„Наш Гунке, наш Гунке! – Бягай, Гунке, бягай Гунке!“ , приказка от 2018 г. , издателство: реалност, тираж: ти го определяш!

от -
806
Росица Милкова има магистърска степен „Публичен мениджмънт и политики“ към СУ „Св. Климент Охридски“ и бакалавър „Социални дейности“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Работатила е в неправителствения сектор по проекти за човешки права и социално включване, както и като експерт по социална работа с деца и семейства в риск

Нека говорим през конкретни факти – в  колко национални кампании срещу детския глад сте участвали? А за колко сте чували? Не е ли лицемерно да се възмущаваме и обвиняваме гладния, вместо обединени, потърсим решения на проблема с глада?  Защото това е „наша работа“, защото ние сме „държавата“.

 

 

Почит отдаваме, почит очакваме да получим от близките си, когато се заселим във вечния си дом. Невръстни деца, обикалят гробищата, място което не е за тях. Място, от което обикновено тръпки ни побиват. Защото там всеки разбира, че е материя, надявам се и разбира, че не е нищо повече от другия. Тъжна тема. Жалко е, че се налага да бъде разглеждана и то по начин, който противопоставя милостта ни към едни невинни – мъртъвци, срещу други невинни – деца. Бедните деца!

Нашумелият кратък клип в социалните мрежи предизвика бурни реакции и коментари в двете крайности. Едни, защитавайки християнската теза напомнят, че храната, подавана в този ден е предвидена за изяждане от хора, а други, подбудени от ярост към циганите, използват поредната платформа за изразяване на своето отношение към различните. Групата – събирачи много ми напомня на ято птици, ято, което  обичайно виждайки плячка на земята – я напада, водено от нуждата да се нахрани. Но тук, деянието се извършва не от ято птици, а от хора, забравени от обществото, забравени от държавата, забравени от самите тях.

Наистина ли това, от което се впечатляваме е техният произход, а не се трогваме от това, че те са на метри от нас, очевидно гладни, но някакси това не представлява проблем за нас, особено ако са “чавета”. Задавам си въпроса, ако вместо да оставиш на гробния камък, (защото е прието да се подава, а не оставя!), подадеш на гладния човек, това омаловажава ли акта на почит? Или фактът, че ще бъде изядена от Гунка и приятели е това, което ни пречи да го сторим?

Всъщност, въпроса за морално и неморално поведение, както и глада може да се разтегли във всички посоки, и вероятно всяка от тях ще е „права“ за себе си. Но не това е целта на настоящия коментар, а по-скоро поставяне на важни въпроси от обществено значение, свързани с нашето разбиране за държавност и политики срещу детския глад.  Нека говорим през конкретни факти – в  колко национални кампании срещу детския глад сте участвали? А за колко сте чували? Не е ли лицемерно да се възмущаваме и обвиняваме гладния, вместо обединени, потърсим решения на проблема с глада?  Защото това е „наша работа“, защото ние сме „държавата“.

Този случай, колкото и частен, толкова е и от национално значение, защото е показателен за случващото се в държавата ни. Допускам, че случилото се не е инцидент, а практика, случваща се масово в цялата държава – държава, в която детският глад не е приоритет.

Кадрите от клипа отразяват нещо много повече от „неморалното поведение на циганите“, той е измерител за нашата чувствителност (и реакция) към социалните проблеми.

Очевидно е нужно да се припомни, че проблемът с детския глад не е етнически, а социален. Защото гладът и бедността нямат етнос! В стремежа си да се ограничим от социалния проблем, допускаме прехвърлянето му върху слабия. Успокояваме съвестта си като си припомняме твърдението, че той сам си е виновен. Забравяме обаче, че никой не е застрахован от изпадане в тежка житейска ситуация, в която се налага да действа воден не от разума, а от инстинктите си, защото е НЕВИДИМ за милосърдието, проектите, мерките, програмите, политиките.

Не е ли време да се учим от грешките си, не е ли време да си припомним, че „обединението прави силата“? Не е ли време да припомним на управленците си, че е време за смяна на курса на политиките, така че обикновените, малките проблеми от ежедневието ни да са на дневен ред.

Налични са единични инициативи, осигуряващи платформа за събиране на уязвимите и доброволците, в дейности като например „Солидарен хляб“, или подобно на страните като  Белгия, Англия, Холандия, в които  неправителствените организации осигуряват храна на всеки, който изпадне в нужда да търси такава чрез т.нар. Food Banks кошници, разположени в големите супермаркети за събиране на хранителни продукти, закупени от самите пазаруващи, в България, Българския Червен Кръст въведе тази иновативна практика съвместно с Била-България ЕООД.

