Анета Генова: Какво е Национална гражданска инициатива „7000“? Защо „7000“?

от -
280
Хора с увреждания изпращат тези картички до 239 народни представители

 

На 15 април бе даден старта на Национална гражданска инициатива „7000“.

Защо „7000“? Каква е тази инициатива?

В България не съществува регистър на хората, поставени под запрещение. Което означава, всъщност никой не знае колко са. Преди няколко години, по повод работата по законопроекта за подкрепеното вземане на решения (пълното наименование на финалното предложение е Законопроект за физическите лица и мерките за подкрепа), съдия, участничка в групата отправи запитване до окръжните съдилища за броя дела, по които е постановено решение „поставяне под запрещение“. Крайния сбор от посочените отговори беше 7000. Всички сме наясно, че

цифрата е приблизителна, обхваща някакъв времеви период и далеч не сочи действителния брой на всички хора, поставени под запрещение.

От тогава, разбира се, още хора са минали през подобни процеси. Сега обаче знаем, че поне 7 000 души в България са поставени под запрещение.

Поне 7 000 души не могат да вземат самостоятелно нито едно решение в живота си.

Като започнеш от това дали да имат мобилен телефон или не, през това къде да живеят, за какво да се харчат парите им, а често – дори с какво да се хранят и кога да спят. Не преувеличавам. Поне половината от тези хора са в институции, където дори тази последна възможност им е отнета. Разбира се, никой от тях няма право нито да сключи брак, нито пък да започне работа. Те са поставени в пълна изолация.

А изолацията, впрочем, уврежда и дори убива много по-сигурно от всяка болест и увреждане.

Тъжно и жалко е, че в днешния свят, в който уж сме много напредничави, в който технологиите отдавна надминаха фантазиите от детството на предишното поколение,

все още е възможно хора да бъдат третирани като предмети, като същества без разум и воля, без чувства и желания.

Не преувеличавам. Именно това се случва и то …е законно. Достатъчно е да имаш поставена диагноза и съдът да е преценил, че не можеш да се грижиш „за своите работи“. Понякога съдът преценява само по диагнозата. Понякога диагнозата се поставя за време, по-кратко от това, нужно на две приятелки, за да споделят сутрешните клюки, заедно с кафето си. Не ви ли е страшно? Не е ли жалко?

Разбира се, като казвам „законно“ имам предвид само националното ни законодателство. Законът за лицата и семейството, който не е изменян от 1949 г. и който е отменен в голямата си част,

продължава да узаконява запрещението.

Мярката, която уж служи за защита, но всъщност обезличава човека, попаднал в капана и, отнема му – поне юридически – всяка воля, порив и желание. През 2012 г. България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания.

Чл. 12 от тази Конвенция направи запрещението незаконно.

Но…в България, въпреки, Конституцията, която предвижда директно приложение на ратифицираните международни актове, запрещението продължава да е реалност.

През 2014 г. Конституционният съд разгледа въпроса с приложимостта на Закона за лицата и семейството в частта касаеща запрещението. Беше признато, че противоречи на Конвенцията (а от там и на Конституцията),

но…. няма нищо, което да го замести.

За това, препоръча Конституционния съд, време е за законодателна промяна, която да запълни тази празнота. А до тогава – запрещението да се прилага само в краен случай.

Четири години по-късно (и 6 години след ратифициране на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания) закон, който да отменя запрещението като мярка и да го замества с нещо по-разумно и съответстващо на съвременното разбиране за увреждане, права и свобода на личността, липсва.

Видимо липсва и политическа воля за промяна.

 Междувременно Законопроектът за Физическите лица и мерките за подкрепа (текстът ми, така, както беше внесен в Народното събрание през 2016 г. може да бъде прочетен тук: http://www.parliament.bg/bg/bills/ID/44032)

съществува, но отлежава някъде.

Законопроектът беше признат от множество международни експерти за най-доброто постижение в Европа в областта на правата на хората с увреждания и по-специално- в осигуряване на гаранции за спазване на чл. 12 от Конвенцията. Някои държави вече почерпиха с пълни шепи от българския опит и претвориха част от идеите в действие – станаха част от законодателството и практиките им.

 

 

Адвокат Анета Генова/личен архив/

Но това не се случи в България.

След като през 2016 г. Законопроектът беше одобрен от съответните парламентарни комисии и предстоеше първо четене в парламентарна зала, парламентът се разпусна, назначи се служебно правителство, проведоха се избори и беше избран нов парламент. Разбира се, това доведе до необходимостта целия път по внасяне на законопроекта, обсъждане в комисии и т.н. да започне от начало. Само че новоизбрания парламент, както и новосформираното правителство нямат никаква политическа воля да сторят това. Държат се, сякаш законопроектът никога не е бил написан, никога не е била ратифицирана Конвенцията за правата на хората с увреждания и никога България не е била съдена за нарушаване на човешките права на хора с психо-социални проблеми.

