Когато казвате, че „не виждате расата”, вие пренебрегвате расизма, но не помагате за преодоляването му

Когато казвате, че „не забелязвате расата”, вие пренебрегвате расизма, но не помагате за разрешаването на проблемите, свързани с него. Расата е толкова вкоренен в човека социален конструкт, че дори слепите хора могат да я „видят”. Да се преструваш, че тя не съществува, за теб е равнозначно на това да изтриеш жизнения опит на чернокожите хора.

Хората обичат да ми казват, че често забравят, че съм черен. Те го казват с изражение на удивление на лицата си, като че ли идващата с разсъмването възможност да видят черната ми кожа е подарък както за тях, така и за мен.

Когато изтъквам, че тяхното зрение никога няма да ги напусне, че моята кожа никога не си е променяла цвета и че вероятно те всъщност не са забравили, че аз съм черен, те – като правило – започват да се отбраняват.

Първо, те се опитват да доказват, че това е комплимент; умните измежду тях много бързо схващат, че да правиш някому комплимент, че не е чернокож, е в действителност твърде расистко, така че превключват на друга гама.

„Аз не забелязвам расата!” е обикновено тяхната следваща тактика, следвана от думи като „аз съм сляп за цвета на кожата”, макар че никога не се доверявали на Стефан Колберт. Чрез „сляп съм за цветове” те всъщност нямат предвид, че не могат да видят зеления или червения цвят, а по-скоро внушават, че не могат да бъдат расисти, защото изобщо не регистрират (в съзнанието си) цвета на кожата на човека, с който общуват.

Тази идеология е много популярна – подобно на една расово утопична версия за Златния век – но тя всъщност е твърде расистка. „Слепотата за цвят на кожата” не признава напълно реалните начини, чрез които расизмът съществуваше и продължава да съществува – както в индивидите, така и като система в обществото. Чрез проповядването да не се вижда расата вие просто пренебрегвате расизма, а не решавате проблема, породен от него.

Идеята за „слепотата за цвета на кожата” е невероятно популярна, особено сред младите хора, които вярват, расизмът е проблем на по-старите поколения и че скоро ще отмре. Съгласно данните на едно проведено през 2014 г. изследване, реализирано от телевизия MTV в партньорство с изследователската организация „David Binder Research”, почти три четвърти от тези, които сега са „млади възрастни”, т.е. хора на възраст до около 35 г., вярват, че ние не следва да виждаме цвета на кожата на хората, като че ли самото възприеманe на цвета е въпрос на личен избор. Около 70% вярват, че са постигнали това и че сега са всъщност „слепи за цвета на кожата”, а освен това същият дял от запитани по един шокиращ начин смятат, че можем да подобрим обществото като не забелязваме расата или етническата принадлежност на хората.

Но тази идеология предизвиква един много интересен въпрос: ако вие наистина не можете да видите цвета на кожата на хората, вие може би все пак сте расист?

Д-р Осаджи Обасоджи (Osagie Obasogie), професор по право в колежа Хастингс на Калифорнийския университет, а освен това автор на книгата „Заслепен чрез зрение: да виждаме расата през очите на слепите”, се пита за същите неща, след като е гледал биографичния филм „Рей”, в който се разказва за живота на легендарния сляп музикант Рей Чарлз. Гледайки филма, той разбира, че Рей Чарлз е имал пълно съзнание за расите, макар никога да не е могъл да види цвета на кожата на хората. Той излиза от киното, мислейки за слепотата и расизма, и след това посвещава следващите осем години от живота си в изучаване на този въпрос чрез изследванията си.

Това, което открива, е, че дори хора, които са незрящи, все пак употребяват визуални образи за другите – включително за начина, по който човек възприема расовата или етническата си идентичност – в качеството им на главен маркер за това как другите хора взаимодействат с тях.

В интервютата, които е правил, д-р Обасоджи е открил, че слепите употребяват и невизуални знаци, за да определят расата на човек, с когото се срещат за пръв път. Те съчетават свидетелствата на другите си сетива – относно структурата на косата, акцента на говора и други маркери (с различна степен на надеждност), за да си създадат едно разбиране за расовата идентичност на човека, с който се срещат. И, след като вече слепият човек е разбрал каква е расата на новия познат, той започва да се отнася към него в съответствие с това си знание, т.е. по различен начин към представителите на различни раси.

