Корозия на публичността

Сага или интрига? Размяната на обвинения и контра обвинения между един политик – Сергей Станишев, и един бизнесмен – Иво Прокопиев, може да влезе и в двете полета. В сага, доколкото политика и бизнес в България (а може би не само в България?) постоянно са в преплетени, сложни, любовно-омразни взаимоотношения: Румен Аврамов в цели 3 тома говори за комунален капитализъм, тоест капитализъм, който все е търсел и търси приют от държавата. Тя непрестанно е призовавана да посочи с пръста си „честните частници”, да ги идентифицира име по име, за да тръгне да им помага. Българският предприемач е не докрай независим предприемач, той е полу-държавен предприемач. Колкото и чудно да звучи, нещо като капиталист на държавна служба, назначен капиталист; с тази разлика обаче, че не получава работна заплата, а държавни активи, които употребява в своя полза и приватен интерес. Тук в изказа на двамата се открива едно огромно разминаване, ярка невъзможност те да се срещнат и познаят: партийният лидер работи с категориите точно на комуналния капитализъм, на „честния частник”, който бива подкрепян от държавата, защото е „честен”, тоест защото работи в полза на настоящата власт. Предприемачът-издател, от своя страна, се опитва да се изплъзне от този капан, да бъде единствено и само предприемач-издател. Но, по всичко изглежда, за партизанина-командир подобна фигура в българските условия е невъзможна, дори немислима: щом е в бизнеса, е или с нас, или против нас, трето няма…

Сагата вече се превръща в интрига: едно съвсем невинно @-писмо е трансформирано в едва ли не антиправителствен заговор. Защо невинно, ще запитате? Ами защото всеки, който е работил в някаква медия – вестник, радио, телевизия, сайт, ще познае в писмото нещо, което на журналистическия език се назовава или „летучка” (по руския маниер), или „планьорка” (в моята практика аз участвах в планьорки, не в летучки). По съвсем произволен начин на английски планьорката бихме могли да я преведем като short meeting, кратка (къса) среща. В тия къси срещи главният редактор заедно с ръководителите на отдели уточняват различните теми, които ще бъдат следени, важните събития, които предстоят и на които непременно трябва да им се намери място в медията, хората, които ще поемат една или друга задача за деня и в по-дългосрочен план. При новото време обаче, когато електронните комуникации позволяват съгласуването на всички тези неща в реално време без да е необходимо участниците да се намират на едно и също място (т.нар. „конферетна връзка“), планьорките могат да се случват и по електронна поща, и по скайп, и чат. Дори е някак по-продуктивно: на планьорките лице-в-лице понякога градусът достига такива висоти, че никой не слуша никого, постоянно се размятат реплики, дуплики, триплики и накрая нищо не става ясно. Докато във виртуалния тип планьорки какофонията няма как да стане превъзмогваща: изслушваш другия (прочиташ го, по-точно), отговаряш (пак писмено) и т.н. Така че онова, което Сергей Станишев извидя като едва ли не опорни точки за дискредитиране на правителството, е чисто и просто част от една съвсем елементарна и с нищо не застрашаваща когото и каквото и да е виртуална планьорка. О-хо-хо, да отиде на някоя невиртуална, там да чуе какво ще му дойде до ушите, ще пламнат и ще изгорят като знаме на Европейския съюз!… Пък и, от друга страна, дискредитирането на това точно правителство е като при онзи, мокрия, дето от дъжд не се бои: то е тъй дискредитирано, че малко повече – бълха го ухапала…

