Кой е човешкият род?

Споделете статията:

Този наглед абсурден въпрос възникна в главата ми, след като прочетох коментар по повод на статията ми „Тя е виновна“. Отнесох се към коментара с особено внимание, защото той беше отправен от дългогодишен съмишленик и правозащитник. Според него текстът ми е „твърде “постмодерен” и залага принципния въпрос за това дали продължаването на рода по начина, по който го знаем от памтивека, е единственият начин за съхраняването на вида Homo sapiens. Това в текста го няма, но ако продължим малко посоката на мислене на авторката, и до това ще стигнем.

Ако човек, с когото в отстояването на ценности и каузи винаги сме били в „един отбор“, интерпретира думите ми по такъв начин, има проблем. Проблемът може да е в тезата ми, в начина на излагането ѝ или във възприемането ѝ. Допускам, че може и да съм на погрешен път в разсъжденията си. Но, доколкото виждам определена логика в тезата си, ще се опитам да я доразвия и прецизирам.

В статията си отстоявах позицията, че да нямаш деца може да е легитимен избор. Ако нямането на деца обаче се абсолютизира, тоест се превърне във всеобща практика, коментарът на моя съмишленик ще бъде верен. Щом никой няма да бъде родител, деца няма и да се раждат. Тогава или човечеството ще загине, или ще заживеем в „Прекрасния нов свят“ на Хъксли, в който деца се произвеждат по изкуствен начин, а „раждане“ и „майка“ са мръсни думи.

Една от формулировките на категоричния императив (моралният закон на Кант) е винаги да постъпваш според тази максима, която искаш да бъде всеобщ закон. „Какво ще стане, ако всички правят така?“ – учат родителите децата си. Ако всички се бият и обиждат, ще пердашат и ругаят и мен.

Самият Кант, между другото, е нямал деца. Това не е доказателство срещу тезата му, но е повод да се запитаме – винаги и при всички положения ли максимите на постъпките ни трябва да се мислят като всеобщ закон?

Искам да отида до магазина. Ако всички в същия момент възжелаят да излязат на пазар, ще настане навалица и скоро няма да остане нищо за купуване. Знаем обаче, че такъв сценарий е малко вероятно да се случи, освен в извънредна ситуация. А ми се налага и да се храня, така че без пазаруване трудно ще мина.

А ако всички са социолози, журналисти и правозащитници, няма да има кой да живее на село и да произвежда храната, която ядем. Такава теза рядко ще чуем, но това е, защото повечето от нас живеят в града и не се занимават със селско стопанство. Но със сигурност има хора по селата, които мислят така. Този извод е логичен в техния свят, при техния начин на живот. Свят, в който след отмяната на задължителното жителство селата драстично се обезлюдяват и няма кой да се занимава със земеделие и животновъдство. Популацията на редица животински видове със стопанско значение е намаляла в пъти; произвеждат се много по-малко плодове и зеленчуци.

Защо тогава не умираме от глад поради каприза си да живеем в града и да се занимаваме с интелектуален труд, като отстояваме, че е важно да има кой да информира обществото, да разбира човешкия свят и да се бори за защита на правата на хората? Защото, които продукти не достигат, се компенсират с внос. Вносът позволява да се изхранваме на общо взето приемлива цена. Ако не вярвате, припомнете си какво стана с цените на яйцата в навечерието на Великден преди три години, когато един министър реши да спре вноса им, за да се хареса на птицевъдите. Последните пък изнасят яйца в чужбина, където могат да ги продадат на по-добри цени, отколкото в най-бедната страна на ЕС. Това е и начинът на много селскостопански производители да оцеляват.

Всичко това е възможно, защото не живеем в затворена система, а сме част от глобалния свят. В същия този глобален населението се увеличава, а не намалява. А ние не сме загрижени, че човешкият род ще се свърши в резултат на рестрикциите на раждаемостта в Китай, макар в случая да става въпрос за държавна политика, а не за личен избор. Защото световното население се увеличава не на последно място поради Китай. Когато обаче мислим за населението в Европа, в частност – за белите българи, тогава започваме да вещаем апокалиптични прогнози за бъдещето на човешкия род.

Ако се запази тенденцията за увеличаване на населението на Земята, кое има шанс да се свърши по-скоро – човечеството или ресурсите, необходими за неговото оцеляване? Май ресурсите. Те и сега, впрочем, не стигат равномерно до всички. Може ли тогава множенето на човешкия род да бъде максима, която да служи като всеобщ закон?

