Когато Сталин беше съюзник на Хитлер

Споделете статията:

Сега, когато Русия съживява традицията за водене на агресивни войни на територията на Европа, Владимир Путин реши, че реабилитацията на пакта „Молотов-Рибентроп” е добра външна политика. Но защо сега той нарушава едно дългогодишно съветско табу? Тимъти Снайдър обяснява.

Когато Русия продължава инвазията си в Украйна, Владимир Путин избра да реабилитира съюза между Хитлер и Сталин, с който започна Втората световна война. Чрез изявленията, че пактът “Молотов-Рибентроп” е добра външна политика, той нарушава и две от най-дългогодишните съветски табута и в същото време изтрива собствената си предишна позиция, че споразумението е „неморално”. Какво би могъл да има предвид? Какво е това в съюза с Хитлер, което кара Путин да се обръща към него точно в този момент? Какво означава тази ревизия на историята на Втората световна война сега, когато Русия възкресява традицията на агресивни войни на територията на Европа?

Путин е аматьор в историята. Неотдавнашните му речи разкриват един вид пожелателна реконструкция на миналото на Русия. Смесвайки клишета с голяма доза двуличие и измама, той, след като през февруари 2014 започна войната си срещу Украйна, представя една по-скоро странна история на собствената си страна. Той поддържа тезата, че Русия и Украйна са една нация поради приемането на християнството, което би могло да се е случило или не в една фактория[1] преди 1000 години, която по това време е била населена със смес от езичници – викинги и хазари, които изповядват юдаизма. Представя Крим, в който влязоха руски войски и който беше анексиран от Русия, като извечно руска територия, въпреки че историята на този полуостров представлява грандиозно шествие на различни, сменящи се във вековете, култури. Сегашния си преимуществено руски облик Крим дължи най-вече на ужасното изгонване на кримските татари от него, извършено от режима на Сталин през 1943 г. Както президентът на Беларус Лукашенко злорадо изтъква, според логиката на Путин относно етническата история би било много по-важно да бъде превзета Москва от кримските татари, отколкото Москва да превземе Крим. Но в края на краищата, както е известно, самата Московия започва в качеството си на татарски протекторат. Най-накрая, Путин твърди, че Русия следва да се разшири в югозападна посока, защото някога е имало регион, наречен Новорусия. Той възприема погрешно границите на историческата област, но това само прикрива една по-дълбока грешка. Разширяването на Русия с Новорусия е толкова смислено, колкото и ако наречем Англия Нова Англия или твърдим, че Шотландия е Нова Шотландия или да настояваме, че Южен Уелс е Нов Южен Уелс. В съвременната история руската пропаганда е възприела просто едно противоречие и поема риска да изтъкне на „упадъчния” Запад: няма украинска нация, но украинците са националисти; няма украинска държава, но нейните органи са потиснически; няма украински език, но пък руснаците са принуждавани да го говорят.

Но дори на този необикновен и твърде ефектен фон от изопачавания на историята, подкрепата, която президентът Путин оказва на пакта „Молотов-Рибентроп” заслужава да й се обърне специално внимание, особено в Германия. Значението на този договор в историята на ХХ-ти век трудно може да преоцени. Съюзът със Сталин позволи на Хитлер да води агресивна война срещу Полша с помощта на СССР и по този начин той стои в основата на всички последващи трагедии на войната, в Полша и навсякъде другаде. Твърдейки, че Сталин се е държал като разумен държавник през 1939 г., Путин казва, че в онзи момент не би трябвало да се съпротивляваме на Хитлер. Тази оценка на съветската външна политика по това време не само е проблематична. Тя също така е пряко предизвикателство към основополагащия мит, залегнал в самия фундамент на образуването на следвоенната Германска федерална република. А той е, че на Хитлер през 1939 г. следваше да се окаже съпротива. И, разбира се, имаше европейски държави, които взеха противоположното решение по същото време: Франция и Великобритания и най-вече Полша оказаха съпротива на Хитлер през 1939 г. Хитлер пет години ухажваше Полша с цел да я привлече като съюзник в една война против СССР – между началото на 1934 г. и началото на 1939 г., но беше отблъснат от полското ръководство. Той ухажваше Сталин, за да го привлече като съюзник във войната срещу Полша, всичко на всичко три дни през август 1939 г., и предложението му беше прието с въодушевление.