Но хората, които имат нужда от този законопроект ги има.

Те продължават да опитват да намерят смислено разрешение, но такова, в рамките на действащото законодателство – няма.

Близките на хората с психично-здравни затруднения и умствена изостаналост, самите хора с увреждания, социалните работници, в услуги за хора с увреждания- всички те отдавна знаят, че

запрещението не е отговор.

Не можеш да лишиш един човек от правата му – това не го лишава нито от желанията му, нито от предпочитанията му, нито пък намалява особено риска от злоупотреба (по-скоро допринася тя да се случи!). Хората се люшкат все така между двете крайности – пълното отнемане на права и липсата на всякаква защита.

И страданието не намалява.

А най-страшното в тази история е, че отговор има. Има решение. Има – при това доказана, установена на практика и добре описана вече възможност за промяна. Нарича се

„подкрепено вземане на решения“.

Това е цялостен метод, при който човекът с увреждане получава точната доза подкрепа и защита, в онези сфери, в които наистина има нужда от подкрепа и/или защита, без да бъде ограничаван/а там, където са силните му/и страни. Така

човекът вече може да участва пълноценно в живота на общността,

да получава доходи, да управлява живота си, да бъде пълноценен. Той или тя вече не са предмет, изоставен на волята на някой друг – личността е зачетена, с нейните особености, предпочитания и силни страни. Личността е личност. Защото и зад най-тежкото увреждане има личност, човек, който има своите копнежи и желания, който има нужда от подкрепяща среда, в която да разгърне потенциала си. Подкрепящата среда се гради на базата на доверие. На базата на изследването на „моженето“ на човека, а не на неговите затруднения. Но за да бъде тя функционална, тя трябва да бъде разпозната от закона и регулирана.

Българският законодател отказва да стори това.

 Поради това националната инициатива 7000 си поставя за цел да промени положението.

Законът за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление позволява на гражданите да се обединят в национална гражданска инициатива и да поискат от Народното събрание да реши въпрос от национално значение. Дали въпросът с промяната на остарялата нормативна база в областта на защитата и подкрепата на хората с увреждания е от национално значение? Безспорно.

Според Световната здравна организация, всеки четвърти гражданин на света страда от някаква форма на психично разстройство. Разбира, не всяко психично страдание води веднага до тежка инвалидизация. Много хора успяват да прикриват страданието си и да участват в обществения живот. Но те също имат нужда от подкрепа и сигурност, от гаранции, че каквото и да се случи, тяхната воля, желания и предпочитания няма да бъдат пренебрегнати, че ще имат контрол върху живота си дори в много трудни моменти.

Много други хора отдавна са извадени извън строя – нямат достъп до работа, психично-здравните услуги в общността са оскъдни и качеството им понякога е съмнително. Много хора са напълно изолирани в институции. Всички те имат близки, които също страдат от невъзможността да помогнат, които често са лишени от подкрепа и разбиране, от реални възможности за помагане по разумен, щадящ и двете страни начин. Има хора с увреждания, които имат деца, които израстват в тихо страдание. Всъщност, едно национално изследване показа, че всеки четвърти българин е тясно свързан с темата за тежкото психично страдание – било в лично качество, било защото има близък с такъв проблем. От друга страна, всички сме изложени на риска един ден да развием заболяване като деменция. Ако това се случи, заболяването може да достигне до фаза, в която ще ни постави в категорията лица, чиято воля може да бъде зачеркната по силата на диагнозата и едно съдебно решение. Да ни постави във властта на някой друг, който няма да сме избрали ние, който може да не ни познава и който съвсем произволно да избере кое е „най-доброто“ за нас, нищо, че то може да причинява още по-голямо страдание. Да загубим контрол над живота си. Всеки един от нас е в риск.

Така че въпросът за прилагането на чл. 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания

е въпрос от национално значение.

Въпрос, който касае всеки българин.

Националната инициатива 7 000 почита онези, които вече са загубили дееспособността си и към които правото вече се е отнесло като към предмети, но е обърната и към всеки гражданин в тази държава. Всеки, за когото свободата на личността е ценна, всеки, които вярва, че доверието между хората може да постигне повече, отколкото насилието и ограничението, всеки, който вярва в човешкия потенциал и правото на всяко човешко същество да бъде част от света в който живеем.

Включването в инициативата изисква да се положи подпис в подписката. Как може да се случи това е описано тук: https://7000.world/vklyuchete-se/.

Нека го направим.

Имаме силата. Като граждани и свободни личности.