Мълчанията в историята. История и историческа социология на колективната памет

Лиляна Деянова е професор по обща и историческа социология в Катедра „Социология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Член на Института за критически социални изследвания. Член на редакционната колегия на списание „Социологически проблеми”, на „Concerveries memorielles”, и др. Преподавател в ПУ „ Паисий Хилендарски”, гостуващ преподавател в Университет „Лавал” – Канада, „Висшето училище за социални науки” – Париж, “Лион 2 – Люмиер”, „Париж X – Нантер”, „Института за политически науки” – Страсбург, и др. Автор на монографиите „Социология на символните форми”, „Очертания на мълчанието. Историческа социология на колективната памет”, „Автономия, критика и експертиза Социалните науки в преходи” (под печат). Съставител на „Социологията като шанс”, „Духът на „Анали”, „Биография, памет, разказ” и други сборници с класически текстове за студенти. Публикации по теория и история на социалните науки, критическа социология, историческа социология на социализма, социология на колективната и историческата памет и др.

Искам да Ви питам за тези „мълчания”, които фигурират в заглавието на вашата монография „Очертания на мълчанието. Историческа социология на колективната памет”, в други публикации, включително и в заглавието на доклада Ви на конференцията на нашия международен балканистичен семинар към ЮЗУ „Неофит Рилски” – „Мълчанието на архивите на Държавна сигурност”. Става дума за научно понятие или за нещо друго? Но може би е по-добре първо да започнем с контекста, с паметта за комунизма, с дебата за комунизма, или, по-точно, с дебатите за комунизма?…

Да, множественото число е по-уместно. Защото те са много – дебати на историците, на другите изследователи на социализма, на политиците, на различни групи граждани, сблъскващи лични спомени и интерпретации, на бившите управляващи и на управляваните, на жертвите и на палачите…

Нека се ограничим до професионалните среди, които се занимават със социализма. Съгласна ли сте с тезата, че в България, за разлика от други страни от бившия съветски блок, този дебат не се е все още състоял? Или че е в самото си начало?

Не съм съгласна, разбира се. Това го слушам – в различни варианти – вече 25 години, още от времето на хепънинга „Да кажем сбогом на комунизма” на площада на все още неразрушения Мавзолей. Беше освободително време, „леко дишане” – ако си спомним метафората на Бунин, беше опит за разбиране, очакване, че думите ни могат да бъдат диалог. Диалог и на изследователи на социализма, дори когато интерпретациите им са несъизмерими. Но не издават особено усилие за диалог реплики като тези в научна статия на професионален историк, професор: фашизмът бил бледо копие на комунизма, а поклонниците на девети септември – еманация на тъмни сили, психично болни… И обратните реплики, разбира се – че „наследниците на фашистите в бяс настоявали за своите истини”. Тази теза за „полу-липсващия” или „липсващия у нас дебат” върви и с жалбата за липсващия катарзис, и с „научно” измерваната констатация, че ние българите сме били на опашката по преодоляването на комунизма, по т. нар. „справяне с комунизма”. 25 години по-късно е все така. Но 25 са много години – 25 след Девети е 1969-та, при това в едно по-бавно течащо социално време. Аз не приемам и схващането, че след като „прочетем комунистическото минало” – подразбира се „правилно прочетем” – ще затворим окончателно страницата (съгласна съм с Румен Аврамов, че тезата за „окончателното затваряне” е неприемлива, той я нарече „мракобесна”). Били сме – казва един анализатор на фазите на дебата – в „лиминална фаза”, след което сме щели да навлезем в „етапа на конструиране на смисъл”, и то според типологията на Цветан Тодоров. (Не съм сигурна, че у Цветан Тодоров става дума за „типологията”, но съм сигурна, че разказите за комунизма още по времето на първия посткомунистически дебат за „карта на черепите” бяха „конструиране на смисъл”; но може би някои имат предвид идването на историка, който да сложи ред в паметта за комунизма, „да изнесе труповете”.) Няма „дебат за миналото”, има полемики, процеси, проучвания. През тези 25 години имаше дебати (за лустрацията, за деполитизирането на преподаването по история на комунизма, за следдеветосептемврийското насилие и лагерите, за паметниците, за фашизма и антифашизма, по горещите точки на „културния фронт”, както го анализира Иван Еленков); имаше множество публикации, вкл. монографии, проекти, конференции, издания, вкл. издателски поредици, нови институти като този за близкото минало. Съвсем не сме – в сравнителен план – по-изостанали от другите държави от бившия социалистически блок, включително в отваряне на архивите на политическата полиция. Имаме си даже и много дебатиран закон от 2000 година… Е, меко казано, несъвършен, неуместен – „за обявяване на комунизма за престъпен”. Убедена съм, че с подобни закони и с доминиращите днес „политики на паметта” няма да се справим с комунизма. Няма да формираме паметта на онези ученици, които смятат, че Гулаг е търсачка в Интернет, ако четем само учебничета за ученици от типа черни книги за комунизма, на всичкото отгоре пак с предговор на Стефан Куртоа; ако учим в летни „Училища за памет” и в барака тип „Барака Гулаг” (идваща да замести старите партизански землянки от арсенала на „добрите практики” на предишния режим); или ако знаем кой е убил Георги Марков и още факти в списъка – твърде беден и тесен – на едно днешно „пособие за учители по история” и приложените към него резолюции и декларации за „европейската съвест и комунизма”, за паметта за тоталитаризма.