На 20 август 1939 г. Хитлер помоли Сталин да приеме германски пратеник и Сталин беше повече от щастлив да се съгласи. От пет години водачът на Съветския съюз търсеше подходящ повод, за да унищожи Полша, и сега поводът се появи. Сталин схващаше, разбира се, че постига съгласие за разсипването на най-голямата родина на европейските евреи с най-големия антисемит на света. Сталин се готви за съюза с Хитлер, подмазвайки се, подобно на толкова много други водачи, на антисемитизма на германския вожд. Надявайки се да привлече вниманието на Хитлер, той уволнява своя комисар по външните работи, евреина Максим Литвинов, и назначава на негово място руснака Вячеслав Молотов. Уволнението на Литвинов, според Хитлер, беше „решаващо” за хода на по-нататъшните събитя. Молотов бе този, който ще преговаря с министъра на външните работи на Хитлер, Йоахим фон Рибентроп, в Москва на 23 август 1939 г.

По това време евреите имаха напълно ясна представа за това, какво означава страхът. Пет години на усилващи се репресии в Германия бяха последвани от шоково насилие в Австрия по време на Аншлуса[2]. Разрушаването на Чехословакия през март 1939 г. беше също така бедствие за евреите. Евреите от Чехословакия избягаха от районите, анексирани от Германия, губейки собствеността си по пътя на бягството. Еврейското население в Словакия загубва гражданството си, когато новата държава Словакия[3], съюзница и зависима от Берлин, е създадена. В Женева в края на август 1939 г., когато ционистите провеждат поредния си световен конгрес, новината за пакта „Молотов-Рибентроп” идва като шок. Всеки от присъстващите веднага разбира, че обявяването на „пакт за ненападение” означава, че сега вече ръцете на Хитлер са развързани и че войната идва. Хаим Вейцман, водачът на т.нар. Общи ционисти, закрива конгреса с думите: „Приятели, аз имам само едно желание: всички ние да останем живи”. Това не беше помпозен патос. Един таен протокол към нацистко-съветския пакт за ненападение предвиждаше разделението на източна Европа между нацистка Германия и Съветския съюз. Хитлер имаше съюзника, от който се нуждаеше, за да започне военни действия. Източноевропейските райони, за които ставаше дума в тайния протокол към германо-съветскто съглашение, бяха центърът на световното еврейство. Евреите в тях живееха непрекъснато вече пет столетия, но щом започва войната, те стават за евреите най-опасното място през цялата им история. А Холокостът ще почне след по-малко от две години. За около три години почти всички от милионите евреи, живеещи по тези места, ще умрат. Сталин знаменателно казва, че пактът „Молотов-Рибентроп” е съюз, подписан или скрепен с кръв. Повечето от пролятата кръв в земите, за които иде реч в съглашението между Молотов и Рибентроп, ще бъде кръвта на мирни еврейски граждани.

Текущото отразяване от страна на медиите на обрата на Путин в оценката му за историята се съсредоточава не върху отношенията между пакта “Молотов- Рибентроп” и самата война, а върху особените страхове на Полша, Литва, Латвия и Естония, четирите държави, които тогава бяха окупирани от Червената армия след сключването на пакта. На 17 септември 1939 г. Сталин се присъедини към военното нападение над Полша, извършено от неговия съюзник Хитлер, като нареди на Червената армия да нахлуе в тази страна от изток. Тя се срещна със съюзника си – германския Вермахт по средата на Полша и двете армии организираха съвместен военен парад на победата. Съветската и германската тайни полиции си обещаха една на друга да стъпчат всяка полска съпротива. В частите на Полша, заети от Червената армия, съветската тайна политическа полиция – НКВД, организира масова депортация на около половин милион полски граждани в съветските концентрационни лагери ГУЛАГ. Тя също така екзекутира хиляди полски офицери, много от които бяха съвсем скоро преди това мобилизирани да се бият срещу Вермахта.

