Лице в лице с хората под запрещение

Да знаем какво се случва в затворените институции, каквито са домовете за възрастни не е израз на детското, живо любопитство, нито пък е функция на нездравото влечение към ужасите в ъгълчетата на държавността. Да знаеш е необходимост, отиваща отвъд всичко това. Необходимостта от знание за случващото се с безпомощните и обезправените е потребност, наистина понякога трудна за артикулиране потребност на здравия разум, на здравата психика, способна да понесе ужаса на човешкото страдание и готова да направи нужното то да бъде спряно, готова да взаимодейства с другия (и със себе си) в извървяване на пътя на зрелостта, автономността и признаването на реалността.

Необходимостта да знаем е не просто функция на интелектуалността, то е потребност на душата, копнееща свобода. Свобода, която е невъзможна без свободата на другия, дори този друг да е носител на плашещи характеристики. Потребността на зрелостта, дораснала до там да се изправи лице в лице с онова, което предизвиква страх, гняв, отвращение.

Необходимостта от знание застава лице в лице със страха да научиш, страха от истината. Тук на помощ  идва стигмата. Етикетът. Увереното квалифициране на личност или поведение извън нормалността, извън човешкото. До малтретирането на другия крачката е малка и лесна. Онзи, върху който е поставен етикет лесно може да бъде изолиран извън човешкостта, извън правилата, извън обществото. А онзи, който е извънчовешкостта не може да се ползва от правата си, особено от човешките си права. Като правото да не бъдеш унижаван, правото да имаш собствен личен живот. Етикетът е заличил човешкото лице и съдба и е превърнал другия в обект, върху който могат с лекота да се проектират страхове и омрази.

Струва ми се, че никога не е спирал да ме вълнува въпросът за границата между нормалността и лудостта. Кой слага тази граница? Кои са хората, затворени зад решетки в недостъпните и отдалечени места? Знаех за тези места още от дете. В съзнанието ми, кой знае защо се беше породила странна асоциация. В близост до Карлуково има вертикални пещери, където, както ми разказваха по-възрастните, понякога падали зверове, често кучета, които виели нощем от глад и ужас, в невъзможност да се върнат към света, чак до самата си смърт. От мястото, където се намираха тези бездни имаше пряк изглед към психиатричната болница в Карлуково. Струваше ми се, че от там лъха същият студ, ужас и безнадеждност, както от бездните, за които слушах легенди.

Много по-късно, през 2003 г., струва ми се, попаднах в екип, който проверяваше положението в домове за възрастни с психични разстройства. Бях просто една студентка, нищо особено, никой не очакваше, че моето мнение би имало значение. Проверката беше правителствена, а студентите бяха… никога не разбрах в каква роля. Аз отидох само в Пъстрогор. Пътувах на собствени разноски, вън от групата. Чувствах се аутсайдер, независимо от дългия ми вече опит в съдебната система и като адвокат. Бях като в един друг свят, в който бях неопитна, бях невежа и нямах думи, с които да комуникирам преживяванията си. Нито пък имаше с кого.

Самата проверка беше обичайната – документи, кафе, сладкиши. Нещата вървяха към своя край когато плахо попитах дали няма да отидем да видим как живеят самите хора. Ами иди и виж, каза някой, а друг се разсмя на вероятно нелепата идея. Отидох. Никой не ме придружи тогава, за разлика от по-късните години, когато, вече с хората от БХК влизах в такива места. Обикалях свободно, влизах в стаите и говорех с хората. Беше мръсно. Миришеше на урина и не само, жени лежаха безпомощно на леглата си, парцаливи и безжизнени, само святкащите им в полумрака очи ме убеждаваха, че все още са живи. В една от стаите се задържах най-дълго. Стаята със зазидан прозорец. Никога не разбрах логиката на този зазидан прозорец. Мъждивата светлина на крушката не заместваше светлината на дневното слънце, а незатварящата се врата не пропускаше достатъчно въздух, за да прогони задушливата, тежка миризма.

Когато събрах сили да изляза, една от жените ме заведе при една външна чешма. Течащата, студена вода помага, каза ми тя. Държах дланите си под водата много дълго. С жената си говорихме за поезия. За стиховете и мечтите й, зазидани зад стена от невъзможност. Не мечти всъщност, а илюзии, останали и като спомен за светлина, за да оцелее на място като това, от което път към света всъщност няма.

Нищо повече не си спомням. Дори не си спомням дали подписах документите от тази проверка. Не си спомням как стана така, че нямаше къде да спя тази нощ. Помня само че дълго се лутах, объркана и опустошена, преди да намеря място, където да се подслоня преди да избягам от този град. Но никога не можах да избягам от спомена. Може би тук някъде, в това пространство и в този момент осъзнах личната си потребност да знам. Да видя ужаса, болката и страданието и да говоря за тях, да правя нещо, та те да се окажат невъзможни след време, да потърся изход от бездната към света.

С времето научих много. Срещнах хора, от които учих. Всеки, по свой начин ми помогна да виждам, да чувствам, да знам. Да мога да стоя срещу страха да знам и да продължавам нататък. Мисля, че никога няма да съм спокойна, че правя достатъчно. И никога няма да знам, кое е достатъчно. Но потребността да знам какво е там, в ъгълчетата на държавността остава. Там, където няма други правила освен жестокостта на една всесилна система, където всеки, иначе порядъчен (може би) гражданин е свободен да упражнява тъмната страна на личността си над безпомощните, напълно зависими хора, оставени под негово или нейно разпореждане, по силата на това, че им поставен етикет психично болни или умствено изостанали. А на другия е дадена власт да управлява малкия свят, който е цялата вселена за тях и вън от който няма нищо. Зазидана стена, отвъд която няма изход.