Искрено се надявам този тип инициативи да се превърнат в политики, достигащи и до тези невидими деца.

ЗАЩОТО:

Мястото на децата е в училище. Мястото на децата е в безопасна семейна (или близка до семейната) среда, позволяваща тяхното всестранно развитие и осигуряваща техните потребности от храна, вода, образование, здравни, социални, жилищни услуги.

Тази година изтича срокът за изпълнение на Националната стратегия за детето 2008-2018 г. Мисля, че този клип е много по-показателен за измерване на напредъка, от всеки изпипан отчет за десетилетката.

Очевидно, напредъкът по различните направления, заложени в нея е недостатъчен, заложените цели – неразпознаващи нуждите на невидимите деца.  И отново се налага да напасваме нуждите на човека, т.е. детето спрямо нея, вместо обратното – тя да РАЗПОЗНАВА потребностите му!

За мен не е изненада, че в раздела, който обединява дейностите за борба с детската бедност има най-малко и най-разпилени дейности на институциите. Просто защото така е по-лесно – сто баби (т.е. различни институции) = хилаво бебе (т.е.дете и семейство). Заложените дейности не включват разработване на кампании и проекти срещу детския глад, респективно няма предвидено държавно финансиране. Ама нищо, важното е, че високопарните дейности са там – ние все ще ги обучаваме, насърчаваме, повишаваме родителския им капацитет, а когато кажат „гладен съм!“ или посегнат към подавката – ще се възмутим! Защото това не е морално. Не е морално обаче, и липсата на програми за осигуряване на храна на хората в нужда. Не е морално разкриването на стотици социални услуги в общността, и само в някои от тях да е предвиден обяда на децата, ползватели на услугата. Тук всички ще скочат и кажат, че „тези деца си имат родители, нека им осигуряват прехраната както ние правим за нашите деца без да получаваме социални помощи“.  Затова ще си позволя да ви припомня, че:

заложените мерки за насърчаване на работодателите да разкриват работни места и да осигуряват заетост на безработни лица – самотни родители (осиновители) и/или майки (осиновителки) с деца до 5 годишна възраст, вкл. осигуряване на професионално обучение на родителите съгл. чл. 53а от Закона за насърчаване на заетостта, не са достатъчни по отношение на обхват първо поради непропорционалното развитие на бизнеса в отделните региони. Не е реалистично в най-бедните региони на страната да залагаме на професионално обучение като мярка за борба с безработицата. Без реална предпоставка за трудова интеграция след преминаване на това обучение, както и недостатъчната подкрепа (под формата на информиране, консултиране, насърчаване на безработното лице за активизирането му на пазара на труда) обезсмисля инвестирането в този тип мерки.

В тази връзка, тук е мястото да вметна една добра практика относно начина, по който работят в бюрата по труда в Западна Европа. След регистрация, лицата могат да се възползват от правото си на ваучер за пазаруване на т.нар. „smart clothes”. Малка стъпка, но важна, за да може лицето, явявайки се на интервю да се впише в приетия етикет.

Друг пример за гражданска инициативност е начина, по който НПО-тата успяват да привличат доброволни участници в техните кампании – например, вместо да се изхвърлят, употребяваните вече дрехи и ученически пособия се събират в чували, раздадени по пощенските кутии от доброволци, които в определен ден събират „стоката“ и я препродават в благотворителни магазини, а събраните пари оползотворяват за решаване на определен социален проблем!

Примери много! Тук, основният въпрос, обаче е изследването на мотивите, които ги карат да постъпват като едно отворено общество, което не  избира етикетизирането,  а мобилизирането на собствени усилия и ресурси.

На 20 ноември отбелязваме Световния ден на детето. На тази дата през 1959 г.  на Общото събрание на ООН е приета Декларация за правата на детето, в която основния принцип е:  „Човечеството е задължено да даде на детето най-доброто от себе си“ . Този документ ангажира както държавата, така и обществото за осигуряване на по-добри възможности за защита на интересите на децата днес – утрешни възрастни.

В края на 2018 г. изтича стратегическият документ за детето. Предстои изработването на неговия отчет и разписването на новият. Отделете време и обсъдете ситуациите, свързани с деца, които виждаме в ежедневието си, и не сме ОК с тях, и помислете ако зависеше от вас какво бихте направили. И за да стане още по-лично, помислете за тези деца като децата на свой близък приятел. Споделете усилията си за търсене на решения чрез социалните мрежи. Направете конструктивни предложения към Министерството на труда и социалната политика, Държавната агенция за закрила на детето, Агенцията за социално подпомагане, местните доставчици на социални услуги в общността, училищата. Тогава няма да сме живели напразно.