Леви, десни – марш към диктатурата

Краят на годината е време за равносметки. Равносметки на случилото се през годината, но и на себе си.

В края на годината в Marginalia „разбрахме“ за себе си, че сме комунисти. Казаха ни го някои „антикомунисти“, между които и наши приятели. Много сме пишели против фашизма, рекоха. По това сме приличали на комунистическите антифашисти. Освен това сме критикували дясното правителство, в частност – Реформаторския блок, вместо да му дадем шанс.

Тези обвинения са много забавни, но наличието им е знак, че някои сериозни неща трябва да се казват отново и отново, колкото пъти е нужно.

Днес, в България, истинската опозиция не е между ляво и дясно. Истинската опозиция е между демокрацията и нейното отрицание.

Съвременната демокрация, в най-общия смисъл на тази дума, се характеризира с базисни неща като: равенство пред закона, разделение на властите, законово гарантиране на основни права и свободи, равен достъп на гражданите до пасивно и активно избирателно право, прозрачно управление. В съвременната демокрация гражданите се смятат за равноценни и свободни личности.

„Задкулисието“ не е демократична практика – то подменя горните принципи с тайни договорки, в резултат на което печелят малцина избрани хора, а мнозинството от гражданите губят.

Купуването на гласове по време на избори също не е демократична практика – то подменя смисъла на демократичните избори.

Ненаказуемостта на престъпления също не е демократична практика, все едно дали става въпрос за политици, журналисти, банкери, роми или убийци на роми – то подменя основния демократичен принцип на равенство пред закона.

Неонацистките тенценции също нямат нищо общо с демокрацията – те отричат основните ѝ принципи. Не може с неонацизъм да се прави демокрация. Не е възможно.

Да се върнем към началото. Ако обръщаш внимание на надигащия се неонацизъм, това не те прави комунист. И фашизмът, и нацизмът, и „соцът“, са форми на тоталитарна диктатура. Противоположното на тоталитаризма е демокрацията.

Тук отварям една скоба. Избягвам определението „фашизъм“ по отношение на крайно-десните групи в България, както и названието „комунизъм“ за историческия период в България между 1944 и 1989 г. Фашизъм е италианският тоталитарен режим, който е в редица отношения по-мек от германския националсоциализъм. Най-малкото, той не включва антисемитизъм. Терминът „фашизъм“ замества „националсоциализъм“ най-вече в лявата реторика, поради наличието на „социализъм“ в „националсоциализъм“. Що се отнася до „комунизма“, в социалистическите страни той е идеология, не политическа практика.

Родните антикомунисти не стават демократи единствено поради факта, че са антикомунисти, колкото и да им се иска. Те биха били демократи, ако отхвърляха всички тоталитарни практики, не само тези на социалистическия режим. Но да громиш комунизма, възхвалявайки про-нацистки организации – нищо демократично няма в това.

В българското интернет пространство например може да се намери преизобилна логорея на тема как няма нищо лошо в това, че известен антикомунист на преклонна възраст – Дянко Марков – е казал, че евреите по време на Втората световна война били „враждебно население“, затова нямало как да не бъдат депортирани. Ако потърсите информация за това какво е „враждебно население“ обаче (на български не очаквайте да намерите – и да има, е затрупана от въпросната логорея; на английски също не се намира лесно – трябва да прескочите всички резултати за „Междузвездни войни“), ще разберете, че това е малцинствено население, което поставя живота на мнозинството в опасност – прави атентати, въстания – такива неща. В съвременен контекст изразът „враждебно население“ се използва (предимно в академична литература) например за описване на отношенията между Израел и палестинското население.

Какво ще се случи обаче, ако в произволно избрана демократична западна страна заявите, че по време на Втората световна война евреите са били „враждебно население“? Шок ще настане. Защото в основата на западния демократичен свят стои разграничаването от зверствата на Втората световна война. Защото по време на Нюрнбергския процес депортирането на евреите се смята за наказуемо по две линии – като депортация на цивилно население, което е вид престъпление срещу човечеството, и като депортация на мирно население, което е вид военно престъпление. Защото евреите действително са били мирно население и са могли да изглеждат „враждебно“ такова само в очите на антисемит.

И защото в една демократична страна ще са ясни последствията от такъв тип мислене, за които тук масово се недовижда. Какво ще стане, ако започнем да смятаме за „враждебно население“ всеки етнос, който… не ни харесва? Представете си – провокира се още малко етническо напрежение (няма да е трудно), поради „извънредното положение“ се обявява гражданска война. И понеже „по време на война“ „враждебното население“ се депортира, депортираме ромите в Индия (понеже на Сатурн все още е технически невъзможно) или в концлагери, а етническите турци – в Турция.

И ако това изглежда нереалистично, то редица стъпки, водещи към него, са факт. Представители на управляващата коалиция описват ромите като животни. Напълно безнаказано. Съвсем легитимно, според общественото мнение, е да се твърди, че част от населението не трябва да има право на глас, достъп до здравеопазване, до образование, че трябва по насилствен начин да се контролира раждаемостта. Предложения в този дух се радват на масово одобрение.

Дори не изглежда скандално да се говори, че едни хора имат право да живеят повече от други хора. В коментари към новината за изгорелите ромски деца във „Факултета“ например може да прочетете „два боклука по-малко“ и „това е добрата новина за Коледа“.

Преди броени дни полицията спря група от стотина неонацисти, отиващи да се саморазправят с ромите във „Факултета“. Какво щеше да стане, ако не ги беше спряла? А какво ще стане, ако следващия път не ги спре?

Антидемократичните и неонацистки тенденции, впрочем, не се появяват чак сега, по време на управлението на настоящето правителство. Управлението на Орешарски разчиташе на „Атака“ (която, между другото, съществува от 2005 г. и през почти цялото си съществуване е парламентарно представена). Сегашното разчита на Патриотичен фронт. Плашещо е обаче ескалирането на тези тенденции, независимо дали на власт е управление, което се титулува като „дясно“ или „ляво“. Официализирането на омразата. Засега – най-вече под формата на враждебна реч на най-високо равнище, но е въпрос на време тази реч да се превърне в политика, ако няма кой да ѝ противостои.

Още по-плашещо е как иначе умни хора наричат назоваването на тези тенденции „комунизъм“. Как много от тях биха реагирали иначе, ако омразата се лееше от устите на политическите им врагове. Как други от тях (може би повече от първите) всъщност нямат нищо против ромите да се поставят „на място“.

В този смисъл, не може да се гледа на протеста срещу правителството на Орешарски като на нещо единно. Сред протестиращите има хора, които са солидарни с настоящото управление, включително с неонацистките му аспекти, от чувство на политическа лоялност. Има и такива, които са солидарни по убеждение. Но има и много, които не са солидарни. Които знаят, че са гласували не за расизъм и омраза, а са гласували за базисните демократични ценности. Които искат да видят работещи институции, върховенство на закона и равенство на всички пред него, а не политици, които отлагат реформите, сочейки врагове. На протеста срещу дискриминацията и расизма към ромите, впрочем, присъстваха и хора от самото ядро на протеста.

Да си критичен към недемократичните аспекти на всяка власт и да показваш докъде могат да доведат определени тенденции – това не е комунизъм. Напротив, това е един от най-важните елементи на гражданското общество. И, не на последно място, важна част от мисията на медиите. Или поне – на свободните медии.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.