Коранът поставя императив за взаимно опознаване и разбиране

Публикуваме втора част от премиерата  на 15 декември на книгата на Ариф Абдуллах, за която Маргиналия писа.

Необходима книга в тревожния ни свят

Точно преди една година се проведе научна конференция на тема ”Проблеми на преводите на ислямска литература на български език”, организирана от д-р Ариф Абдуллах в качеството си на Директор на Научно-изследователския център към Висшия ислямски институт, което беше всъщност първа публична изява на този център. 

Ариф Абдуллах има възможността да прекара няколко години в арабския свят. Той изучава не само задълбочено текста на Корана, но и произведенията на най-известните средновековни негови тълкуватели, както и трудовете на съвременни арабски учени, които работят в тази сфера. Същевременно, престоят във Великобритания му позволява да вникне и в изследванията на съвременните европейски и американски учени и като резултат – да ни поднесе едно сериозно и задълбочено тематично изследване на Свещената за мюсюлманите книга.

В тревожната обстановка, в която живее нашето общество, тази книга ни е нужна, за да ни представи един нов, съвременен прочит и обяснение на много въпроси, които присъстват в Корана и които ще ни позволят да разберем по-правилно и по-точно не само неговия смисъл но и същността на автентичния образ на исляма. Подобни въпроси са разработени от д-р Абдуллах и в редица негови статии, публикувани в тематични сборници.

Проф. Стоянка Кендерова

Трудът „Коранът и нормативният религиозен плурализъм“ е резултат от моите лекции и наблюдения сред мюсюлманите в последните десет години, както и от изучаването на арабския език и ислямските науки вече двайсет години. Не в по-малка степен, директният ми контакт, опит и преживявания години наред както в Йордания, така и във Великобритания, а и в родното ми място – България, формираха личността ми в духа на културното разнообразие. Прекарването на една значителна част от живота по траекторията на Близкия Изток – Балканите – Запада, дава възможност за едно по-дълбоко вникване и разбиране на човешките взаимоотношения и спецификите на техните култури. То помага също и за освобождаване от предразсъдъците и грешно възприетите понятия, които изкривяват истината.

Монографията е контра-аргумент едновременно срещу едностранчивото мислене и манталитет, които биха могли да се разглеждат като проявления на крайността в различните й форми, така и срещу културното и религиозно разводняване и синкретизъм, които не зачитат спецификите и важността на различията. В труда се показва ясно парадоксалността на претенциите за универсалност, бивайки тесногръд и агресивен към различията, от които всъщност е съставена универсалността. Този абсурд се разкрива като изява, отвлечена от реалния живот, несъобразена с условията на действителността, затворена във въображението и изживяванията. Разнообразието е природен и социален факт. Не е мислимо съществуването на общество без разнообразие, както и състояние на културно разнообразие без общности.

Линията на аргументация, по която се развива трудът е базирана на Корана – автентичният първоизточник на ислямската религия, единодушно приеман от мюсюлманите за Божие Слово, разкрито на последния от Божиите пратеници Мухаммед, с когото се изпълва и завършва целостта на пророческия цикъл в правно-теологичен аспект. И тъй като Словата на Създателя в Корана често остават в сянката на средновековната екзегетична литература, в която нерядко на преден план са изведени исторически полемики и противоборства, обусловени от социо-политическите обстоятелства на времето, анализът постоянно се стреми да прецизира своя фокус  така, че нормативният ислям да бъде презентиран през своя автентичен първоизточник, а не през замъгления обектив на историческите събития през Средновековието, когато бойното поле и полярността на мненията и позициите са характерни черти на взаимоотношенията.

Изведените аргументи от Корана посредством лингвистичен и тематичен, интертекстуален подход, доказват категоричната несъвместимост между кораничното съдържание и принудата като акт на налагане на вярата и потъпкване на правото на избор и достоен живот. Коранът говори за целесъобразно мотивирана свобода, която се добива чрез дистанциране на личността от егоцентризма. Свободата е реалната среда, в която може благоприятно да бъде развит моралът и да се съхрани достойнството на човек. Принудата от своя страна води до обезличаване и бездушие. Оттук, Коранът е безапелационен: „Няма принуда в религията“ (Коран 2: 256); „И почетохме Ние синовете на Адам“ (Коран 17: 70). Опазването на целесъобразната свобода и човешко достойнство изискват уважение, искренност и прошка, за да се стигне в крайна сметка много по-далеч от толерантността, която често се възприема просто като уважение и липса на религиозни гоненния, и която по-скоро създава религиозни и културни гета, без реални взаимодействия и ефективност в обществото.

Коранът не се задоволява единствено с толерантността, той поставя ясен императив за взаимно опознаване и разбиране, което да доведе до взаимна междурелигиозна съпричастност, сътрудничество, надпревара във вършенето на добрини и да прерасне в съзнание за взаимна защита на свободата срещу несправедливостта и потисничеството. Враждата и конфликтите произлизат от взаимното непознаване между хората, което съвсем естествено води до неразбиране и недоверие. Междурелигиозните отношения не са заложник на сблъсъка между цивилизациите, а са по-скоро жертва на сблъсъка между взаимното невежество за различното в нас, както и на сблъсъка на интереси.

В монографията се аргументира също мирът  като основна позиция на исляма, което всъщност е и значението на неговият езиков корен. В Корана се посочва, че „…Който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора“ (Коран 5: 32). Но Коранът говори и за военно дело, което е небходимо за самозащита и възтановяване на мира. Така мотивът за встъпване във война е самата война, а не различието на вярата и културата. При това, дори на бойното поле етиката и моралът не трябва да напускат мюсюлманина. Забранява се убиването на жени, деца, немощни и безпомощни хора. Не се воюва срещу свещенослужители; не се допуска поведение, с което се цели да се унизи достойнството на човек, нито гавра с труповете; не се руши умишлено околната среда. Оказва се помощ на ранените от вражеските сили, а за пленниците се полагат специални грижи за изхранване и лечение.

В заключение, парадигмата на норамтивния религиозен плурализъм в исляма е положителна, миролюбива и интерактивна, когато бива изследвана в светлината на нормативните източници посредством обективна и цялостна методология, но тя би могла да изглежда и кръвожадна, ако се презентира през филтъра на някои исторически интерпретации, повлияни от социо-културните специфики на тяхното време. Това показва, че между нашата действителност и автентичните извори на ислямската религия, стои един сложен и многопластов исторически период, който носи в себе си дълбоко и полезно културно наследство, но пък и често изкривява автентичния образ на исляма.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика