Кой е свободен?

markov koricaПрез последните две години портал „Култура“ публикува поредица от есета на големия български писател дисидент Георги Марков. Те са писани и четени от автора по радио „Дойче веле“ през периода 1971-78 г. Наскоро фондация „Комунитас“ събра тези досега непубликувани текстове и ги издаде в книга, озаглавена „Георги Марков. До моя съвременник“[1]. Тези есета допълват известните „Задочни репортажи“, публикуваните преди години. Днес „Маргиналия“ представя на вниманието на читателя едно от тези есета, любезно предоставени от издателите.

Може би нищо на този свят не е подлагано на по-голямо издевателство от страна на човека от понятието свобода. И същевременно сигурно има толкова различни разбирания за свободата, колкото хора има на земята. Разбира се, това съвсем не значи, че не съществуват общоприети граници за идентифициране на свободата и че свободата непременно е класово понятие. Но аз нямам никакво намерение да се впускам в изясняване на теоретичните принципи на свободата, защото така бих прибавил и моята капка принос към втръсналите всекиму банални истини. Причината да започна този разговор е съвсем конкретна. Приятели-чужденци тук, на Запад, вече на няколко пъти ми задават коварния въпрос: “Наистина ли се чувстваш по-свободен тук, отколкото си бил в твоята родина?”. Всеки, на пръв поглед, би намерил, че отговорът е лесен и безсъмнен. Но приятелите ми не искат само отговор, те искат и доказателства. Защото за тях свободата не се изчерпва само с притежаването на паспорт, нито пък смятат, че тя се определя изключително от отношенията между човек и режим. Естествено, в своя западен, ляв подход към свободата те са улеснени от принципа – ситият на гладния не вярва. Но тъкмо тяхната “ситост” е удобна платформа за задаване на обективни въпроси.

“Окей, – казват те – ако ти си чиновник или работник на Изток, ти си роб на твоето учреждение или предприятие почти точно толкова, колкото си роб и на Запад. Ти трябва да ставаш в определено време, трябва да работиш определено време, трябва да изпълняваш определени нареждания и изобщо си роб на определено разписание”.

Или: „Ако на Запад имаш пари, ти можеш да си позволиш повече и по-хубави неща, отколкото могат да си позволят другите, които нямат много пари. Ако на Изток имаш власт, ти също можеш да си позволиш повече и по-хубави неща, отколкото ония, които нямат тази власт”.

Или пък в конкретния случай: “Ако ти си бил име на Изток и поради това си се ползвал от относително по-голяма свобода, то след като си дошъл на Запад, където не си никакво име, ти си относително по-малко свободен, отколкото си бил на Изток”.

Както разбирате, въпросите са съвсем логично и ясно поставени и човек не би могъл да им отговори само с едно неясно: “Ама не е точно така”.

На пръв поглед като че ли има нещо вярно в това, което казват моите западни приятели. И особено в друго тяхно отношение.

“Ние знаем, – казват те – че при източните режими човек живее под тежестта на огромна зависимост от другите човеци. Но тъкмо тази зависимост е приближила хората много един към друг, те живеят далеч по-тесен и интимен живот, отколкото хората тук. И това тясно човешко общение на Изток е фактически по-голяма свобода от свободата да си самотен на Запад”.

И те ми привеждат като пример как по време на войната под германските бомби англичаните живеели живот, пълен с взаимност и човечна интимност, и когато войната свършила те пак се отдръпнали всеки в своята затворена черупка.

Но точно тази логика ми напомня психиатричното твърдение, че потисничеството, диктатурата и терора правели хората по-свободни. Че свободата съществува единствено чрез своето отрицание робството.

Всичко дотук аз изложих най-добросъвестно, за да мога със същата добросъвестност да се опитам да разгледам тия въпроси. И, разбира се, да отговоря преди всичко на себе си дали аз наистина съм по-свободен?

Целият подход към това зависи от индивидуалното разбиране на понятието “свобода”. Ако приемем известното красиво звучащо определение, че свободата е възможността да се реализираш, боя се, че моите приятели ще се окажат прави. Защото следва въпроса – да се реализираш като какво?

