Кога започна митоманията за Васил Левски. Част 2. Българските съдебни заседатели в процеса срещу Левски

Госпожо Мирчева, интервюто ви „Кога започна митоманията за Васил Левски“ предизвика голям интерес у читателите ни. Обещахме  да продължим с въпросите, свързани със съдебния процес през 1872 година в София. Искам да поговорим още за действията на Османската държава, насочени срещу единствения неоспорван герой от националния ни пантеон. Пропорционално на заплахата от действията на Апостола ли е било поисканото наказание – смърт чрез обесване? 

За да не бъда голословна и за да остана вярна на професията, тук ще приведа големи цитати от съдебния протокол на специалната следствена комисия за наказанието на Левски. Преписът от протокола, с който разполагаме, започва с констатацията:

“Когато завършиха разпитите на лицата, за наказанието на които се донесе с предишните протоколи, установи се, че именуемият Дякон Васил Левски е натоварен от страна на комитета във Влашко да подбужда и бунтува България. Той се очерта като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против Османската държава”.

По-нататък в протокола надълго се разказва всичко установено за дейността му, за да се стигне до заключението:

“Тъй като: в чл. 55 на императорския закон е постановено и изрично упоменато, че “всеки, който подбужда лично или чрез другиго турските поданици и жители на Османската империя към въоръжено въстание против султанската държава, и неговата замислена цел се осъществи напълно или пък е пристъпил към изпълнението на делото, той се наказва със смърт”; в чл. 57 пък е казано, че “ако група разбойници извършат заедно някое бунтовническо дело, предвидено в гореказаните чл. чл. 55, 56, или пък пристъпят към неговото изпълнение, то самият главатар и подбудител измежду ония, които се намерват в това разбойническо общество, където да се залови, се наказва със смърт, а другите, които биха се заловили на местопрестъплението, съобразно със степента на тяхното доказано участие в бунтовническото дело, се наказват с доживотен или временен крепостен затвор”; в чл. 67 пък е казано, че “всеки, който произнася речи по площади, по пазарища и улици, по сборове или чрез разлепване на афиши и печатни брошури подбужда направо населението и жителите да извършват престъпления, упоменати в настоящата глава, се наказва като автор на тези престъпления. Обаче, ако посочените подбудителства не бъдат осъществени, той се наказва на вечно заточение”; в чл. 174 се казва, че “ако той е убил непредумишлено някое лице, наказва се с 15 годишен крепостен затвор; ако обаче това убийство е извършено при извършванието на някое друго престъпление, преди или след неговото изпълнение, или пък е извършено при изпълнението на някое престъпление, то лицето, което извършва убийството, се наказва със смърт”.

Тъй като споменатият е подбуждал лично султанските поданици към въоръжено въстание срещу Османската държава, разпространявал е печатни листове и въобще е предприемал разни бунтовнически деяния с цел да върши престъпления, посочени в глава втора на императорския закон, което се вижда от неговите признания, че при нападението на къщата в Ловеч, когато е извършил престъпното си деяние за кражба и терор, убил е слугата, като е казал, че научил, какво това убийство било извършено от някакви хора с червени дрехи, а в последствие другарят му установи, че той е отишъл с червени дрехи, за да не бъде познат, понеже е получил писмо от Ловчанския комитет да не ходи в Ловеч, когато е бил в Тетевен; че такъв един ум от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона-наместника на ловчанския владика, без [последният] да е имал някаква вина, естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши убийството и на слугата, за да не бъде уловен на местопрестъплението….”

Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: с п о м е н а т и я т  Д я к о н  Л е в с к и  д а  б ъ д е   о с ъ д е н   н а   с м ъ р т  ч р е з  о б е с в а н е”.