Защо? не е ли важно да се дава памет, да има ден за памет, чествания?

Важно е, несъмнено. Но паметта не се дава, не се дава като прибавка – искали, казват в новите „пособия”, да усилият „емоционалната памет на учениците”. Тя е структура и на техните всекидневни практики, формирани от нужните демократични инситуции, тя е преди разказа, преди педагогическия разказ за нея. Тя не се регулира със закони, с така наречените „закони за паметта” (от рода на закон за Холокоста, за Арменския геноцид, за комунистическия геноцид…) Тя не е миналото, миналите факти и дати, а – както казва Свети Августин – настоящето на миналото. Тя трябва да бъде средство, което регулира способността ни да управляваме настоящето – цитирам по памет Цветан Тодоров – и да стигнем до общото, а не да спрем до уникалността на нашата ситуация. На нас, жертвите. Цитираното по-горе помагало е само за жертвите на комунизма, но възражданият днес жертвен дискурс се разраства. Да си спомним Батак, по-точно скандала „Батак 2007” (срещу били го обявилите за „мит” чужденци, като Улф Брунбауер, впрочем чест участник във вашите балканистични семинари). Тогава „Атака” предложи да има закон за жертвите на баташкия геноцид, а вероятно скоро тази формация ще поиска закон и за жертвите на „циганския геноцид” и на този на Световната банка.

Значи Вие сте против законите за паметта?

Да. По-точно, в някакъв смисъл „да”, защото приемам аргументи на няколкото френски петиции против законите за паметта, но между аргументите има разлики. В книгата, която споменахте, обсъждам това. Но по-важното е, че в нея, и в другите ми публикации за така наречената „колективна памет”, съвпаднали с началото на вълната на паметта и с възхода на т.нар. memory studies, аз се опитвам да деконструирам „паметта”, да покажа, че това не е аналитична категория, както не е и „носталгията”. Там говоря и за различни етапи на „битките за паметта след 1989 г.” – паметта травма, паметта носталгия, паметта закон… Но понятието „памет” не обяснява нищо, то самото трябва да бъде обяснено. Затова историческата социология на паметта е критика на паметта, критика в Кантовия смисъл на думата: как е възможна паметта, какви са социалните условия, за да има такава, а не друга колективна памет, защо се променят режимите на паметта и режимите на историята. Напр. защо се налагат авторитарните, а не либералните учебници за националната памет. (Имало е такива и у нас след Първата световна война, както показва Румен Даскалов, но те бързо са били маргинализирани, за да остане в официалната национална памет мисленето на нацията като кръв, земя, черепи… Черепи оставащи – изравяни, пренасяни, заравяни, строявани за почест… – и до днес). Защо се финансират тези, а не други учебници за „паметта за комунизма”? Защо продължават и до днес да доминират онези нормални за епохата след разпадането на официалната памет на държавата до 1989 г. два противоположни разказа за комунистическото минало и за националната история, две различни подборки – съзнателни или безсъзнателни – от помнени събития и места на памет, политически употребявани от политическите елити? Като всяка от групите привилегирова своя собствен разказ и иска да универсализира своята памет, своите спомени, с липсата на респект към чуждите и към “правото на памет”. Но гражданските „места на памет” не са „общи места на памет”. Множество изследвания на Института за критически социални изследвания тръгват от идеята, че „публичното пространство на историята” се състои от общи места на памет – например „Мавзолеят на Георги Димитров”, „Девети септември 1944”, „Спасението на евреите от депортиране” – които обаче не са места на обща памет, а сблъсък на множество тълкувания, с равно право на достъп. Във времената на мита общите места на паметта са и места на обща памет. Социалната тъкан на времената е различна, когато бъдещето – както в социалистическата утопия – а не миналото, е сакрално. И отношението „места на памет” и „места на надежда” става друго. И т.н. С това искам да кажа, че трябва да „деконструираме” колективната памет, паметите на различните по тип „колективи”. Да видим специфичните проблематики на „работата на паметта” в биографичните и в институционалните „разкази”, в дневниците или в задаващите „рамките на паметта” учебници по история, и т.н.

