По такъв начин и публичните, и частните интереси са обречени да се срещнат в средата на континуума.

Шариатското право и правата на човека

Едно второ ниво, на което се проявяват напрежения между Исляма и правата на човека е във връзка с някои норми в Шариатското право, които изглеждат или в действителност са в противоречие с нормите на правата на човека, преимуществено приети в северните държави. Специалистите по права на човека, които не са мюсюлмани, са критично настроени към три главни съставки на Мюсюлманското право, включващи следните схващания:

Дискриминацията към жените в Шариата. Например на жените се дава само                                           половината от това, което се дава на мъжете при наследяване, а докато мъжете  могат                       да имат до четири жени, то за жените важи ограничението да имат само  един мъж;

Шариатското наказателно право предвижда жестоки и дехуманизиращи наказания като                     например отсичане на ръката за кражба, отсичане на ръцете и краката или разпъване на                   кръст за особено тежко разбойничество и бунт;  умъртвяване чрез пребиване с камъни за                 изневяра и унижаващо публично бичуване за пиянство, наклеветяване, разврат и други                       простъпки;

Шариатът оправдава робството и освен това ограничава свободата на религиозните малцинства.

Някои от тези неща се обсъждат нашироко, проясняват се и се преформулират. Например, робството е институция, която е съществувала в Арабския полуостров много преди основаването на Исляма и идването на тази религия не само значително е смекчило практикуването му, но също така е наложило условия, които превръщат в незаконно продължаването на използването му в новото време.

Въпросите свързани със статута на жените в политическия живот се обсъждат много широко. Лишаването на жените от правото да бъдат ръководители на държавата е основано върху едно особено противоречиво изказване на Пророка Мохамед, автентичността и тълкуванието на което винаги са били и продължават да са оспорвани.

В приетия от Организацията на ислямските държави план за действия за жените от срещата в Кайро се казва, че „жените следва да бъдат уважавани, техните способности развивани, те трябва да бъдат овластявани, да бъдат считани за напълно активни участнички в социалния, политическия, културния и икономически живот.” Главна цел на този план за действие е елиминирането на всички форми на дискриминация, а също и борба срещу насилието към жените.” Този широк консенсус на организацията, представляваща ислямските държави, е резултат от енергичните усилия на мюсюлманските жени, на феминистките, на специалистите по Исляма да стигнат до едно съвременно тълкуване на Шариата с цел да подпомогнат по-голямото равенство и да отстранят остатъците от „дискриминация”.

Много от този дискурс приема формата на ясно видими противоречия, които винаги са съществували в някои тълкувания на мюсюлманското право и те поставят под въпрос надеждността на известни доклади за традициите на Исляма, които критично оценяват правомерността на определени изводи и/или на съдебни постановления, но само ако са взети в съответния им исторически им контекст.

Други страни от интерпретацията на Шариата не могат да бъдат лесно анализирани чрез простото прилагане на правилото на новите интерпретации, описвано като„моята дума срещу твоите”. Подобно на много други религии, основополагащите убеждения на Исляма остават проблематични поради това, че мюсюлманите са стигнали до консенсус около някои норми в Корана преди стотици години. За пример може да се вземе наследяването от жените, наказанията в Шариата и полигамията. Ние сме на мнение, че дори тези въпроси да са разрешими, те не бива да бъдат решавани чрез посредничеството на секуларни теории или с аргументи от вида, че правото и следователно религията, са „остарели”.

Вместо това, ние настояваме за подход, който разглежда Шариата от перспективите на целите му и търси да определи в неговите решения целите, на които той служи обикновено чрез насърчаването на положителното благо, или чрез премахването на корупцията, или и чрез двете заедно. Именити ислямски учени като Ясер Ауда и Хашим Камали обширно обясняват тези въпроси и заемат една информирана позиция за да ги решат.

Истината е истина

Постоянната оценка на промените на контекста, в който мюсюлманите живеят, дава възможност на мюсюлманските учени и на мюсюлманските общества непрекъснато да преразглеждат пригодността на приложението на нормите на Шариата чрез използването на етичната рамка, известна като „Maqasid al-Shari’ah”, т.е. изискването да се подчертава божествената цел на ислямското право.

По този начин мюсюлманските общества остават свързани със социалните промени на базово ниво и могат да се приспособят към тях. Въпреки това, мюсюлманите ще продължат да изпитват недоверие към всяко тълкувание, което не се основава върху първостепенните извори, изложени в Корана. Съответно мюсюлманите трябва да отхвърлят схващането, че всяко нещо, което е дошло от Запада е грешно само заради произхода му. Истината е истина без значение кой я предлага.

В края на краищата ислямското право е завършена система, която признава една идеологическа рамка от истини, възникнали вследствие на Божественото откровение. Свободата на мисълта, както и тази на упражняване на религия, е в решаващата си част позволена и защитена в ислямското право. То признава, че разнообразието е част от човешката природа и че правосъдието трябва да възтържествува с цел защитата на индивидуалните права дотогава докато с него не е накърнено общото благо.

Мюсюлманските държави от целия свят са ратифицирали международните пактове по правата на човека и приложението им в тази група държави е толкова добро, колкото и в останалите немюсюлмански държави.

Един бегъл поглед на картата, придружаваща „Индекса на икономическа свобода”, в който различните държавите, които имат еднакво ниво на тази свобода, са оцветени в еднакъв цвят, показва забележителни сходства в индикаторите на съседни страни, а в случаите, когато съседни държави имат значителни разлики в показателите, тези страни не са непременно принадлежащи към различни религии.

По-нататък, ние направихме един предварителен анализ на данните, с които е изпълнена картата и намерихме, че няма значими разлики в средните показатели на страните членки на Организацията на ислямските държави  и тези на другите страни, които не са членове на тази групировка.

Това предполага, че по-скоро политиката и културата, а не религията, са ключовите фактори за нарушенията на правата на човека както в мюсюлманския свят, така и вън от него.

 

Превод: Емил Коен