Съвсем скоро си спомних за тези асоциации, отново в контекста на човешка история, белязана от безпомощност и пълна зависимост. Бях в друг дом. По друг повод. Сега бях стриктно придружена. Бях предупредила за посещението си и сцената на „щастливо” и „безгрижно” живеене беше добре подредена. От време на време някой от потребителите ме питаше, с искрена надежда в гласа си дали ще бъде включен в едни списък… очевидно списък на „наградените” за послушание. Един от хората успя да ми разкаже и без това очевидното – купуването на послушание с по една-две цигари, натискът да няма оплакване и да се изразява доволство, защото ако не бъде изразено, може да последва санкция. Умишлено не разказвам конкретни детайли. Хората, които ще попаднат в светлината на подозрението няма да са в безопасност.

Разбирането за потребността от знаене за случващото се в институциите за възрастни дойде до мен и през съдебната зала. Георги Ценов е прекарал живота си в институция. През 2008 г. той избяга от дома, в който беше настанен, а запрещението му беше отменено. Той е един от малкото, които са съгласни да говорят за себе си с истинското си име и с реалните факти от своята история. Сега той иска от съда (от българския съд!) да разпознае настаняването му в институция като нечовешко и унизително отношение. Скоро беше последното заседание по делото. Разпитът на свидетел, изследовател от БХК, който знае какво е било там[1] остави залата притихнала. Той не можа да говори за всичко. Георги поиска от съда да даде възможност на свидетеля-изследовател да разкаже за смъртите, с които Георги се е сблъскал, смърт на хора, забравени и анонимни като него. Георги често говори за тези смърти, много по-често, отколкото за своето страдание. Съдът не даде възможност (и правилно, от гледна точна на процедурата, тъй като това не е предмет на делото) да се говори за това. Но и така беше казано много. За липсата на смислени занимания, за наказателните практики чрез заключване и изолация, за контролът с психиатрични лекарства. Дали съдът ще разпознае отговорността на властите за поставянето на един човек в подобни условия?Не се наемам да твърдя. Друг състав вече отбеляза в свое решение, че българското право не разполага с възможности за постигане на правосъдие.[2]

Независимо от всичко, за мен, а и за Георги е ценно, че за това, което той и другите като него са преживели вече се говори. Че има хора, има общество, което иска да знае, независимо дали знае какво да прави с това знание. За Георги става възможно да бъде гневен поради преживяното. Правилата, направили го възможно малко по малко се пропукват. Стените се рушат. Струва ми се, че тези, които се нагърбват със задачата да помогнат на хора като Георги да преодолеят травмата от живеенето в тотална зависимост, постепенно разбират, че няма как да бъде преодоляна тази травма без нейното изговаряне, без изваждането на преживяното от сферата на ужасеното мълчание, без споделянето на гнева и болката и разбирането за болката и гнева на другия.

Цялата тази история, историята за потребността да знае, е история за смелостта ни като общество да бъдем зрели. Да имаме куража да попитаме какво се случва там, където има хора, поставени в пълна зависимост от другиго, било то директори и персонал на институции, било настойници, било други, в такава тотална зависимост, която прави упражняването на съпротива срещу насилието и произвола по дефиниция безнадеждни. Да имаме смелостта да поставим под въпрос способността на властта сама себе си да контролира и да искаме да чуем, видим и усетим, да се вчустваме емпатично в онова, което преживяват онези, поставени в пълна зависимост. Така лъжата на властта, че може да контролира сама себе си и няма нужда от светлина зад зазиданите прозорци, където са скрити обезправените, ще се окаже изобличена. Знаещото общество ще се види принудено да се справи с болката и ужаса на обезправените, с необходимостта да им даде знание как да бъдат отново господари на себе си и на своя живот. И вървейки по този път, ще се научи да бъде наистина зряло и свободно. Обществото. И всеки от нас, които го правим такова, каквото е.

 

Бел.ред. В следващите броеве ще ви представим критичната статия на Анета Генова за предстоящия за гласува Закон за лицата с умствени увреждания

 

 

[1] Вж. „Архипелагът на забравените”, издание на Български хелзинкски комитет, достъпно на: http://www.bghelsinki.org/bg/books/hora-s-uvrezhdaniya/2004/arkhipelagt-na-zabravenite-domove-za-litsa-s-umstveni-zatrudneniia-v-blgariia/. Изследването е от 2004 г. Макар да са настъпили сериозни промени в материалните условия, институционалната култура в запазена и до днес във вида, описан в изследването или с известни модификации, целящи по-скоро прикриване на нарушенията, отколкото действителното им отстраняване. Подобно отстраняване по същество не е възможно в условията на тотална институция, каквато са домовете, тъй като самото й съществуване предполага пълна зависимост на „потребителите”корелираща с тотална власт на персонала и хората, работещи там.

[2] Решението е постановено от Административен съд София град и не е окончателно. След окончателното приключване на съдебното производство ще бъдат огласени повече подробности.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.