А какво Ви притеснява в „носталгията”?

Това например, че в лошите политологически публикации на емпирични изследвания – например „Нов Евробарометър 2001”, се установяват в страните от бившия съветски блок (и то единствено на базата на въпроса за кого са гласували) „нарастващи нива на носталгия” и, съответно, заплаха от високи нива на „недемократини ценности”. В България и Румъния нивата на носталгия били най-високи… Но дали това означава „носталгия по комунизма”? (На гласувалите за плоския данък, приет от „Станишевото комунистическо правителство” и за неговите „тоталтирани бизнесмени”?) С една дума, трябва да деконструираме „соцносталгията”. В един много стар доклад в института „Марк Блок” в Берлин се опитвах да контекстуализирам носталгиите, защото тези ”машини за търсене на смисъл” показват различни идентификации с миналото когато става въпрос за новопостроения паметник на последния комунистически лидер Тодор Живков, за клуба на приятелите на “Трабанта”, за масовите прожекции на 26-те серии от първия български “социйстърн” “На всеки километър”. Подчертавах и една малко забелязвана форма на носталгия, която е свързана с факта, че комунистическото общество е и модернизационнен проект, продукт на логиката на самата модерност. Която, според Р. Козелек и книгата му „Бъдеще в миналото”, се конституира от “хоризонта на очакването”, на надеждата, която е разказ за прогреса. Бъдещето осветява миналото, дава му перспектива. Затова у нас има и една обща с други страни, демократични страни, носталгия – носталгията по тази перспективност. Последната залинява в епохата на глобалната модерност, на “залеза на метаразказите” (и на “носталгия по носталгията” по думите на Лиотар); една епоха на залеза и на welfare state-а, социалната държава; епоха, в която структурно се произвежда несигурност и доминира “императива на неотложността”… Това е носталгия, чийто симптом е “галопиращата патримониализация”, на която сме свидетели. А тя със сигурност означава – според Франсоа Артог – преминаването към „нов режим на историчност”. Няма прогрес, включително социалистически, има „императив на спешността”. Сакрализиране не на миналото (както е в епохата на мита), не и на бъдещето, а на настоящето. Това има връзка и с процедурализма на „законите за паметта”, с предефинирането на колективната памет и с националната виктимизация. Но не е тук мястото да изнасям втори доклад.

Значи това е работата Ви в областта, която наричате „историческа социология на колективната памет”?

Да, и това. Защото превръщането на паметта в религия, в религия на жертвите става пречка за критичен поглед към миналото, за действителен историзъм. Да не унищожаваме сложната преплетеност на миналото. Миналите „места на памет” са били – както и днешните – неразделно свързани и с „места на надежда”. Времето е символна форма, в която миналото, настоящето и бъдещето са свързани по различен начин – както споменах преди малко – в епохата например на метаразказа за прогреса на нацията, или на сакралното бъдеще. Или в „утопията на власт”, в името на която всичко е позволено. Защото – както казва в романа си „Изкопът” Андрей Платонов, свободата („душата”) щяла да дойде от материализма, от строежа, за чийто изкоп трябва да се жертваме. Критическите социолози на паметта обаче се безпокоят, че свеждането на комунизма до паметта за „Изкопа” или за „Гулаг” – като метафори – може да заличи паметта за войната, за революциите; че паметта за Холокоста – може да заличи – паметта за антифашизма, че обединението на двете Германии може да заличи миналото на ГДР. В тази комплексна преплетеност на времената в края на Втората световна война има наистина „илузио”, утопически надежди при участието в победата над фашизма и това не е просто претенция на днешната Путинова Русия.

