Комплексът като жанр

От момента, в който започнах да проследявам скандала, развихрил се в ДПС и отекнал в държавата и поне в близкото й външно обкръжение, не мога да се отърва от усещане за несигурност. Несигурността ми се мотивира не само от оскъдността на фактите и множествеността на интерпретациите, не само от колебанието дали скандалът е вътрешно или външнополитически, а преди всичко – от затруднението ми да определя жанра на случващото се.

Ще се опитам да разкажа сюжета в неговите ясно видими три пласта (възможно е да са много повече) – с надеждата да разпозная изплъзващия ми се жанр.

Очертах трите пласта според степента на достоверност на информацията:

  • Това, което знаем със сигурност – факти, потвърдени от официални документи или от множество свидетели.
  • Онова, което ни казват, но не знаем със сигурност.
  • Онова, което със сигурност не знаем, но настойчиво ни го казват.

 

  1. Това, което знаем със сигурност

25.11.2015. Декларация на Парламентарната група на ДПС, прочетена от председателя Лютви Местан, по повод сваления от Турция руски самолет.

Декларацията защищава атлантическите ценности и осъжда тероризма и Ислямска държава. В текста няма нищо смущаващо, освен че е произнесен от ДПС в защита на акт, извършен от държавата Турция.

Депутатите от ДПС ръкопляскат. БСП внася друга декларация и излиза от залата. Единствен Таско Ерменков изказва възражения, за да бъде наречен по-късно от агенция ПИК „политически Нострадамус”. ГЕРБ призовава „да не вземаме страна, да бъдем внимателни”.

Никой – по време на самото събитие и три седмици след него – не отправя обвинения в национално предателство.

15.12.2015. Официално посещение на турския министър-председател Ахмед Давутоглу в София.

Освен че разменят любезности, свързани с членството на Турция в ЕС (Давутоглу: “България е врата за пътя на Турция към ЕС”, Борисов: „Готови сме да помогнем с нашия опит на Турция”), двамата премиери обсъждат бежанската криза и инфраструктурни проекти, сред които – изграждане на интерконектор за доставка на азърбейджански газ към България през Турция.

17.12.2015. Новогодишно тържество на ДПС, където почетният председател Ахмед Доган произнася реч. Това научаваме няколко дни по-късно, заедно с официално поднесеното й съдържание (на партийния сайт), тиражирано от всички медии.

Макар да не е никак ясно дали публикуваният текст напълно съвпада с автентичната реч и поради това би било по-прецизно да бъде разгледан в следващия пласт (онова, което ни казват, но не знаем със сигурност),  ще приведа основните му акценти тук, за да се откроят по-разбираемо отговорите на Местан, дадени след нови три седмици.

От публикацията разбираме, че „ЕС няма мотивация за запазването си”, а също така е „джудже във военно политическо отношение”. „НАТО адекватна система за отбрана ли е?” – пита почетният лидер и напомня да не се пренебрегва фактора „Русия”.

(Някои анализатори определят речта като пряко снета от пресконференция на Путин, изразил голяма загриженост за България.)

Съобщава се още, че Доган притежава „отворен портал за информация на подсъзнателно ниво към колективното тяло” (не душа или разум, например), но въобще не се „ебава”. Електоратът на ДПС е посочен като евентуална „жертва и пушечно месо”. Дори самата България е привидяна като жертва. Всичко това – заради „гафа” с декларацията отпреди три седмици.

22.12.2015. Посещение на Лютви Местан в турското посолство.

24.12.2015. Сваляне на Лютви Местан от лидерския пост в ДПС и изключване от партията.

Потърпевшият не е поканен на заседанието и поради това не може да бъде изслушан.

Парламентарната група гласува изключването, сякаш едва сега е разбрала за произнесената от нейно име декларация.

26.12.2015. Лютви Местан се явява на честванията за жертвите от „възродителния” процес, придружен от турския посланик и няколко консули, което е честа досегашна ритуална практика. Двете делегации – на „предишното” и „сегашното” ДПС – се разминават.

07.01.2016. Пресконференция на Лютви Местан.

Макар че основният журналистически интерес е съсредоточен върху придружаващите Местан жени, в експозето му, все пак, могат да се откроят няколко акцента:

  • Речта на Доган нанесла „много тежка психологическа щета за евроатлантизма в България, внушавайки песимизъм по отношение бъдещето на ЕС и НАТО”.
  • „Променената геополитическа среда не е аргумент българското общество да се зареди с песимизъм за бъдещето на ЕС и адекватността на НАТО, а точно обратното – това е още един аргумент за укрепването на евроатлантизма.”
  • „В отношението си към Република Турция българската политика проявява отсъствие на стратегическа дълбочина[1].”

А управляваното довчера от него ДПС е наречено „олигархична проруска партия”…

 

  1. Онова, което ни казват, но не знаем със сигурност

22.12.2015. Съобщават на Местан по телефона, че му искат оставката.