След този дълъг цитат, ще кажа само, че моето лично мнение е, че при всичко, установено за дейността му от комисията, не е било възможно Васил Левски да не получи смъртна присъда. Ще припомня също, че преди назначаването на специалната комисия, още докато разследването се е провеждало от Окръжния съд в София, Махзар паша е предвиждал повече смъртни присъди – девет: за Димитър Общи, за четирима членове от конкретните участници в обира и за четирима от членовете на комитетите. И всичко това – още преди да бъде заловен Дякона.

Цитирате протокола на следствената комисия, но бихте ли дали подробности относно начините, по които Високата порта е проследявала организацията и действията на революционния комитет, ръководен от Васил Левски? 

След четническите акции от 1867 и 1868 г. Портата е наблюдавала с по-голямо внимание българската общност. Със смъртта на Ангел Кънчев в Русчук през март 1872 г. думата “комитет” отново изплувала на преден план. Гръцкоезичният печат, излизащ в османската столица, използвал случая за публични обвинения към българите и техните институции, включително новоучредената Екзархия, в бунтовническа пропаганда, инспирирана от Русия, и нелоялност към султана. Думата “комитет” често се споменава и в дипломатическите доклади от края на 60-те и 70-те години на 19 век, но в повечето от тези случаи става дума за слухове, за непотвърдена документално информация. Всъщност до залавянето на участниците в Арабаконашкия обир османските власти нямали ясна представа за комитетската организация. Или, както пише на 27 юли 1872 г. председателят на Етрополския комитет Тодор Пеев до В. Левски след една среща с тетевенския мюдюр: “усещат нещо, но не можат нищо да уловят“. Едва по време на следствието в Тетевен и после в София от показанията на участниците, и най-вече с откриването на архивите на Тетевенския и Орханийския комитети, властта си създала ясна представа за целите, структурата и начина на действие на БРЦК. Заловени били устави, прокламации, кореспонденция между комитетите във вътрешността и между тях и централния комитет. Само Орханийският архив съдържал, както е прецизно отбелязано в протоколите, 46 документа. Някои от разследваните, включително Д. Общи, дали подробни сведения за обиколките на Левски, за обсъждането на устава и подготовката на общото събрание в Букурещ през 1872 г., както и за други събрания, провеждани в Ловеч и в други градове. Османската полиция се сдобила и с портрет на Левски, който размножила и по който го издирвала.

Може би е имало и  други пътища полицейското следствие да идентифицира бунтовния потенциал на ВРО?

От решаващо значение били разпитите, казаното от заловените по време на следствието, както и залавянето на архивите, за чието превеждане съдействал на комисията хаджи Иванчо.

Разбира се, за събиране на информация били използвани и правителствени шпиони. Веднага след обира на хазната, който се случил на 22 септември, софийския управител Махзар паша съобщил с телеграма до орханийския управител, че му изпраща в помощ “полицаи и агенти”. На 15 ноември, с оглед на новата обстановка, били увеличени заплатите на заптиета в Дунавския вилает, а на 1 декември в същия документ, от който разбираме за издирването на Левски по заловената негова фотография, била одобрено до валията на Дунавския вилает да се израдходва една сума от 3000 гроша, отпусната за здравни разходи, за тайни агенти. Друга телеграма на Софийския управител до Орхание нарежда да бъде изпратен в София тайният агент Стефан.

Колкото до изясняването на ролята на Левски в организационната структура на революционната организация, за това най-много допринесли разпитите, и то – най-вече тези на конкретни лица. Ключов бил разпитът, например, на тетевенския учител Иван Лилов Фурнаджиев, секретар на комитета, който сам се предал на следствената комисия в Тетевен на 26 ноември и пръв разказал кой е Левски и дал негово физическо описание. За задълбочаване на познанията за Левски допринесла заловената кореспонденция, в която били открити негови писма до комитетите. Едва след това откритие, изправени пред неизбежното, все повече от разследваните разказали подробности за това как точно функционирали комитетите и кой е Дякон Левски. Противно на широко разпространеното мнение, че Димитър Общи допринесъл най-много за това да се открои ролята на Левски в организацията, както показа проф. Шарова в анализа си на протоколите (“БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873”, 2007), Общи, който притежавал високо самочувствие, оспорвал водачеството на Левски и се представял като негов равностоен партньор и едва по-късно и той, притиснат от разкритията, бил принуден да признае мястото, което Дякон Левски заемал в БРЦК, но с ясно долавяна неохота, че така подценява собственото си значение.