Разрушаването на полската държава е, разбира се, запомнено в историята на Полша; онова, което често не се забелязва, е начинът, по който историята на Полша и тази на евреите трябва да се застъпват. Полските граждани, убити от НКВД, обикновено офицери запасняци с висше образование, бяха умъртвявани, защото представляваха елита на полската държава. Често те бяха евреи, чиято смърт от ръцете на съветите остави семействата им да посрещнат германската окупация без тях. Вилхелм Енгелкрейс, полски евреин, лекар и офицер от запаса, беше убит в Катин. Дъщеря му, пишейки по-късно от Израел, с спомня своето детско отчаяние. Йероним Брандвайн, лекар, който беше застрелян с изстрел в тила заедно с брат си, също офицер, в Катин; жена му Мира ще умре две години по-късно във Варшавското гето, без да узнае какво е станало със съпруга й. Мейчислав Пронер например беше фармацевт, химик, евреин, поляк, запасен офицер и боец. Той се бори срещу германците в състава на полската армия само за да бъде арестуван от СССР и убит чрез изстрел в тила. Няколко месеца по-късно на майка му беше заповядано да се пресели във Варшавското гето, от което след това тя бе депортирана в Треблинка и умъртвена в газовата камера.

В речта си, която реабилитира пакта Молотов-Рибентроп, а и по други поводи, Путин оправдава съюза на СССР с нацистка Германия, като се позовава на съучастничеството на западните сили в разрушаването на Чехословакия чрез Мюнхенското съглашение.[4] Макар че той е напълно прав в това, че актът на предателство към Чехословакия беше важна стъпка към войната и към Холокоста, не е съвсем ясно, че позоваването на Мюнхен в действителност подкрепя каузата на Путин. По всичко изглежда, че той разглежда и Мюнхенското съглашение, и пакта „Рибентроп-Молотов”, които, освен това, има склонност да групира в едно цяло като положителни примери. Руската кампания срещу Украйна през 2014 г. поразително прилича на германската кампания срещу Чехословакия през 1938 г. Тя се отличава с употребата на етнически национализъм, с изобретяването на исторически региони, които, от само себе си се разбира, са отнети чрез насилие („Судетската област” и „Новорусия”), с подкрепата на сепаратисти, които никога не биха имали шанс без външна поддръжка и с желанието за разрушаване на европейската система на сигурност чрез разрушаване на една голяма европейска държава, която става по-демократична, отколкото някои от нейните съседи.

Разбира се, на Запад Мюнхенският сговор всеобщо се разглежда като грешка и като отрицателен пример. И призоваването на Мюнхенското съглашение от страна на Путин е по-скоро непълно без обръщане към съветската политика по това време. Франция през първата половина на 1938 г. се опитваше да стигне до съглашение със Съветския съюз, но нейните събеседници изчезнаха безследно в търбуха на Големия терор. Ние ще знаем повече за това, ако и когато съответните архивни колекции бъдат отворени, но по всичко изглежда, че мюнхенската криза беше оценена по това време от Кремъл като възможност да се намеси в източна Европа. Даже когато Лондон и Париж подтикваха Прага към достигане на компромис с Хитлер, СССР даваше признаци за готовността си да прати армията си в централна Европа, за да защити Чехословакия. Поради прости географски причини това би изисквало нахлуване в Полша или в Румъния, или и в двете. Четири съветски армии действително бяха придвижени към полската граница. На 12 септември Хитлер произнесе реч за необходимостта да бъдат освободени германците от чешката политика на унищожение и въобще да се приключи с Чехословакия. Три дни по-късно съветският режим ускори етническото прочистване на районите от СССР, граничещи с Полша. Започвайки на 15 септември, съветските власти извършиха масови екзекуции на свои граждани, които бяха обявени за виновни в шпионаж в полза на Полша, и повечето от тях бяха мъже поляци.

