Любов, но за кого?

В деня преди Свети Валентин получих лично съобщение от приятел. Питаше ме от колко часа се провежда Луковмарш. Веднага схванах смисъла на въпроса му. Приятелят изглежда цветно и екстравагантно. Не като „типичен“ хетеросексуален мъж, какъвто и не е. Заради необикновения си за нашите ширини външен вид всекидневно става обект на агресия. Понякога – и физическа. Писах му, ако може, да не излиза целия ден, защото преди марша беше планирано контра-събитие. И не беше изключено част от участниците в неонацисткото шествие да излязат още по обед в опит да се разправят с протестиращи, които успеят да спипат. Отговори ми, че ще си остане вкъщи, дори е взел разрешение да не ходи на работа този ден.

Други години Луковмарш се е провеждал и на самия 14 февруари. Докато Столична община за пореден път допуска марша, уж отказвайки да го съгласува, има хора, които с основание не смеят да си покажат носа навън. Не само да празнуват, а и да отидат до магазина или дори – на работа. Заради начина, по който изглеждат – било специфичен стил, било раса, било идентичност, която не съвпада с биологичния пол, било нещо друго. Или няма да излязат с любимия човек, защото е от същия пол. В същото време, кметът Йорданка Фандъкова подкрепи инициативата „Седмица на брака“ на известната с хомофобските си активности Асоциация „Общество и ценности“. Казвам го за втори път, но паралелът няма как да не бие на очи.

На неонацистите не им е проблем кой може да празнува Свети Валентин и кой – не. За тях този празник, както и Хелоуин, е небългарски и е вредна западна пропаганда. Независимо от това, празникът е придобил популярност в България, битува комерсиално се е и носи печалби за секторите на услугите, търговията и промишлеността. Разменят се подаръци, правят се почерпки.

Преди две-три години на Свети Валентин се случи да пътувам в такси. Шофьорът възмутено-подигравателно ми заразказва как по-рано качил влюбена двойка мъже. Присмиваше се, че те си честитили празника и си разменили подаръци. Обясняваше в детайли какви точно нежни думи са си казали. Според него те нямат право на празник. Попитах го какво има срещу тези хора. Отговори обичайното – нещо от този род, че не бил против гейовете, обаче не ще да ги вижда.

За тази тема се сещаме обикновено веднъж в годината – около София Прайд, когато неизменно се разгарят спорове „а трябва ли да демонстрират“. По-малко популярен е Международният ден срещу хомофобията – 17 май.

Колкото и банално да звучи обаче, хората, които не пасват на „официалните“ стандарти за пол и сексуалност, съществуват през цялата година. Да, дори и на 19 февруари – ден, в който се отбелязва обесването на Васил Левски. Има дни и ситуации, в които е особено болезнено да съществуват. Когато се натъкват на омраза и агресия. Когато от тях се очаква да възпроизвеждат общоприетите стереотипи. Когато се сблъскват с практически трудности, които не биха им се случили, ако не бяха това, което са. Когато виждат, че масовите послания за празника не се отнасят до тях.

Не че в някои страни не е и по-зле. Има държави, в които хомосексуалността сама по себе си е престъпление. И такива, в които се наказват публичните ѝ прояви или борбата за права. И страни, в които уж не е забранена, но проявите на хомофобия и дискриминация са далеч по-масови, отколкото тук. В Латвия например по случай Свети Валентин фирма за градски транспорт опрощаваше билета срещу целувка. Но само за хетеросексуални двойки.

Дори на места, където равните права на хората в еднополови връзки са гарантирани със закон, има случаи на дискриминация. Ала там има повече контрол. Така, в щата Индиана главният готвач в японски ресторант казал на двойка лесбийки, че е голяма загуба на празника на любовта да си нямат мъж и дори им предложил да отиде у тях и да им покаже правия път. След като разпространили информация за случката, ресторантът им върнал парите от сметката.

Че и на други места по света има нарушение на човешките права не е основание хората в България да не се борят за своите или да не се обръща внимание върху тях. Или да се обръща само веднъж-два пъти в годината. В страна като България, в която националното и героизмът са канонизирани, има и хора, които всекидневно водят своите тихи битки за любов, за идентичност или просто – да бъдат себе си.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.