Колко вярно има в изнесените твърдения за формирането на тайна шпионска мрежа, през която се разузнавало за противоимперските „съзаклятия“? Говори се дори за структура на „български контрашпионаж“, сформирана от българина Манол Иванов, който бил поканен от Великия везир Али Паша, но изпълнявал двойна игра с османската полиция.

Тъй като по този въпрос разполагаме с много малко преки свидетелства, ще се огранича да отбележа, че епизодът с Манол Иванов се отнася към по-ранно време – в навечерието на създаването на БРЦК – и е свързан с така наречената дуалистична тенденция в българското национално движение, т.е. утопията, че българите и османците биха могли да създадат дуалистична монархия по подобие на Австро-Унгарската империя. Част от привържениците на тази идея по-късно се присъединяват към БРЦК – например Теофан Райнов. Разбира се, българският периодичен печат и основно в. “Свобода”, издаван от председателя на БРЦК Любен Каравелов, е пълен със сведения за българи-шпиони, сред най-известните от които се причисляват Светослав Сапунов (по-известен като Миларов), Доротей Софийски и др., но до намирането на повече документални свидетелства за подобни занимания, струва ми се, че трябва да бъдем по-предпазливи в оценките за подобни явления и да не следваме буквално възрожденския разказ.

Да се върнем към самия съдебен процес. За произнасянето на смъртната присъда над Апостола са допринесли четирима съдебни заседатели, които са били българи. Кажете ни, моля, какъв е профилът на сънародниците на Васил Левски, потвърдили вината му пред Султана?

Най-общо, профилът на българите-участници в специалната комисия в София, а и на другите, които присъствали на разпитите и подписали протоколи от първото следствие в Тетевен и Орхание, би могъл да бъде определен като заможни представители на българската общност, местни първенци, които заемали административни длъжности в централната и местната османска администрация. Хаджи Иванчо Пенчович бил най-високопоставеният от тях, член на Държавния съвет, назначението си получил от Истанбул, докато останалите трима били местни хора – хаджи Мано Стоянов, член на търговското съдилище в София; Пешо Тодоров Желявеца, член на административния съвет на Софийски санджак и Мито Каймакчи, член на наказателния съд в санджака. Някои протоколи от първото следствие, проведено на място, пък са подписани от Стоян Брънчев и Нако Драганчович, членове на околийското управление в Орхание, и Мино Рабошчийски и Нако, членове на околийския съд, пак там. Интерeсно е да се отбележи, че за част от тези лица има сведения, че поддържали добри връзки и дори сътрудничели с местните комитети, основани от Левски. Стоян Брънчев пък се представил два пъти пред първата комисия – веднъж, както отбелязах, като член, и втори път като свидетел – тъй като брат му Гаврил Брънчев бил сред арестуваните и един от най-видните членове на Орханийския комитет – негов секретар. Той е човекът, който водел кореспонденцията и отговарял за съхранението на архива. Разследващите открили този архив скрит, в една тенекия в с. Лъджене. С други думи, Брънчев е бил в течение на най-важните инициативи на организацията.

Преди няколко години колегата Александър Везенков[1] публикува една много интересна и важна статия, озаглавена “В служба на султана, в служба на революцията”, в която подложи на критичен анализ някои от основните оценки в българската историография до момента за ролята на “чорбаджиите”, “буржоазията” и пр. Основната негова теза е, че това на пръв поглед необяснимо противоречие – как едни хора могат да служат едновременно и на султана, и на революцията, се крие в обстоятелството, че и османската администрация и радикалните дейци на националното движение през този период, за да постигнат успех в начинанията си, имат нужда от посредничеството на местните първенци, които се ползват с авторитет и влияние в локалните общности.