Устни инструкции, спускани на местните структури на НКВД, даваха ясно да се разбере, че „поляците следва да бъдат напълно унищожени”. По цялата територия на съветска Украйна полските мъже бяха застрелвани масово през септември. Във Ворошиловград (сега Луганск) например, съветските власти разгледаха 1226 случая в „полската операция” по време кризата в Чехословакия, и бяха наредени 1226 екзекуции. В районите на съветска Украйна, съседни на границата с Полша, през септември съветски въоръжени части се придвижваха от село на село в качеството си на команди за екзекуции. Полските мъже бяха застрелвани, жените и децата бяха пращани в ГУЛАГ, а докладите за извършеното биваха пращани по-късно; и така се продължаваше, без да има край. В района на Житомир на 22 септември съветските власти осъдиха стотици хора на смърт, още 138 на 23 септември и други 408 на 28-число същия месец. Това беше денят, който Хитлер беше определил като краен срок за нахлуването в Чехословакия.

Червената армия стоеше на полската граница и НКВД прочистваше от заподозрени елементи тиловите си райони чрез масови разстрели и депортации на поляци, разглеждани като членове на вражеска нация. Но кризата беше разрешена без война. В Мюнхен водачите на Британия, Франция, Италия и Германия решиха, че Чехословакия ще трябва да отстъпи териториите, които Хитлер искаше. Това беше срамно действие и то се възприема като такова сега не само в Прага, но и в Лондон, Париж и Вашингтон. Политиката на СССР през тези седмици е изцяло забравена. Но терора и мобилизацията ни дават полезен къс от фона, на който се осъществяваше съветската политика след другата европейска криза, причинена от Хитлер, която създаваше възможността за съветско нахлуване в Полша. Депортацията на полски граждани от съветските власти през 1940 г. повтаря в по-малък мащаб методите на Големия терор. Лаврентий Берия, ръководителят на НКВД, образува специални „тройки”[5], за да се справи възможно най-бързо с делата на всички полски военни затворници, т.е. на държаните в плен от СССР полски офицери. Той установи квота за убийствата по същия начин, като това се правеше през 1937 и 1938 г. По време на полската операция като част от Големия терор през 1937-8 г. полските мъже биваха застрелвани, а семействата им депортирани, за да бъдат експлоатирани и денационализирани. Това се повтори през 1940 г. Ако семействата на екзекутираните мъже се намираха в зоната на съветска окупация на Полша, те биваха депортирани до лагерите на ГУЛАГ.

След нахлуването в Полша, друг голям акт на агресия от страна на СССР по време на съюза с нацистка Германия беше нахлуването във Финландия през ноември 1939 г. Зимната война беше твърде ценна за Съветския съюз победа, въпреки че загубите му бяха много по-големи, ако говорим за сравнение, отколкото даде много по-малката цел на нахлуването, т.е. Финландия. Реабилитацията на пакта „Молотов-Рибентроп” е също така и реабилитация на тази война. През лятото на 1940 г. Червената армия влезе в трите балтийски държави – Литва, Латвия и Естония. След срамни референдуми те бяха анексирани от Съветския съюз. Тези три малки държави загубиха десетки хиляди души от депортации, включително по-голямата част от елитите си. Тези държави бяха обявени от съветското право за никога несъществували, така че службата за държавата (т.е. за бившите независими Литва, Латвия и Естония) стана престъпление според съветския закон. Тази съветска идея, че държавите могат да бъдат обявени за съществуващи или не, си остава в политическата памет на сегашните елити в зоната, засегната от пакта „Молотов-Рибентроп”. Поради това, че Полша, Литва, Латвия и Естония бяха атакувани от СССР през 1939 и 1940 г., т.е. по времето, когато Сталин беше съюзник на Хитлер, техните днешни елити са имунизирани срещу друга руска пропагандна позиция, като например гротескната теза, че Русия трябваше да нахлуе в Украйна с цел да защити Европа от фашизма. Те помнят не само пакта „Молотов-Рибентроп”, но също и нацистко-германския Договор за дружба и за границите, който последва след германо-съветското нахлуване в Полша; спомнят си също и срамните референдуми и пропагандата на СССР, които така приличат на руските акции сега в окупираната част на Украйна.