Ако да кажем си писател и искаш да се реализираш като голямо казионно име, то безспорно Изтокът е далеч по-свободен. В края на краищата не мога да си представя друга страна, в която би могъл да се реализира един Стоян Ц. Даскалов – най-очевидният пример! Ако искаш да се реализираш като автор на сексуални или порнографски романчета, стига те да са по-хитро направени – тогава някоя западна страна ще предложи по-голяма свобода. Но ако човек иска да се реализира като безпощаден критик на съществуващото общество, като писател на нови идеи и ново усещане, то тогава свободата на Изток и на Запад е силно ограничена. Но докато на Изток ограничението е абсолютно, то на Запад процепите са относително много и с малко шанс човек би могъл да преодолее обществената съпротива. Доказателствата са, че в последните петдесет години литературата на Изток не е предложила нито едно-единствено ново явление, което да е обогатило световната култура, а всички нови имена, нови форми, нови открития са се появили на Запад. Разбира се, това не е станало леко, а с упорита борба, с преодоляването на много препятствия. Всеки знае, че появяването на един Йонеско например в България или Румъния е абсурд.

Така че ако човек иска да осъществи себе си като творец, при положение, че той е такъв творец, шансовете на Запад са безспорно по-големи. Ако той иска да бъде просто чиновник в някое литературно ведомство – шансовете на Изток са за предпочитане.

Същото се отнася и до материалната страна. Ако един художник иска материална сигурност, то неговата свобода е на Изток. Той ще трябва да специализира в изработването на определени портрети и картини и ще си прекара живота, достигайки високата пенсия на народен художник. Но ако той иска да се посвети на творчески мъки и дирения, ако иска да отреже ухото си като Ван Гог, за да получи цвета на едно усещане, ако иска да излее себе си и своето неповторимо съществуване в дълбоко свои и оригинални форми само под бледата светлина на кандилото на бъдещото признание – неговата свобода е на Запад.

Ако някой желае да се осъществи като властник, като диктатор, който да налага своята първобитна воля на другите, то очевидно тоталитарните режими и общества ще му предложат този вид свобода по-добре, отколкото демократичните режими.

И изобщо ако човек иска да се осъществи като някаква личност, източните режими ще му предложат по-малко свобода, поради задължителното идеологическо подстригване, което практически води до обезличаване. Но, разбира се, има много осъществявания, при които свободата и на Изток, и на Запад е еднаква или подобна. Например, законите, които важат за един безскрупулен кариерист на Изток, почти в същата степен важат и в много демократични учреждения на Запад. Идеалният слуга, например, разполага с една и съща степен на свобода навред по света. Така че ако свободата, както казах, е реализиране на себе си, тогава всичко зависи от това кой си.

Но ако се върнем към класическото определение на свободата, а именно, че тя е право на избор, тогава подмятанията на моите леви западни приятели получават карикатурна форма. Защото вярно е, че всяко общество в някаква степен ограничава правото на отделния човек на избор, но докато на Запад това право има някакъв реален смисъл, на Изток то практически е сведено до възможно най-ниската си степен. Естествено и в двата свята важи законът, че който е по-силен, има по-голямо право на избор. Тук не става дума за асортимента в магазините,  а за асортимента на възможностите, които определят избирането на пътища в живота. Източното общество ви отрича всякакво право на избор на собствен път, както ви отрича правото на избор на собствено лице, собствено мнение, собствено отношение. Обществото е решило, че то трябва да избира вместо вас и че вие трябва да приемете този избор волю-неволю. Но нека тук направя една отстъпка на моите приятели. Наистина съществуват хора, и то немалко, които не желаят сами да избират, които предпочитат друг да мисли вместо тях, друг да решава вместо тях, друг да ги води в някаква посока, а те да вървят покорни и нищо да не мислят. Именно самоотказването от мисленето ги прави в някаква степен щастливи. Следователно за този вид човешки същества източните режими предлагат по-голяма степен на свобода. Толкова повече, че тя е придружена и с известно материално обезпечаване. Наблюдавал съм този вид хора, случайно попаднали на Запад. Ама те са толкова безпомощни, толкова потресени, смазани от това, че сами трябва да мислят и сами трябва да решават, а камо ли да имат инициативата. Очевидно е масовото психологическо въздействие на тоталитарните режими, които превръщат мнозина свои граждани в безинициативни същества, драговолно отказали се от правото на избор. Познавам не един и двама, които биха предпочели свободата да нямат свое мнение, вместо свободата да го имат, свободата да приемат всичко като съдба, определена от по-висши сили, вместо свободата да коват съдбата си, свободата да бъдат командвани, вместо задължението да бъдат сами.