Днес, от дистанцията на времето и от гледна точка на националния разказ, с който сме израснали всички, е лесно да се отправят обвинения към участниците в комисиите, че те не направили нищо, за да защитят сънародниците си и да ги спасят от смърт и заточение. Този вторичен патос би могъл да бъде разбран, когато излиза от средите на националистически партии, местни патриоти и дори писатели, но трудно може да бъде възприет – поне според мен – когато идва от страна на професионалните историци. Точно ние би трябвало да познаваме добре онова време и изворите за него и да си дадем сметка и да имаме доблестта да го споделим и с по-широка публика, че българите – членове на следствените комисии и най-вече на тази в София, при всички доказателства, открити по време на следствието, не биха могли да повлияят съществено на решението за присъдите. Дори в случая с хаджи Иванчо Пенчович, който не бил безобиден член и който единствен можел да има някакво влияние, поведението му е обяснимо спрямо собствените му идеологически позиции към момента и с оглед задачите на българското национално движение, за което имало различни виждания, а хаджи Иванчо бил сред онези, които категорично предпочитали мирното решение пред революцията. За него излезе биографична книга през 2013 г. и макар авторът й – Иван Марков, да не е професионален историк, изследването е много интересно като пръв опит за събиране на разпръснатите сведения за този виден представител на българската общност от 19 век.

Съдържателната причина, довела до съдебния процес, е Арабаконашкият обир. Това е бил един от методите да се събират средства за въстание. Каква е истината около изнесените твърдения за открити 1364 златни монети с различна нумизматична стойност в двора на къщата на известния национал-революционер Марин Поплуканов? Наистина ли това са били пари само за народното дело в Ловеч? Защо са били укрити?

Тази теза, поддържана от някои колеги, включително от бившия директор на Историческия музей в Ловеч Иван Лалев, когато уважавам, както и от Никола Иванов в излязлата наскоро книга „Нови факти за В. Левски и С. Стамболов”, ми изглежда много предпоставена. Откритите през 1973 г. монети, за които става дума, според мен трудно биха могли да бъдат припознати като комитетски. Първо, сбирката съдържа едва 1/3 монети от османско време. Второ, тъй като не е съставен протокол на място, твърденията, че тя е била открита точно в бившия двор на Поплуканови, не подлежат на проверка. От всички мнения, изказани относно тази версия, най-много ми допада казаното от драматурга Константин Илиев в една негова публикация във в. “Култура” (бр. 6, 15 февруари 2013 г.), с която препоръчвам на всички, които се интересуват от този въпрос, да се запознаят. Там той възразява много основателно, че сумата е по-голяма от тази, с която комитетите се сдобиват след обира на хазната, и за какво им е било на революционерите да нападат хазната, ако са разполагали с такава сума. Това, което би трябвало да се отбележи във връзка с тази хипотеза е, че тя е част от по-големия спор за това кой е бил председателят на Ловчанския комитет (евентуално предателят на Левски) – Марин Поплуканов или свещеник Кръстьо Никифоров. Поддръжниците й обикновено са сред онези, които се опитват да реабилитират ловчанския свещеник и се стремят да намерят друг конкретен виновник – най-често Марин Поплуканов, за посочването на мястото, където е заловен Левски – Къкринското ханче. Използвам случая да уточня, че аз лично не съм склонна да обвинявам Кръстьо Никифоров за конкретното предателство до откриването на документални доказателства за това, което обаче не изключва за мен вината му, че е съдействал на следствието по един или друг начин по време на разпита му в Ловеч.

(продължение)

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

[1] http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2001-v-sluzhba-na-sultana-v-sluzhba-na-revolyutziyata

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).