Сега вече е време да отговорите и на началния въпрос – за „мълчанията”. За мълчанията в историята…

Това, няма съмнение, също не е аналитично понятие. Впрочем и „колективна памет” е различно понятие в една от първите книги за паметта – „Социалните рамки на паметта” и в критическата рецензия за нея на Марк Блох още през същата 1925 г. Рецензентът недоволства от дюркеймианската парадигмална рамка на понятието „рамки на паметта”, от „холисткото” му разбиране. Изказвам тук една тривиалност – че памет, колективна памет, исторически разказ и прочее не са едни и същи понятия в различните теоретически парадигми. Но съм ужасена от набъбващите (успоредно на улесняването на достъпа до елетронни ресурси) преамбюли на много проекти и напластяващи се бележки под линия на много публикации по „темата за колективната памет” и курсове по така наречените мемори стадис. Аз се зашеметявам и обърквам в тези абракадабри от „памет-история-история на паметта-паметта на историята”… Ще се съглася, макар никак да не ми е приятно, с един от критиците на критиците на „законите за паметта” Марк-Оливие Барух, че нароилите се публикации по „паметта” са литература, която много четеш и малко разбираш. Всичко е станало памет. Проблематика за комунизма се свежда все повече и повече до проблематиката за паметта за комунизма, а тя, както видяхме в цитираното пособие – до памет за жертвите на комунизма. Сега – не ни стигат „45-те години стигат” – вървим и към паметта за „Прехода”: комунистически, разбира се. В обратната посока – вървим към все по-омразно ставащото „Просвещение”, родило Френската революция, тя – Ленин, той – Прехода… И „комунистите, които не си отиват”… Казвам го грубо. Другаде и някога съм бивала и по-прецизна и обосноваваща. Но усещам някаква умора… Изглежда, че усилията ми за оразличавания са напразни. Съжалявам за това отклонение. Травматично…

Това е свързано с „мълчанията”…

Несъмнено. Май съм завладяна от много отдавна от тази дума, която в различни мои анализи превръщам в различно понятие. То например е синоним на „изтласкано” във Фройдовия смисъл, или на „илузио” в смисъла на Бурдийо, или на „сингуларна точка” тоест „време-място” в смисъла на Мамардашвили, което за мен е централно понятие в основната глава на моята монография. Наричам „мълчания” преживяването, което се изтласква, опита, който се забравя, спомените, които не могат да станат разкази, разказите, които не могат да станат истории (допуснати до „публичното пространство на историята”), историите, които не могат да станат институционално легитимни части на академичната история, които не се дискутират в историографските дебати… Не ми излиза от главата това „мълчание” още от времето, когато се запознахме с Марк Феро и неговите анализи на учебниците по история за деца, анализите му на „мълчанията в историята”, три – според него – типа. Няма да го преразказвам. Нарекох „Очертания на мълчанието” първото издаване на изследванията ми върху „паметта” по линията на един проект, който ми финансира HESP… Година преди това, 1998, списание „Социологически проблеми” публикува един интердисциплинарен – в истинския смисъл на това понятие – брой за колективната памет. През 1996 г. там разговаряхме с Франсоа Фюре за „Миналото на една илюзия”. В същия брой излезе и много повлиялия не само на мен текст на Жак Ревел за предизвикателствата на микроисторията, за „играта на ска́ли”. Но не само микроисторията се надявам да предизвиква социолозите. А и изобщо историята и историците. Затова ви благодаря за поканата да говоря в един организиран от историци симпозиум за мълчанието.

Говорихте за архивите на ДС и за мълчанието на архивите на тази политическа полиция.

