За да не угасне крушката на медиите

37 журналисти от влиятелни и граждански медии потвърдиха волята си да бъде възобновено Сдружение „Свободно слово“. То бе създадено през 1995 година в отговор на симптоматичните уволнения на журналисти от БНР. Уставът на сдружението съдържа адекватни на европейските медийни организации цели и средства: да защитава от политически уволнения колегите си; да организира протести срещу държавния произвол; да изпраща декларации в защита на професионалните стандарти; да бъде категоричен застъпник на независимата журналистика в условията на хаотичния български преход към демокрация.

(по азбучен ред)
1. Аделина Марини
2. Атанас Чобанов
3. Асен Йорданов
4. Борис Митов
5. Велислава Попова
6. Весислава Антонова
7. Владимир Йончев
8. Виктория Стойчева
9. Георги Папакочев
10. Диана Димитрова
11. Еми Барух
12. Емилия Милчева
14. Жана Николова
15. Зелма Алмалех
16. Златко Енев
17. Ирен Филева
18. Иван Бедров
19. Илия Вълков
20. Капка Тодорова
21. Лора Филева
22. Марин Бодаков
23. Митко Новков
24. Полина Паунова
25. Пролет Велкова
26. Росен Босев
27. Ростислава Генчева
28. Самуил Петканов
29. Силвия Великова
30. Светослав Терзиев
31. Светла Енчева
32. Спас Спасов
33. Стефан Джамбазов
34. Ралица Ковачева
35. Таня Величкова
36. Юлиана Методиева
37. Ясен Бояджиев

Когато през 2007 година България стана член на Европейския съюз, медиите започнаха под натиск да излизат от Европа. От 38-мо място в класацията на „Репортери без граници” тогава, само за 7 години достигнахме 100-то място.

Защо и как се случи това?

Защото всеки опит за регулация се превръщаше във война.

Война между свободата на словото и тези, които искаха да подчинят медиите. И всяка една битка беше изгубена от свободното слово.

Понякога това се случваше директно, без заобикалки – като медиите биваха изкупувани и собствеността им се концентрираше.

Разбира се, имаше и далеч по перфидни механизми за въздействие – чрез концентриране на собствеността върху субектите, опериращи на успоредни, свързани пазари, които не са предмет на регулация.

Така, тайно и полека, неусетно беше монополизиран пазарът на разпространителите на печатни медии, на доставчиците на кабелни телевизионни услуги, на доставчиците на интернет услуги, чрез дълго продължилото потискане на влизането на нови участници на пазара на мобилни комуникационни услуги, чрез монополизиране и избирателно насочване на рекламните приходи на медиите и безпринципно администрираното от българската администрация европейското финансиране.

И точно когато изглеждаше, че всичко вече тече в укротеното течение на удобните и за политиката, и за бизнеса, стоящ на правилните политически позиции, този институционално опосреден натиск се изроди в най-древното човешко оръжие – страхът.

Медийното законодателство беше многократно атакувано и променяно и днес е в състояние на едно мило удобство за всеки, който иска да притиска медиите. В това отношение различни и привидно враждуващи политически сили бяха удивително последователни в подкрепа на бизнесмените. На конкретни бизнесмени, готови да отвърнат на подкрепата.

Ето защо ЕК съди България за мултиплексите. Защото в опитите си да ги повери на правилните офшорни компании, не само наруши правилата на прозрачността, но и безобразно се забави. А в България да оперираш и инвестираш през офшорна компания е средство не само да спестиш данъци и да изнесеш приходи, а е преди всичко средство за не особено умело прикриване на топлите връзки между политиката и бизнеса, на съединителната тъкан на олигархията.

На практика по суша, въздух и вода имаме офшорна концентрация, а конституционният текст, гарантиращ правото на свободно търсене и разпространяване на информация, на познание за заобикалящия ни свят, има декоративни функции. Следващият ход на управляващите вероятно ще е да приемат Закона за медиите, за който отдавна се говори. А на журналистите им суспендираха дори приетият от тях самите етичен кодекс, написвайки подобен, със сходни клаузи, но на собствениците на медии – само и единствено да могат те самите да прилагат правилата според собствените си разбирания за етика.

Обществените медии редовно и с немалки суми се дисциплинират от управляващата класа чрез орязване на бюджетите или чрез „пускането” на пари по европроекти. Органът, който трябва да регулира медийната среда – СЕМ, внезапно се оказа обект на пряка регулация, чрез спешно привикване в парламентарна комисия, доминирана и ръководена от управляващите на деня, разбира се. И беше питан защо се опитва да регулира колега журналист, който подкрепяше кабинета на Пламен Орешарски!

Други методи за налагане на правилната медийна политика е онова особено състояние, до което бяха доведени гражданите – да не им пука за нищо и да не вярват на медиите.

И единствено журналистите могат да си спомнят, че е редно да работят за гражданите и да вземат да се опитат да напишат правила.

Защото даже етичният им кодекс беше пренаписан/преписан и само парламентарното и политическо време не стигна на един депутат, чието име не трябваше някога да се произнася, да започне да ги провежда.

Когато няма правила в журналистиката, на хората с власт им е лесно – правиш всички нарушители и после отстраняваш неудобните.

Ама се забравя…

И за да не се забравя, група хора предлагаме да възобновим дейността на гражданското сдружение “Свободно слово”. Повече от ясно е, че само журналистите могат да напишат професионални правила и стандарти. И да докажат, че в техния занаят най-важното е тъкмо тяхното спазване! Още повече, че зачестиха притеснителните сигнали от синдикат “Свободно слово” в БНР, а от свободата в обществените медии в крайна сметка зависят всички медии, защото сме скачени съдове.

Каузата нито е рентабилна, нито ще се радва на популярност, но в противен случай някой все ще е последен и ще му се наложи да загаси крушката на журналистиката.