Моите приятели са очевидно прави, че обществената организация ни лишава от много свободи както на Изток, така и на Запад. Всеки, който не е много богат на Запад и който не е много силен на Изток, трябва да работи, което в повечето случаи води до присъединяването на човека към механизма на предприятие или учреждение с всички произтичащи задължения. И в София, и в Лондон, и в Москва, и в Милано сутрин трамваите и влаковете са пълни с хора, които покорно отиват да прекарат осемте часа (или седемте) на някаква работна площадка, бюро или машина. Колкото и да не желае понякога да иде на работа, колкото и отвратен да е от това, че посвещава 40 или 48 часа седмично на работа, която често пъти му е противна, човек не може да си позволи свободата да гладува или да умре от мизерия. Западът вече преживя бунтовете на младите поколения, движенията на хипитата и трамповете и всичко пак стихна пред необходимостта да се яде. Може би един ден, когато машините заместят напълно човека, тази жестока необходимост ще стане по-малко натрапчива.

Но при тази обща постановка веднага изпъква една голяма разлика, бих казал най-съществената разлика, между Изтока и Запада, между тоталитарното общество и толерантното общество. Някои наричат тази разлика ВТОРИЯ РАБОТОДАТЕЛ. И така, ако вие не харесвате работните си условия, ако смятате, че те не ви дават онова, което искате било като заплащане, било като творческо развитие, и сте на Изток, вие нямате никакво право на избор. Работодателят е един и правилата на играта са едни и същи. Ако вие се скарате с директора на вашето предприятие, или с партийния секретар, които в случая са представителите на работодателя, върху вашата трудова биография ще поставят печат, който ще предопредели отношението на всички други представители на този един работодател. Тоест ако се скарате с работодателя, в случая държавата и партията, вие сте загубен. Ако нещо не ви харесва, ако просто желаете да промените въздуха или искате да работите при ваши условия, вие нямате никакъв избор. Работодателят е един. Докато в същото време на Запад, макар правилата на играта да са подобни, вие имате много ВТОРИ РАБОТОДАТЕЛИ, които ни най-малко не са задължени да се съобразяват с първия ви работодател. Следователно, имате възможност да избирате. Защото може да се случи да намерите място, където осемте прекарани часа да не ви тежат, а да бъдат за вас най-хубавото и драгоценно време. Съществуването на ВТОРИЯ РАБОТОДАТЕЛ в капиталистическото общество, това всъщност е гаранцията за относително голяма степен на свобода. В този случай аз пренебрегвам напълно съществуващите политически страни на трудовото задължение, които правят живота на източния гражданин далеч по-сложен. Оттук вече можете да извлечете хиляди обяснения и заключения като например защо всеки на Изток трепери от страх да не загуби службата си (да не се скара с Работодателя) и защо на Запад човек може да сменя работодателя, докато намери относително най-добрия.

Но ако свободата като право на избор на работодател е извънредно важна, то свободата като право на избор на човешки връзки е още по-важна. Вярно е, че на Изток хората са свързани помежду си по-тясно, отколкото хората на Запад. Искам да кажа, че контактите между хората са по-многобройни, че човек има много приятели и познати. На пръв поглед това е положително явление. Но при внимателно вглеждане и най-повърхностният наблюдател ще разбере, че огромната част от тези връзки и приятелства са абсолютно користни, че те не произтичат от взаимното разположение, искрени чувства или любов между хората, а са необходимост в борбата за преживяване. Тежко и горко всекиму, който няма приятели на Изток. Принципът на приятелството най-често е “ти на мене, а аз на тебе”, което вулгаризира във висша степен чистотата на човешките отношения. Това са така наречените “връзки”, чрез които човек получава услуги за неща, които са естествено негово право. Така че зад привидната задушевност на отношенията между хората в източните страни стои жестоката преса на необходимостта. Аз поне не знам един-единствен случай някой у нас да е получил това, което иска, без връзки, без подобни приятелства. Но това е друга тема.

Очевидно зависимостта на човек от обществото и от другите на Запад е значително по-малка, което съответно обуславя и по-голяма степен на свобода.

И на първоначалния въпрос кой колко е свободен на Запад и на Изток може да се отговори само по един определен начин: зависи от характера на всеки човек. Робските характери се чувстват по-свободни при робски условия, докато свободните характери винаги ще търсят своя собствен избор, колкото и скъпо понякога да им струва това.

 

 [1] Георги Марков, До моя съвременник, София, „Комунитас”, 2015,  363 с. Книгата е сборник с есета, четени по радио „Дойче веле” в периода 1971-1978 г. Тя включва миниатюри, антитоталитарни и морални есета, както и текстове, посветени на българската литература и на автори като Толстой, Камю, Хавел, Солженицин и Фокнър, повечето от които се публикуват за първи път.