Тук под „мълчание” имам предвид това, че по конкретния проблем, който в момента ме интересува – автономията на социалните науки по времето на социализма – отговорът не е в архивите на ДС. Архивите разкриват разнообразни форми на неавтономия на научното поле и неговите отношения с това, което Бурдийо нарича „поле на властта”. Но, както други изследователи, изпитвам някакво „разочарование от архивите”. Там „няма скрити съкровища”, няма принципно нови истини за неавтономията на трансформиращото се след 60-те години поле на социалните науки. Имаме достатъчно документи в другите централни и локални архиви, в тогавашните научни издания… Например, за участието на учените във „възродителния процес”. Тайните архиви ни дават възможност да проследяваме поливалентните „дублиращи ролеви отношения” в рамките на публичния Национален координационен съвет. Има много интересни данни за „сценарии” и механизмите на физическо и символно насилие са изследователски съществени. Но би трябвало да отидем отвъд следователското разплитане на „скандалния пореден случай” с агент Атанас или Радков. Не в архивите на ДС е истината за „несъгласувния бойкот на академичната общност”, за който говори В. Мутафчиева. А за бойкота или колаборационизма имаме достатъчно данни, когато анализираме научната продукция от онова време, собствено научните издания, съдържанието на университетските курсове и т.н. В тях невинаги доминира партийната парадигма за възродителния процес, контролирана чрез ДС. И, колкото и да умножаваме броя на прегледаните архивни единици за „семинарите на младите” във Философско-историческия факултет (за който се питах какво и дали наистина се е променило), няма да можем да разберем, ако изхождаме от все по-устойчивата хипотеза за „тоталитарната наука”, според която учените идват от името на свободната на Запад наука, за да ни покажат „истинските данни” за социализма или ги добиват тук у нас, в т.нар. „ниши”, съпротивлявайки се на партийно-идеологическото господство. Да не виждаме в архивите на ДС това, което ДС иска да виждаме. Да не реифицираме „полето на властта”. Защото тук има покорности и съпротиви, различни по устойчивост и посоки конфигурации от учени, съперничещи си партийни ръководства, специалисти и профани, научни работници-разузнавачи и контраразузнавачи, настоящи, бивши и бъдещи „обекти” (насилвани, съблазнявани, прагматични…). Които разменят тайни и публични знания, с „двойни игри”, но и с поколенчески вражди и солидарности. Хипотезата ми беше, че новите научни концепции, дебати и центрове във ФИФ (напр. социология, по късно и културология) не са следствие единствено от трансформацията на марксистката идеология или от политико-идеологическите стратегии на управляващата партия и нейните „първи помощници”. Партията, казват автори като Стефан Куртоа, „дърпала конците отгоре надолу” поради демократическия централизъм, а отворените след 1989 г. архиви ни доказвали тези „факти” и опровергавали „ревизионистите, които критикували „тоталитарната парадигма”. Но по начина, по който самият Куртоа във втория том на „Черната книга за комунизма” редактира и дори прекомбинира текстовете на българските автори в този том, съчетавайки в една статия текста на проф. Любомир Огнянов с текстове на Пламен С. Цветков и на Д. Шарланов, обща статия под заглавие „Под игото на комунизма” или нещо подобно, разбираме колко „доказателствени” са онези „сами по себе си говорещи факти”. Но проблемът е, че тази статия ще се помни така, ще се цитира така. И какво от това, че аз помня, че не Любомир Огнянов написа това заглавие и не той знаеше, че статията ще е „тройна”! Ако цитирам Оруел – аз помня, че не партията е измислила самолетите, но откъде да съм сигурен, че и другите ще помнят същото?

Вие се страхувате, че ще се помнят точно тези или ще преобладават тези „черни” разкази за комунизма и няма да се помнят останалите?