Реабилитацията от страна на президента Путин на пакта „Молотов-Рибентроп” е със сигурност насочена против земите, разположени между Берлин и Москва, но в два варианта. Според първия Москва кани Полша да играе историческата роля на Германия и да участва в разчленяването на Украйна. Никой във Варшава не гледа сериозно на тези предложения. Съгласно втория вариант Москва внушава на Берлин, че за Германия ще е по-подходящо, ако действа като велика сила, пренебрегвайки новите правила на Европейския съюз и ползвайки се от старите правила, които бяха в сила в периода между двете световни войни. Въпреки че би било стратегическа глупост за Германия да действа по начина, по който Путин й внушава, в тази страна, чиято възхитително силна позиция е за интеграция на Европа, важни държавни мъже като Герхард Шрьодер и Хелмут Шмит (и двамата са бивши канцлери, бел. прев.) предприемат многозначителни стъпки към подкрепа на това, което внушава руския президент.

Обаче би било грешка да си въобразяваме, че значението на позицията на президента Путин е ограничено само до съдбата на източна Европа, въпреки че тази част на Европа е важна. Това, което се случва, е смяна на паметта: от една възможна памет на Русия за войната към друга, една мутация на паметта, която включва цяла Русия и цяла Европа.

Винаги бяха налични две версии на Втората световна война, защото СССР се би и от едната, и от другата страна в тази война. От 1939 г. до 1941 г. Съветският съюз беше съюзник на Германия, воювайки на източния театър на бойни действия. Тогава той снабдяваше Германия с минерали, нефт и храни, които бяха необходими на Германия, за да води война срещу Норвегия, Холандия, Белгия, Люксембург, и най-вече срещу Франция и Великобритания. През тази фаза на войната Сталин нямаше търпение да се хареса на Хитлер; и изобщо изпълняваше не само задълженията си според пакта „Молотов-Рибентроп” и според договора за дружбата и границите, но също така удовлетворяваше и някои особени молби на германския си съюзник. Има едно голямо изключение. Сталин беше напълно осведомен за хала на евреите в германската зона на Полша. Не е удивително, че той никак не беше заинтересован да им помогне. През 1940 г. Адолф Айхман предложи на съветското ръководство два милиона евреи, т.е. по-голямата част от полските евреи, да бъдат прехвърлени в СССР. Нямаше никакъв знак на интерес от страна на Москва към това предложение. Това беше една от няколкото германски молби, които не бяха изпълнени от СССР по време на съюза му с нацистка Германия.

След като Хитлер предаде Сталин и след като Вермахтът нападна СССР през юни 1941 г., Съветският съюз внезапно се оказа от другата страна в тази война и бързо влезе в голям съюз с Британия и със САЩ. Съветската пропаганда обгръща първата война с мълчание и прославя подвизите на армията си във втората. Като се имат предвид милионите съветски граждани, убити от германците, това има идеален политически смисъл. Победата във „Великата отечествена война” се превръща в нещо като второ основаване на мита за Съветския съюз, и това е така в Русия и в Беларус. В това говорене за съветската история пактът „Молотов-Рибентроп” трябва да бъде отречен: не толкова, защото беше престъпление, а защото беше гаф. Освен всичко друго, той позволи на германските части да се разположат стратегически по-изгодно за тях преди нахлуването им в СССР през 1941 г. Помогна на Германия да стане европейската сила, която почти стигна до Москва и пак той създаде фалшивото усещане на самодоволство в Кремъл. Сталин избягваше да вярва, че Германия ще нахлуе през 1941 г. Той отхвърли като лъжлива британска пропаганда, повече от сто предупреждения на разузнаването за приближаващото нахлуване, и беше застигнат от него напълно неподготвен. В десетилетията, които минаха след войната, Съветският съюз искаше да представи себе си като сила, която се застъпва за мир. Поради това той трябваше да отрича, че беше една от силите, които започнаха тази война.