„Пак по телефона ми бе съобщено, че охраната ми е свалена изцяло. Две години аз бях един от най-пазените хора в страната. Имах среща с турския посланик в посолството в 20.30 часа, а в 19.26 часа на мен ми се съобщава, че охраната ми е свалена изцяло. Отварям вратата и виждам, че охраняващият полицай си събира багажа и казва, че са му разпоредили да си тръгне. Не ми остана нищо друго, освен да звъня на най-високо ниво да питам дали имат информация за свалената ми охрана. Попитах президента Росен Плевнелиев. Той не знаеше” – разказва Местан на пресконференцията от 7 януари.

Заради свалената охрана, той моли турското посолство да му изпрати кола, защото има среща с посланика. Остава няколко часа и „използва времето си там, за да осигури частната си сигурност и тази на семейството си.”  Не обяснява ясно защо не се е обърнал за това към българските служби. Бихме могли само да предполагаме, че отговорът се съдържа в изненадата от неосведомеността на президента. (НСО твърди, че решенията за поставяне и сваляне на охрана са класифицирана информация, а бивш неин служител предполага, че в конкретния случай „Местан” нареждането е дадено от Бойко Борисов.)

25.12.2015. Президентът и министър-председателят на шестнайсетата икономическа сила в света – република Турция – настървено търсят по телефона българския премиер, за да го молят да запази Местан. Той обаче гордо отказва, за да не накърни коледното си настроение и разговаря с интимно назования от него „Ахмет” чак на другия ден. Уведомява го, че измежду Доган и Местан избира България. „Ахмет”, предполага се, е удовлетворен от достойния отговор и повече не се натрапва.

 

  1. Онова, което със сигурност не знаем, но настойчиво ни го казват от 22.12.2015 до ден днешен

Най-напред разбираме, че скандалът в ДПС е замислен като „гавра” с най-светлия християнски празник – Рождество. И политици, и коментатори започват да гадаят с каква умисъл Доган поднася неприятните си изненади именно по Коледа и се оказват единодушни в убедеността, че се подиграва с българския народ и даже – с „майка България”. Защо трябва да им пука – на българския народ и на „майка България” – че някой сменил някого в ръководството на една „небългарска” партия, така и не става ясно.

Заклети патриоти, жълтеникави вестници и пенсионирани ченгета огласяват с трогателно единомислие, че Местан трябва да бъде съден за държавна измяна, а доскоро сатанизираният Доган е припознат като най-пламенен родолюбец, предотвратил „отцепване на регион от България, преврат и страховита етническа война”.

И пак не става ясно в какво точно се състои измяната на Местан: в прочитането на про-НАТО-вската декларация, в посещението в турското посолство, което наистина си беше страшно престъпление, само че в едни други времена, или в суетното желание да се изпъчи пред електората и най-вече пред ръководството на партията, като се фотографира с Ердоган, с „Ахмет” или поне с посланик Гьокче.

В цялата тази неяснота се появява, все пак, едно категорично предупреждение, изказано от леви, от десни, от патриоти и не дотам патриоти, от умни и от глупави, дори – от академици и прочути политически анализатори:

Турция ще ни отнеме територии![2]

За по-голяма убедителност е привлечено прорицанието на някоя си врачка Слава с не съвсем българската фамилия Сердюкова, която предсказала тази покъртителна загуба. Още проценти убедителност прибавят разни ислямистки украшения, с които са накичени съратниците на Местан, а за десерт ни е поднесено потресаващото разкритие, че

Турция създаде Ислямска държава!

Жанрът на случващото се – в и около ДПС, в и около държавата – като че ли започна да се очертава: фарс с елементи на фейлетон. Или водевил? Или комедия дел арте? Във всеки случай – нещо лековато, забавно с нюанс на сантименталност.

Щях да съм сигурна в това, ако не продължаваха да ме безпокоят няколко съмнения, отправящи към по-сериозна проблематика:

  • Възможно ли е – в една истинска държава – Националната служба за охрана да се командва от неясни хора, за неясни цели, с неясни механизми?
  • Възможно ли е – в една истинска политика – вътрешнопартийните съперничества да се опаковат като геополитически? Или – като сблъсък на цивилизации?
  • Възможно ли е една истинска нация да обяснява себе си и света единствено като инструментализира комплексите си?

Ако бяхме изчегъртали от националната си памет комплекса за „робството”, едва ли щяхме навсякъде да привиждаме гаври с най-исконните си ценности или да се разтреперваме от всеки призрак на накърнена национална цялост.

Какво ли щеше да се случи, ако Местан беше посетил френското посолство? Или полското? Или посолството на Занзибар?

 

[1] Действителното име на доктрината, лансирана от Давутоглу и прекоросвана „неоосманизъм”.

[2] Визираха се главно Родопите, боядисани червени в някои интернет-сайтове. Не беше посочено откъде точно ще премине Турция, за да „си вземе” Родопите, което създаде основания да се страхуваме, че може да „си вземе” и Разград.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Евгения Иванова

Евгения Иванова е професор по антропология в Нов български университет. Тя е сред учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството преди 1989. Автор е на монографии, сред които: "Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност", "Отхвърлените "приобщени" или процеса, наречен "възродителен" и "Българското дисидентство", "Ислямизирани Балкани. Динамика на разказите", а също и на романите "Фото Стоянович", "Оглушително бяло" и "Планът Константинопол".