В едно интервю, което Обасоджи ми преразказа, една жена е изложила история от детството си, в която тя се е разхождала  в кухнята, която майка й в същото време старателно почиствала, и затова й се скарала. Когато попитала защо, майката отговорила, че нейната чернокожа детегледачка е в кухнята и че чернокожите имат мирис, който тя трябва да изчисти. За следващия ден жената си спомня, че се опитвала да мирише бавачката си, установявайки, че тя действително мирише. Оттогава тя винаги е свързвала този мирис с чернокожите хора, макар че никога не го е забелязвала преди това.

Расизмът – и като нагласи на индивида, и в своя системен вид в обществото – не е задължително да бъде предизвикан от визуалните „реплики”, които „подава” човек с друг цвят на кожата. Расизмът се отнася до социалната ценност, която ние приписваме на хората и на действията им, основавайки се на техните физически белези, и нито слепите, нито „слепите за цвета на кожата” хора, могат да избегнат тази културно придобита преценка за ценността на хората само защото им липсва визуалният знак за расата.

Според Обасоджи няма много други изследвания за отношенията слепотата и расизма. Но един съвременен учен, Дейв Чапел (Dave Chappelle), също е изследвал този въпрос. Неговата пародия „Превъзходството на слепите” от 2003 г., излязла година преди появата на филма „Рей” по кината, стига до същите изводи, до които стига и изследването на Обасоджи.

В тази пародия, Клейтън Бигсби (Clayton Bigsby), чиято роля се играе от Чапел, е сляп чернокож мъж, който обаче е също така и привърженик на тезата за превъзходството на бялата раса, защото никой не му е казал, че е чернокож. В пародията Бигсби непрекъснато сипе расистки изказвания и дори отива на среща на Ку Клукс Клан.

Подобно на повечето пародии на Чапел, и тази с един изстрел поразява много цели. Но един от изводите, до който той стига, и изследването на д-р Обасоджи го потвърждава, е, че расата и расизмът не представляват това, което вие виждате, а по-скоро това, което разбирате, и още начинът, по който се каните да се държите.

Нашата правосъдна система и изградена върху идеята, че да си сляп е същото като да си честен или безпристрастен. Нашите съдилища използват картини или статуи на Справедливостта във вид на богиня с превързани очи, за да символизират по този начин обективността, която ние приравняваме с това, че не бива да се подвеждаме по външните белези. Така че справедливостта също се предполага, че е сляпа за цвета на кожата. Но като имаме пред вид непропорционално високия дял на цветнокожите в нашите затвори и тенденцията те да бъдат преследвани в непропорционално голям размер, това съвсем не е точно истината.

Идеята, че справедливостта е сляпа за цвета на кожата (а освен това и с превързани очи), може да бъде проследена назад най-малко до 1896 г. Съдията от Върховния съд на САЩ Джон Маршал Харлан (John Marshall Harlan) твърди в особеното си мнение по делото „Плеси срещу Фъргюсън” (Plessy vs Ferguson), което е основополагащо в процеса на узаконяване на расовата сегрегация на публични места, че „нашата Конституция е сляпа за цвета на кожата и нито познава, нито толерира разделението на хората на класове. Всички са равни пред закона.”

Но ние не сме равни и никога не сме били такива. И, благодарение на изследването на д-р Обасоджи, ние също така знаем, че дори ако справедливостта никога да не е могла да вижда, тя още може да е съучастник на системата на расизма. Ако тя наистина не може да види цвета на кожата, ще трябва просто да намери някакво друго извинение.

 

Статията е публикувана в електронното издание на британския вестник „Гардиън” на 26 януари.

Превод: Емил Коен

Avatar

Зах Стафорд

Зах Стафорд (Zach Stafford) е писател, който живее в Чикаго. Той е съредактор на антологията „Момчетата” (Boys. An anthology).