Но когато днес Русия води агресивна война в Европа, нейните водачи са формирани по начини, които може да изглеждат противоречиви: от една страна е традиционното подчертаване на това, че войната от 1941 до 1945 г. е била за СССР отбранителна, а от друга е съществуващата алтернатива, т.е. агресивната война от 1939-1941 г. Сигурно е, че агресивната война съответства повече на днешния медиен климат в Русия. Между 1939 и 1941 г., когато СССР представяше нацистка Германия във вътрешната си пропаганда като една приятелска държава, съветското общество престана да критикува политиката на Германия и започна да публикува речите на нацистите. Хората, участващи в събрания, от време на време правеха грешката да приветстват „другаря Хитлер” или призоваваха за „триумфа на международния фашизъм”. Свастики започнаха да се появяват върху зданията или дори върху плакати, изобразяващи съветските водачи. Подобно ниво на идеологическо объркване е очевидно сега в Русия. По националната телевизия евреите биват обвинявани за Холокоста; интелектуалци, близки до Кремъл, реабилитират Хитлер като държавник; руски неонацисти маршируват на Първи май; манифестации в нюрнбергски стил, където факлите са носени от хора, образуващи пречупени кръстове, биват представяни като антифашистки, а кампанията срещу гейовете е представяна като запазване на истинската европейска цивилизация. В нахлуването си в Украйна Русия призовава местните и европейските крайно десни да подкрепят действията й и разпространява своята версия за събитията. При неотдавнашните фарсови избори в Донецка и Луганска области, както и в по-ранния измамен референдум в окупирания Крим, европейските крайно десни политици, включително фашисти, дойдоха като „наблюдатели”, за да утвърдят със свидетелствата си печалбите от войната на Русия.

Съвсем не е ексцентричен детайл, че тези „наблюдатели” разкриват основополагащото сегашно значение на пакта „Молотов-Рибентроп”. Разбира се, базисно за Кремъл е подреждането в една редица с крайнодесните срещу главното течение на европейските събития, и това равнение по крайнодесните прави неизбежно или, най-малкото, предвидимо, реабилитирането на пакта (аз още през май 2014 предвидих, че това ще стане). Макар че Путин би бил със сигурност харесван от днешните полски или германски политически лидери, стига те да бяха достатъчно глупави да лапнат въдицата на съгласието с ново разделяне на Европа, той трябва да е доволен за момента от хората, на които отговаря по един или друг начин с призива си за разрушаване на съществуващия европейски ред, а това са най-различни сепаратисти, пръснати по цяла Европа (включително приветствания от него водач на британската партия ЮКИП), множество крайнодесни популистки партии (от тях най-важната е френската партия Национален фронт), както и крайнодесни групи и групички, включително нацисти и фашисти. Те са, поне в момента, партньорите в новия путиновски пакт „Молотов-Рибентроп”, защото те са десничарските реваншисти, които Путин може да намери в съвременна Европа.