Само че въпросът за интригата си остава, още не сме му отговорили. Защо все пак един момент на вътрешноредакционна планьорка бива превърнат едва ли не в заговор срещу днешната власт? За да му дадем отговор, ще се наложи да използваме една милитаристка метафорика. (Принудени сме да го правим, управляващите често прибягват до тези военно-времеви термини. „Атака” е еталон, но и другите две партии в коалицията хич не им отстъпват.) Смятам, че: първо, за отклоняване на огъня; второ, за камуфлаж; трето, за офанзива. Отклоняването на огъня е от особена важност, може би е най-важната важност: в дните, когато недвусмислено се разбра, че всъщност руският енергиен гигант „Газпром” вдъхновява част от българските законодатели в тяхната тъй трудна и отговорна законодателна дейност, насочвайки ги какви точно закони да приемат и как да формулират „политико-правни-енергийни” понятия, хоп! – изскача друго писмо, едва ли не също така скандално. Или поне желанието е да се окачестви като скандално. И ето как не фактът, че чужда сила се намесва във вътрешните работи на страната и то не просто с негласното, а със съзнателното съдействие на местни управленски персони, се явява резил и безобразие, а нещо напълно безобидно, писмо от вътрешноредакционна планьорка. Камуфлажът е също от голямо значение: той иде да покаже, че ние правим всичко в интерес само на обикновения българин, но разни „задкулисия” пречат. Прикриват се така и действията на министър Драгомир Стойнев, който, впрочем, се държи не като БЪЛГАРСКИ енергиен министър, а повече като СЛУЖИТЕЛ на „Газпром” и то от средния кадър; служител средна ръка. И не неговите въртележки в полза на руския монополист, а „опорните точки” на електронното писмо се оказват онова, от което трябва тук да се плашим и срещу което трябва да негодуваме. Накрая, естествено, идва контра-офанзивата: нападателност, която нахлува в територията на предизборната война, но има и по-далечна цел: ако не сполучим, няма да е, защото не искаме, а защото ни възпрепятстват. ЕРП-та, при всичката им печалбарска непристойност, изпъкват като удобната мишена: не стига, че сметките за ток хвърчат (пък нали ви обещахме, че те ще намалеят!) – вътрешен щурм, но и са дружества европейски (Германия, Австрия, Чехия) – външен щурм: махаме тях, за да дойде кой? КОЙ?, както се пита напоследък… Всичко се омесва, непрозрачната амалгама се хвърля целенасочено, за да се завърже интригантският възел: ЕРП + Иво Прокопиев + президентът. Е ако това не е контрадезинформация, не знам какво друго може да бъде?!…

Проблемът при цялата история е, че подобни милитаристки похвати, в публичното пространство разпространявани, хващат дикиш. А хващат дикиш заради едно особено състояние, което може да определим като „корозия на публичността”. Това ще рече, че публичността вече не се приема за публичност, а единствено за прикритие. Всичко важно, дето става в държавата, е „под прикритие”, под публичността. И това е не само български феномен, това е планетарен феномен. „Уикилийкс”, Джулиан Асандж, Едуард Сноудън са негови персонификации, сайтът „Биволъ” е местната… Публичността е корозирала, на нея никой вече ѝ няма доверие, тя се управлява от други сили, които никога или почти никога не излизат на повърхността, но всъщност са нейните ментори и шамани. Нищо вярно няма в това, което се пише, говори, показва; то е само, за да се подпъхнат други интереси, други лобита под видимото. В някаква степен бихме могли да кажем, че публичността е изчезнала, стопила се е, корозията на подозрението я е изяла и скапала: тогава и най-безобидното нещо може да се представи като коварен заговор, а пък публиката, която не очаква и не вярва в нищо, освен в заговори, охотно възприема това представяне и го превръща в здрав смисъл. Да се посочва днес: „Така пише във вестника!”, е анахронизъм; днешното посочване е: „Вестникът пише така, защото работи за Z!” Всъщност, в известна степен вече не бива и да говорим за публичност като такава, а само за употреби на публичността: тя е мястото, където се предлага не позитивна, а негативна информация; не табло за обяви, а позорен стълб. Или, за да сме съответни на корекцията, която Юрген Хабермас сам на себе си прави, в настоящия момент виждаме две публичности: първата е онази, лековатата на Нийл Постман, в която всеки се прави на шут, за да (ни) забавлява до смърт; втората е тежкарската на План „Клин”, в която няма нищо публично, а всичко е скрито-покрито. Което всъщност значи, че истинският смисъл на понятието „публичност” ние отдавна сме загубили; корозирали сме го, щото или сме подозрителни, или безгрижни. Но най-вече, защото сме наивно-безотговорни…

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.