„Куфарът на мама” и „куфарът на татко” като универсален сантимент

Вие нямате носталгичен опит и не искате да имате. 21 век не е век на носталгиите, а на универсалните технологии, които не се нуждаят от идеализация. Но дали би трябвало носталгията да се определя постоянно като опозиция на емпиризма или би могла по някакъв начин да използва емпиричните идеи, за да разшири по-нататък своята „експанзия” върху реалния свят, като по този начин разшири и разбирането за самия него? Този въпрос занимава изследователите на носталгията от 18 век насам, когато терминът влиза в обръщение при анализа на литературни произведения. Ако носталгията е най-вече форма на идеализация, композирането на съвременно носталгично произведение е внимателен опит да се балансира между личен и публичен сантимент, като по този начин да бъде създаден модел на идеализация, който е в състояние да задоволи емпирично мислещите публики, от една страна, и да създаде универсални образи, разпознаваеми като носталгични и преносими към индивидуалния емоционален опит на всеки от нас.

Арт обектите под заглавие „Спомени за забравеното” на художничките от Истанбул Дидем Ербаш, родена през 1985 г. в Турция, и Мергюзе Гюнай, родена през 1984 г. в България, които гостуват по покана на Арт движение Кръг в Кърджали от 14 до 28 февруари, са организирани така, че да ни изправят пред въпроси извън обхвата на визуалния материал.

На едно хвърчащо листче върху стара масичка с няколко снимки е написано саморъчно на турски и български език: „Мергюзе Гюнай и нейното семейство през 1989 г. емигрират от България в Турция. Но те не се чувстват у дома. Човек може ли да живее на чуждо място?”

Какво може да помни едно 4-годишно момиченце с плитка и панделки за „голямата екскурзия”, когато семейството е принудено да се изнесе с няколко куфара от Кърджали към Истанбул – и какво представляват днес тези „спомени” за нея и за другите?

Има изследователи, които говорят за наличие на неосъзнат носталгичен опит и носталгична памет във всеки от нас, към които експериментите в литературата и изкуството по принцип са ориентирани в отговор на културната универсализация. Проф. Николас Деймс например, както и други автори обръщат внимание върху ироничния факт, че носталгията всъщност е „практика на забравата”, а носталгичната памет е резултат от забравените негативни аспекти на опита. Но носталгията е и практика на възпоменанието и паметта. За да изразиш един опит като носталгичен, е необходимо той да има способността да играе свързваща роля между реалност и историческа перспектива и да съдържа необходимата доза великодушие към някакъв отминал модел на живот, спрямо който дори гневният спомен може да бъде вдъхновяващ, колкото и различно да е това за различните хора.

В този контекст „куфарът на мама” и „куфарът на татко”, които Мергюзе Гюнай е запазила, като художествени обекти могат да бъдат разглеждани в контекста на колективен опит на емигриращи общности или индивиди и самостоятелното им разглеждане може да бъде организирано съобразно разнообразни познати символи и мотиви. Двата куфара от времето на „голямата екскурзия” са инсталирани на земята, върху тях са нахвърляни стар брой на вестник „Работническо дело”, стари касети на Таркан, Орхан Генджебай, миниатюрна бъкличка-сувенир с розова вода, семейна снимка в рамка, видиокасета „Наши любимые комедии” и т.н.

Мергюзе Гюнай и Дидем Ербаш са приятелки от 16 години. Те работят заедно по различни арт проекти. Дидем създава своите истории чрез колажиране на реални предмети, обработени фотографии и текст. Когато създава една история от стари снимки, тя съотнася реалния живот на хората върху тях и литературните модели за него. За да анализира природата на различните правила и нрави, тя обикновено се фокусира върху проблемите на насилието върху индивида. Завършила е Университата Мимар Синан в Истанбул, в момента прави магистратура в Истанбулския Сабанджъ Университет. През 2013 г. работи в лятната академия в Залцбург с кубинската художничка Таня Бругера, една от най-значимите съвременни политически художнички, която преди няколко години взиви световната преса със своя пърформанс „Тежестта на вината” и изпълнява пърформанси в градове като Лондон, Москва, Богота, Венеция с политическо значение за даденото конкретно място, в съответствие с неговата история, конфликти и политически власти. Проектите на Бругера са били представяни в биеналетата във Венеция, на биеналето в Истанбул през 2013 г., на Московското биенале и пр. Проектите на Дидем Ербаш са свързани и с дейността на експерименталната истанбулска група млади художници „Арт шифт”, които работят в изоставени сгради, открити пространства, външни фасади, създават мобилни музейни конструкции в хотелска стая или на етажа на стара къща. В няколко последователни експозиции (2013-2014) групата се занимава с истории, свързани със съдбата на някои от големите емигрантски общности в Истанбул – еврейската, българската и арменската.

