Кога Ердоган стана прав? Или: в страната на зелените гащи

Общественото мнение се отличава с възхитителна липса на памет. Това е описано още от Джорд Оруел в книгата му „1984“. До вчера Евразия може да е била съюзник с Океания и във война с Изтазия. Но ако вестниците започнат да пишат, че Евразия винаги е била във война с Океания, а Изтазия е вечният враг, хората бързо ще забравят какви са били „опорните точки“ съвсем доскоро.

До средата на юли в България Реджеп Ердоган се представяше предимно като лош

и като заплаха за България и света, а управлението му – като опасна форма на ислямски фундаментализъм. Това беше основание за протести срещу новините на турски език, турските сапунени опери и какво ли още не. Пръстът на Ердоган беше провидян и в нарочената за „скандална“ книга „Турците в България“, за която историци поискаха да се сезира ДАНС.

Ердоган не само се смяташе за лош, а всичко, което кажеше или направеше, се възприемаше с недоверие. Какво се случа в средата на юли, че тази устойчива матрица се промени драстично? Естествено, случи се опитът за преврат в Турция и последващите твърдения и действия на ръководството на страната.

В контекста на ситуацията в Турция от втората половина на юли насетне

мълчанието на националисти и „патриоти“ е оглушително

В същото време, множество медии тиражират твърденията на Ердоган за Фетуллах Гюлен и свързаното с него движение „Хизмет“ като чиста монета. Изведнъж врагът стана не Ердоган и правителството, а проповедникът и изгнаник в САЩ, за когото доскоро средностатистическият българин не беше чувал. Той и всички свързани с него се оказаха терористи и ислямски екстремисти, макар да няма данни за нито един терористичен акт, извършен от „Хизмет“.

Именно на това основание беше екстрадиран от България в Турция и Абдуллах Бююк в качеството му на „заплаха за националната сигурност“, въпреки решението на две съдебни инстанции и българското и международното законодателство, които този акт с лекота наруши.

В същото време Ердоган твърди, че има неоспорими доказателства за съпричастността на Гюлен към опита за преврат, които до този момент не е предоставил по ясен начин и които се градят на… свидетелски показания. А знаем, че немалко от задържаните след юлските събития са подлагани на изтезания в турските арести. В демократичния свят неслучайно свидетелските показания не се смятат за доказателство.

Това, което се знае за Фетуллах Гюлен, е, че е мюсюлмански проповедник със силно влияние в Турция и че не на последно място благодарение на неговото влияние Реджеп Ердоган е застанал начело на Турция. Знае се, че последователи на Гюлен има на всички нива и във всички сфери на турското общество. По-малко се знае, но след кратка проверка може да се установи, че Гюлен проповядва толерантност и разбирателство между различните религии, особено между исляма и християнството. Той се обявява против войната, насилието и тероризма. За него ролята на образованието е много важна, а гюленистките училища са светски, а не религиозни.

За Ердоган е изначално лошо, че Гюлен има силно влияние в Турция и дори само този факт за него е равносилен на терористична заплаха

Затова след опита за преврат държавата предприе безпрецедентни мерки за практическото неутрализиране на всички гюленисти в страната. Те бяха изгонени от всички значими сфери на обществото като армията, полицията, съдебната система, образованието, много от тях бяха арестувани и изтезавани, а връщането на смъртното наказание в страната е все по-реалистично.

Всички тези действия се предприемат в името на „народа“ и на „демокрацията“. Ако превратът е посегателство срещу властта, избрана на демократични избори, то „контрапревратът“ се представя именно като тържество на демокрацията, а репресивните мерки – като предприети в името на народа.

Но кое е народът?

Народът, по Ердоган, е тази част от турското общество, която го подкрепя. Гюленистите определено не се смятат за част от народа, за кюрдите да не говорим. Онези, които искат светска държава, също не са „от народа“. Само че светски настроените и кюрди нямат сериозни шансове да вземат властта в страната с демократични избори. Гюленистите обаче може и да имат. Освен това, едно гюленистко управление в Турция вероятно би било по-приемливо за Запада. Макар и отново ислямско, а не светско, то би се опитало да лансира диалогично и миролюбиво лице на исляма. Ако последователите на Гюлен бъдат отстранени, единствената значима електорална сила в Турция остават избирателите на Партията на справедливостта и развитието.

Сега, да се върнем на основния въпрос –

как стана така, че в България масово Ердоган вече се смята ако не за добър, то за прав?

Разбира се, не трябва да се пренебрегва стоплянето на отношенията между Турция и Русия, което вероятно е било факт преди официалното му прокламиране на срещата между Путин и Ердоган. И „опорните точки“ са спуснати зад гърба на публичността. Това лесно обяснява и гробното мълчание на Волен Сидеров след опита за преврат.

Но самото стопляне на отношенията между Русия и Турция е не на последно място, отвъд прагматичните интереси, и заради това, че, както се казва – които си приличат, те се и обичат. Режимът на Владимир Путин използва различни техники от тези на Ердоган, за да се справя с опозицията си, но го прави не по-малко успешно. Тук не става дума за религия – имитацията на демокрация е отвъд религията. Затова между православна Русия и ислямска Турция сходствата са много повече, отколкото изглеждат на пръв поглед.

Отвъд опорните точки, има и друго основание в България отношението към режима в Турция да се промени. И то е, че

демокрацията“ на Ердоган е всъщност желан модел и у нас

Освен сред едно доста тънко либерално малцинство, в България демокрацията, доколкото не се смята за лоша „западна ценност“, се разбира така, както Слави Трифонов я обясни: „Ако българският народ, който по конституция е суверен, каже, че трябва да ходим всички със зелени гащи, ще ходим всички със зелени гащи“. В такава представа за демокрацията отсъстват базисни нейни атрибути като разделение на властите, върховенство на закона, политически плурализъм, защита на малцинствата и изобщо – човешки права. Демокрацията се свежда до волята на тълпата – същия тип воля, в резултат на който е разпънат Христос. Днес народът ще поиска зелени гащи, утре – смъртно наказание, вдругиден – депортиране на ромите в концлагери например.

Тезата на Бойко Борисов, че ако Ердоган не е доволен от нас, може да ни „залее“ с бежанци, фактологично не е вярна

През границата на Турция в България минаваха търсещи убежище и преди, минават, не по-малко, и сега, след предаването на Бююк. Само че преди Турция беше лоша, че ни ги „пуска“, а сега уж ги „спира“.

По-вероятно е Бююк да е предаден не толкова по прагматични съображения, колкото поради

атавистичен страх пред властта

която такива като Ердоган и Путин въплъщават. И която за нашего брата е далеч по-силен регулатив от членството на България в Европейския съюз и НАТО, от българската Конституция, законите на страната и международното законодателство, което страната ни е ратифицирала.

В този контекст, страната ни може да вземе пример от съседна Турция как да се разправя с неудобните в името на „народа“ и „демокрацията“.

Доколкото има действително неудобни.

 

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.