В това, че Сталин сключи съюз с Хитлер, имаше политическа логика. Той си въобразяваше, че като поддържа нацистката държава, когато тя започваше своята световна война, ще успее да обърне германските въоръжени сили на запад, далеч от Съветския съюз. Така вътрешните противоречия на капиталистическия свят биха се разкрили и Германия, Франция и Британия едновременно биха се сгромолясали. По свой собствен начин Путин сега се опитва да направи същото. Точно както Сталин търсеше да обърне най-радикалната европейска сила, Адолф Хитлер, срещу самата Европа, така и Путин сега опитва същото като сграбчва „торбата с идеите” на крайнодесните. Съюзниците му отдясно са тъкмо тези политически сили, които желаят Европейският съюз да престане да съществува и Европа да се върне към ерата на нациите-държави. От само себе си се разбира, че това би било катастрофа за всички, включително и за Русия, в края на краищата. Но има важна разлика между Сталин през 1939 г. и Путин през 2014 г. Някой най-малкото може да уважава Сталин за опита му да разреши един реален проблем: Хитлер настина възнамеряваше да унищожи Съветския съюз. Като се съюзи с Хитлер, съветският вожд направи компромис с идеологията си и в същото време стори стратегическа грешка. Но това, все пак, беше отговор на една истинска заплаха. От друга страна, Путин няма никакви европейски врагове. Руската външна политика избра да представя Европейския съюз като противник, и това стана по причини, които си остават потънали в мистерия.

Не е вероятно че Путин действително вярва в различните идеологии на крайнодесните, с които те щастливо се съгласяват у дома и в чужбина, още по-малко вероятно е, че са достатъчно глупави да предлагат помощта си на руския проект. Русия започна война в Украйна по причини, които днес никой не е в състояние да определи, и поради това започна да се отчуждава от Запада, което, от гледната точка на основните руски интереси, е напълно безсмислено. Мъчителното и безплодно търсене на стратегическо оправдание на това бедствие води до принасянето в жертва на едно от най-основните морални положения на следвоенната политика: противопоставянето на агресивните войни в Европа изобщо и на нацистката агресия през 1939 г. в частност. Реабилитацията на пакта „Молотов-Рибентроп” не е отражение на ясна идеология, но може дори да е нещо по-лошо: използването на нихилизма като отбрана срещу некомпетентността. Да се „прегърне” пакта „Молотов-Рибентроп” означава да се изостави основата на общото разбиране, споделяно от западния свят, в интерес на моментна тактика, която може да разрушава, но не може да създава.

 

Статията е публикувана в електронното издание  Eurozine на 8 май 2015 г. Тази публикация е препечатка на оригиналната статия в германския вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг” на 15 декември 2014 г. – едновременно на немски и на английски език.

 

[1] Фактория е остаряло наименование за търговска база, място, където се е извършвала размяна на стоки и което е било разположено обикновено далеч зад пределите на метрополията; изнесена напред търговска база, бел прев.

[2] Немската дума „аншлус” означава присъединяване, свързване. В политическата история с тази дума се означава присъединяването на Австрия към нацистка Германия, станало на 12 март 1938 г., бел прев.

[3] След окончателното ликвидиране на Чехословакия като самостоятелна държава, станало с влизането на германски войски в Прага на 1 март 1939 г., страната е разделена на две части – на „Протекторат Бохемия и Моравия”, чешка част, намираща се под фактическа окупация от Германия, и „Република Словакия”, формално независима, но всъщност изцяло под контрола на Германия, бел. прев.

[4] Мюнхенското съглашение е договор чрез който Франция, Англия и Италия се съгласяват Германия да анексира чешката Судетска област, населена основно с германци. То е сключено в Мюнхен на 30 септември 1938 г. и тогавашните ръководители на Франция и Англия са вярвали, че по този начин се запазва мирът в Европа, бел. прев.

[5] Квазисъдебен състав от три длъжностни лица от тайната полиция, снабдени с пълномощия да разглежда по най-бързия начин делата на заподозрени в престъпления против СССР хора и да ги наказва с присъди, включително смъртни, бел. прев.

 

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Тимъти Снайдър

Тимъти Снайдър е професор по история в Йейлския университет в САЩ и в лондонското Висше училище по икономика, изследовател в Института по науките за човека (IWM) във Виена. Той е автор на бестселъра „Кървави земи. Европа между Хитлер и Сталин”. Издадена през 2011, книгата вече е преведена на 28 езика. Предстои да излезе и на български език.