Не точно от това. Аз се страхувам, това е вярно, че тъкмо Стефан Куртоа е написал предговор в учебниче за ученици. И че има влиятелни институции, които селектират проектите и финансират „щедро” подобни учебници и изследвания, включително за създаването на „Институт за национална памет” (и тук сме били – аз лично съм доволна от това, още повече , че у нас има прекрасни изследвания на комунизма – на опашката на бившите страни от съветския блок). Но аз точно толкова се страхувам и от обратното – от това, че други организации финансират само „не-черните” книги за комунизма. Тук аз, разбира се, говоря твърде схематично и следователно неточно. Мисля, че другаде давам аргументи и – надявам се – по-нюансирани анализи на значимия за мен проблем за битките на професионалните изследователи за интерпретация на миналото, за техните приноси към каноническия, включително педагогическия, разказ за българското комунистическо минало. Благодарение на участието си в проекта на Мария Тодорова и Стефан Трьобст „Спомняне на комунизма” събрах интервюта с много изследователи на комунизма. Жалко само, че дори и някои от тях го стигматизираха още в самото начало като „Лявото изследване”, за разлика от „Дясното….”, и тази опозиция после се разиграваше в различни констелации. Но изследванията не са леви или десни, а добри или лоши, по-точно – силни и слаби. Има, имаме, по-точно казано, и „академично безсъзнателно” на изследователите на комунизма (Румен Аврамов говореше и за експлицитен „конфликт на интереси”), има и парадигмални различия. Аз се идентифицирам с много от изследванията, проведени от Института за критически социални изследвания – от тези за учебниците по история, през тези за кинопрегледите, до изследването „противоречията на наследството – стратегии за един виртуален музей на социализма”. А също и с курса по историческа социология на социализма, който правим с Мила Минева и Момчил Христов. Но са ми близки и други изследователски пътища. Затова намирам за обезпокоителни политическите употреби на изследванията. И безкрайната фрагментаризация на изследванията за комунизма и на изследователите, които не изпитват потребност да обменят аргументи, нещо повече – както забеляза в един интересен дебат Александър Везенков – предварително селектират и дисквалифицират своите възможни опоненти. (Чудя се как е възможно, когато се пишат статии за историята на изследванията на младежта по време на бг социализма, да се елиминира не просто от дебата, а и от библиографията, ръководителят на много от тези изследвания и директор на съответния институт, Петър-Емил Митев.)

Едно изследване за комунизма може ли да няма политическо значение, политически ценности?

Не може да няма отношение към ценности. Впрочем това е категория на Макс Вебер, от когото се помни само тезата за ценностната неутралност на научните изследвания. Но се забравя, че Вебер говори и за отношение към ценности, за ценностен мащаб – за да я има тази ценност „автономия” в модерната, галиилеева наука, за да е тя ценностно наутрална, трябва да има тъкмо модерно общество. Така че ние се оказваме в отношение към някакви ценности, ние се идентифицираме с ценностите на модерността, която е създала условия за автономията на нашите изследвания… В този смисъл нашите научни изследвания са и критически изследвания, експертизата и критиката са две свързани страни – защото, ако перифразираме Кант, критиката без експертиза е празна, а експертизата без критика – сляпа. Аз прекалих с вашето търпение, затова няма да продължавам нататък, но от темата за така наречените леви и десни изследвания стигаме до големите разлики в интерпретацията изобщо на комунизма и социализма, тоест осъществяваните общества на големите утопии на модерния Запад. Въпросът е дали приемаме, че комунизмът е бил ни откъснал от „естествената еволюция на либералната модерност? И либералните историци, като Франсоа Фюре (в „Миналото на една илюзия”), и тъгуващите по утопията за комунизма историци, като Ерик Хобсбом (във „Векът на крайностите”) се питат безпокойно по този въпрос (по него мненията у нас понякога придобиват карикатурен вид). Но, както забелязва Енцо Траверсо, Фюре като либерален историк разглежда патологиите фашизъм и комунизъм като страшни, но временни болести на либералната модерност. Докато у Хобсбом той открива други ценности – една „меланхолична апология на комунизма”. Защото си представя другояче – но пак с „ангажирана неутралност” – либералния капитализъм; мисли го през исторически граници, като в същото време се пита също и защо създаването на Коминтерна е попречило трагично на работническото движение и е предопределило възникналата от негов резултат обществена система да се срине.

Благодаря Ви за това интервю.

Въпросите зададе

Нурие Муратова

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Нурие Муратова

Нурие Муратова е доктор по история в Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград. Изследователските й интереси са в областта на архивните политики, архивите на жени и малцинства, дигитални архиви и др.