Едно от определенията за идеология е, че тя е превръщането на частния интерес във всеобщ. Генерализациите са основен реторичен похват на идеологиите. В това отношение няма принципна разлика между земеделския производител, който смята, че няма да има какво да се яде, понеже хората мигрират към града, и образованите европейци, според които човешкият род ще се свърши, защото образованите европейци раждат по-малко деца. И според които щом една жена споделя, че не иска да има деца, с това тя призовава всички да не раждат.

Обаче, независимо от интереса на земеделските производители, държавите създават доста по-благоприятни условия за внос и износ, отколкото за миграция. Въпреки че миграцията би могла да съдейства за решаването на определени проблеми така, както движението на стоки. Защо е така, питам се.[1] Едва ли е само защото в съвременния свят животът и политиката са преобладаващо градски, така че градската гледна точка печели.

Стоките ги консумираме или ги употребяваме, а мигрантите са хора – с тях трябва да живеем. Налага се да пренастроим собствения си живот и собственото си общество, за да съжителстваме с тях, и да направим възможното, за да могат те да се включат пълноценно в него. Това включва редица рискове – особено ако се отнасяме с изначално подозрение към „другите“. И, тъй като много от рисковете стават реалност, това допълнително засилва подозренията.

Страхът от имиграцията води до поредната идеологическа генерализация – че ако облекчим режима за пребиваване на чужденци, едва ли не целият по-беден свят ще възжелае да живее при нас и за българите/европейците няма да има място и работа. Този страх е устойчив въпреки данните, че в световен план мигрантите са… едва 3% от населението[2]. Останалите 97% не мигрират. Много хора дори не знаят, че съществува такова нещо като миграция, а още повече не биха могли да си я позволят, дори да няма законови бариери пред нея. По същия начин, по който голяма част от българските пенсионери не могат да си позволят екскурзия в чужбина, макар никой да не им я забранява. За да мигрираш, трябва да имаш ресурс. И колкото по-ограничен е достъпът ти до ресурси, толкова по-закрепостен си. Това важи дори за бежанците – за да избягаш, трябва да разполагаш с достатъчно пари или да имаш близки и роднини, които да ти помогнат.

И какво излиза? От една страна „се топим“, от друга – за чужденците „няма място“. Когато разсъждаваме за чужденците, изхождаме от предпоставката, че те са „тежест“, макар мнозинството имигранти да са в работоспособна възраст. Когато призоваваме българите/европейците да правят деца обаче, мислим предимно за ползата от тях в дългосрочен план, въпреки че едно дете дълго време не е икономически „изгодно“. Но дори е цинично да говорим за „изгода“, когато става дума за нашите деца. Ако иде реч за другите обаче, възприемаме неродените им деца като потенциална тежест. А тези деца също биха могли да повлияят положително на демографската криза в дългосрочен план.

Воплите че се „топим“ обаче не се дължат на прагматизъм, още по-малко на икономическа логика, а на ценности. Топим се именно „ние“ – белите, европейците, образованите, а останалите нямат особено значение. Дори възприемаме прираста им като заплаха. Това проличава особено ясно, когато говорим за нашите собствени малцинства, чиято раждаемост се опитваме да ограничим, вместо да предоставим и на тях същите възможности за образование и развитие, които имаме ние. Затова в коментара си от миналата седмица казах, че ромската малолетна майка изглежда дори по-голяма заплаха от образованата бяла нераждаща жена.

Съмишленикът правозащитник, с чийто коментар започнах, не е нито ксенофоб, а нито расист, и със сигурност няма нищо против миграцията и ромската интеграция, дори напротив. И, все пак, за мен остава неясно:

Кой е човешкият род, който ще се свърши или за чието продължение ще трябва да търсим неконвенционални методи, ако има жени (и мъже), които не желаят да имат деца? Дали говорим за същия човешки род, който се увеличава за сметка на ресурсите, нужни за оцеляването му? Или имаме предвид едно избрано „ние“, чиито проблеми пренасяме върху цялото човечество?

Колко човечества обитаваме всъщност?

[1] Тези размисли са вдъхновени от книгата на Анна Кръстева „От миграция към мобилност: политики и пътища“, НБУ, 2014.

[2] Вж.: Анна Кръстева, пак там.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.