В българския си дебют „Спомени за забравеното/Memories of the Forgotten” Дидем Ербаш, която работи върху истории, свързващи миналото и настоящето, показва историите на своята близка приятелка Мергюзе Гюнай, емигрирала на 4 годинки от България за Турция – историите от нейното детство, спомените, предметите, които са запазени по време на миграцията, и начините на живот на членовете на нейното семейство. Ето коментара на Мергюзе Гюнай за интерпретацията на нейния собствен живот през материалите в тази експозиция: „Художничката използва техники като колаж, инсталация, фотография и масло, за да представи опита на хората по време на миграцията – как миграцията промена начина на живот в психологически план. Дидем Ербаш работи с теми, които се появяват така, сякаш ги няма, за да могат да бъдат достигани в дълбочина чрез емоционалния опит на зрителя. Ербаш използва българо-турската история на Мергюзе, с която я свързва приятелство от 16 години, за да покажат заедно мултикултурния аспект на съвременните общества като своеобразна база на идентичността. Художничката се обръща към другите хора, които имат подобни на нейната лични истории, прехвърляйки мост между индивидуалния опит и универсалния сантимент.”

Мергюзе Гюнай е кураторка на изложбата и участва със свой проект в нея. Тя е от семейство на изселници. Родена е през 1984 г. в Пловдив, баща й е от с. Бели вир, община Черноочене и през ранното си детство е живяла в Кърджали. През 1989 г. семейството й се изселва в Истанбул. Мергюзе завършва факултета по изящни изкуства в университета Yeditepe в Истанбул и работи по различни кураторски проекти в сферата на постмодерното изкуство заедно с Маркус Граф – един от най-известните световни изследователи на съвременното изкуство, писател и куратор, който работи в Истанбул от 2001 г., роден е в Германия през 1974 г., преподавател е в Художествена академия в Щутгарт по история на изкуството, активен участник и организатор в програмите на Международното биенале на изкуствата в Истанбул. Един от общите проекти на двамата е „Contemporary Istanbul Art Fair”. През януари 2015 г. Мергюзе Гюнай е съорганизатор на нашумялата изложба “Извинете, кой етаж е това?” в Галерия „Меркюр” в Истанбул, която третира отчуждението в новите градски квартали. Кръгът от интересите й може да се опише в категориите на т.нар. „опън арт” – едновременно разработване на живопис и ситуация, медия и видео- арт. Съвместната им изложба „Спомени за забравеното” с Дидем Ербаш е българският дебют на двете авторки, в който Мергюзе Гюнай акцентира върху графични експерименти и колажи с лични черно-бели фотографии от детството си в Кърджали през 1989 г.

Нека погледнем към носталгията като копнеж по възстановяване на липсващ опит за намиране на ключ към дълбочинен арт експеримент. „Има едно нещо, с което всички можем да се съгласим – казва Фред Дейвис – …че материалът на носталгичния опит е миналото”. Според Лоранс Лърнър, носталгията е възможна при наличието на „мечта за миналото”. Дори такъв критик на теориите за носталгията като Светлана Бойм признава, че съвременните интерпретации на понятието са твърде комплицирани и нашите аргументи „за” и „против” би трябвало да признаят поне два типа носталгии – позитивна „разсъдъчна” и негативна „компенсаторна, искаща възмездие”.

В литературата тази тема се появява за първи път през 18 век и оттогава до днес главното внушение е, че носталгията не е страст по миналото само по себе си, дори не е емоция, насочена към емпиричната реалност на конкретна автобиография. Тя е по-скоро копнеж по обекти, които са безлични, идеализирани и недостижими. Едно произведение може да „гледа” към миналото и да е наистина носталгично, ако миналото е липсващо. Така че носталгията е композирана от две елемента: идеализация и копнеж по миналото, но задължителният е идеализацията. Следователно можем да изследваме носталгията като форма на идеализация, която се стреми да мотивира персоналната емоционална реакция на читателя или зрителя. Накратко – вместо да изследваме начина, по който носталгията е реакция на миналото, ние би трябвало да я разглеждаме като феномен, който отговаря на нуждите на настоящето. Необходимостта от идеализация е изобретение на литературата на 18 век. Но може ли едно произведение  да бъде наречено „носталгично”, ако неговите автори и читатели все още не са открили онези нови елементи на това, което наричаме носталгия днес? Трябва ли емоционалният опит на читателя/зрителя да бъде стабилен и фиксиран, за да може да се постигне предсказуем и контролиран ефект? При този деликатен контакт между автор и публика, интересно е защо хората на изкуството са били винаги толкова решени да работят в условията на тези несигурни ефекти. Интересът на артистите към „носталгията” би трябвало по-скоро да бъде обясняван като инстинктивен: почти никога предразположението на авторите да „ползват” ресурсите на носталгията, не е израз на друго, освен на отношение към самите себе си. Исторически погледнато, времето на носталгията в литературата на 18 век е свързано с преживяване на превратностите на ранната модернизация: индустриализацията, секуларизацията, републиканизма. Литературата от това време може да се разглежда като опит за генерален отговор на индустриализиращия се свят: напредъкът в технологиите е обичаен стимул за носталгична рефлексия. От друга страна, носталгичната рефлексия може да бъде разчетена като консервативен отговор на разнообразните проекти за реформи. Във времена на политическите катаклизми и партизанщина опозиционните политически групи стават интересни чрез риторична идеализация на политическо управление на бивши режими.

Съобразявайки се с новите стандарти за реализъм и автентичност, носталгията се развива като един антиемпиричен начин на мислене, като алтернативен начин на виждане на света. И все пак – при работата с носталгиите, главното, с което творецът се съобразява, е емпиризмът, емпиричният опит. Това е терен, на който трябва да се стъпва внимателно, защото конкретният емпиричен опит прави хората чувствителни за разликата между това, което се възприема обективно като „реалност”, и идеализираните версии, утопиите. Сюзън Стюарт, изследователка на носталгията като феномен в изкуството, обобщава: „Носталгията… насърчава копнеж по необходимостта от „нереален” опит, тъй като тя не е част от реалния… миналото не съществува, освен като наратив”.

Върху малки листчета Дидем Ербаш и Мергюзе Гюнай са написали заглавия на своите съвместни интепретации: „Страх”, „Липсващо детство”, „Съдба”, „Куфарът на мама”, „Куфарът на татко”…

Този впечатляващ и емоционално изпълнен носталгичен проект използва образи и символи от един изминал период, като опровергава критическия аргумент за необходимост от индивидуален опит в комуникацията с оригинала. Иначе казано – ностагичната интерпретация на историята създава нейния оригинал, а не обратното. Куфарът на мама и куфарът на татко са „празни”, но те не са частен разказ за едно семейство по време на „Голямата екскурзия” през 1989 г. и не изразяват индивидуална емоция. Отчасти те са урок, който ни запознава с универсалния опит за събиране на тъга и печал в кутията на спомените.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Радост Николаева

Радост Николаева е писател, журналист и артмениджър, магистър по телевизионна журналистика със специализации по кинодокументалистика, нови медии и културни индустрии. Основател е на литературното сп. „Кръг” (1998-2003) и на издателска къща „Литавра” (1993-2002), президент е на Арт движение Кръг (София-Кърджали), а през 2006 г. създава международен център за резидентни програми в с. Дъждовница, Кърджалийско, Източни Родопи. Автор е на 5 книги и над 200 статии и коментари в медиите за културни събития и културни изследвания.