Маргиналните възгледи на един философ: Николай Колев

nkolev_1

Николай Колев е философ и културолог. Преподавал е в СУ „Св. Климент Охридски” и в НБУ,  понастоящем само в НБУ. 14 години преподава философски цикъл във френската езикова гимназия в София. Сценарист е на предаването “Библиотеката”; репортер и редактор на предаванията “Денят започва в библиотеката” и “Денят започва с култура”, а от 2013 г. е изпълнителен продуцент на “Денят започва с култура” в БНТ.

 

Правиш „мъжки“ играчки. Защо?

Правя играчки, които всъщност нямат функцията да играеш с тях. Играта е в самото мислене на играчките. Самите те не са точно за игра, в която двама души сядат, подреждат войските си една срещу друга и започват да воюват помежду си. Аз правя умалени макети на войници, танкове, оръдия, военни камиони. Откривам естетика в дизайна и в униформите – моделите имат почти музейна стойност. Намирам покой в самото им правене. Със същия успех бих могъл да бродирам гоблени. Правя това, защото в него има, от една страна, много история, знаене, от друга страна е медиация и игра. Доста нетипично хоби, до голяма степен на границата с изкуството, наглед налудно, франкенщайновско – предполага съчленяване на парченца тела, минимиризани в различни мащаби.  Нарече ги „мъжки“ играчки, но няма нещо кой знае колко мъжко в правенето на едно такава войниче, което все пак не прави „бум-бум”. На световно ниво има жени много добри моделисти, които правят такива макети. В този смисъл е по-скоро едно извънполово хоби.

Познавам те като преподавател по философия  във Френската гимназия, как съчетаваше  преподаването на философия и правенето на играчки?

Идеята за хоби е свързана със свободното време. Правенето на тези модели е вписано във времето ми за мен. То в някаква степен може би ме маргинализира, защото това, което наблюдавам около себе си, е по-често живеенето заради кариерата, превръщането на кариерата в цел. За мен кариерата е средство за разточително свободно време. За мен самото свободно време е цел.

Какво е  преподаването на философия  за теб?

Може би по логичен начин преподаването на философия отпадна от моите цели. Времето ни е такова, че не можеш само и единствено да бъдеш съзерцател. А може би всяко време е такова… Дори и хобито ми, начинът ми на обличане и ред други мои изисквания, като набавянето на книги например, предполагат средства, които преподавателската професия в България не може да гарантира. Уви, живеем в държава, която държи преподавателите си под санитарния финансов минимум. И ако един човек има уважение към себе си, той не би могъл да се сведе до 500-те лева преподавателска заплата. Иначе, ако можех да избирам, щях да съм преподавател и сега. Нямаше да се занимавам с нищо друго.

Нали преподаваш на студенти в НБУ, при това твърде интересна дисциплина!

Да, преподавам на студенти в НБУ от 98-ма година – различни философски и културологични дисциплини. Имаше един много интересен проект на НБУ – да се създаде цяла магистърска програма джендър науки, науки за пола, която не разбрах защо не стартира и която се сведе до един общоуниверситетски курс, наречен много на едро и почти нищо казващо „Пол и култура“.  Заниманията ми с джендър бяха и една от перспективите в това, това, което правех и във Френската гимназия, защото всъщност философският цикъл в средното образование не включва само чиста философия, слава Богу, а е още куп други науки. Всъщност може би едно от най-слабите звена във философския цикъл в средното образование е точно философията.  В този цикъл са включени  етика, психология, както и  социолого-политически предмет, който се нарича „Свят и личност“ – по-важните, по мое мнение, неща, които се изучават. Големият проблем на заниманията с философия днес е, от една страна, неприложимостта и стерилността им, от друга – многостранната информация, която не можеш да обемеш. Този тип хуманитарна образованост винаги предполага да останеш лаик, да останеш някъде в периферията на знанието, защото нямаш технологичната възможност и времето да изчетеш всичко. Говорим за 25 века писане и съхраняване на това знание, поне що се отнася до европейската  философия. Но обучаващият се по философия днес катастрофира още в края на първи курс в невъзможността си да бъде добре подготвен. Това е причината да настоявам, че философията е едно от слабите места и в средното, и във висшето образование.

Казвал си, че твоето облекло е цитат на отминали  времена. Послание ли ни отправяш?

То е част от театъра. Мисля, че живеенето е театър до голяма степен, може би затова и хобито ми е такова – свързано с играчки, включващо униформи, т.е. костюми. Смятам, че пребиваването в режима на мода, който е чисто промишлен режим – да бъдеш функция на определена тип тениски, на дължина на ръкава, на крачола, е, от една страна, обезличаващо, от друга страна, нелепо, защото те лишава от избор. Тук не говорим за някаква обсесия с цената на всичко да бъдеш различен. Говорим по-скоро за театрализация на всекидневието и за това  предпочитам  панталонът ми да репликира Англия в определена епоха, рединготът ми да репликира някоя друга епоха. Естествено „с мяра”, защото кичът при подобни експерименти е осезаемо близо…

На коя епоха е реплика този dresscode? Къде ти шият дрехите?

Да кажем 19 век, моят „Бел епок” е вероятно в 19 век. Намирам в София шивачи-експериментатори, които се изкушават да шият такива дрехи. Чиито занимания са някъде между занаята и артистизма. Забавно им е да се заровят в картини и репродукции…  На първата дама, която ми уши редингот, когато обяснявах какво искам да направи, каза: “а, искаш да приличаш на Байрон!“. И го направи перфектен. Случвало ми се е да ме спират на улицата и да ме питат защо съм решил да се облека като Пушкин…

nkolev_5

Виждам повече облечени като хипари, хипстъри. Какво мислиш за тях?

Хипарството отдавна е банализъм, макар и напоследък да стана отново актуално. Ние сме сигурно държавата с най-много фестивали на глава от населението и повечето от тях обслужват по шепа хипита.

Имаш предвид  старите хипита, тези които са майки на днешните 30-годишни?

Не, аз се плаша повече от новите хипита, защото старите вече имат идентичност, а новите симулират такава или са по-скоро хипстъри. Хипарството  има своето очарование, има и някаква много силна политическа функция. Да бъдеш малко по-раздърпан, смъкнат, отбягвам думата гръндж, защото и тя отдавна не работи, така, де, има своите втори и трети смислови планове… Както и да бъдеш леко брадясал, но пък с брилянтно сресана коса и очевидно маниакално подбрал рамките на очилата си, които  иначе нямат друга функция, освен, че те правят хипстър…

Присъствала съм на ваши салони в арт-център Алтера, които са ми направили изключително впечатление. Разбрах, че вече не съществува този салон, беше уникално преживяване.

Салон за музика и рефлексии от близо 6 години вече не съществува. Правехме го заедно с Илия  Граматиков. Двамата стигнахме до извода, че в някаква степен форматът се изчерпи. Иначе тези салони имаха публика от 150 души,които накрая останаха десетина. Не знам дали не ги изчерпихме с доста капсулираното и затворено  говорене за музикални фрагменти, обговорени през другите изкуства, модите, храненето, секса по тяхно време. Правихме някакъв жанров хибрид, кентавър, жанрово чудовище, което на моменти беше много интересно. През 10-ина музикални фрагмента се говореше за литература, кино, живопис, някаква игрова естетика. Едно от нещата, за които твърде малко продължава да се говори, е точно  музиката! До  голяма степен и опитът ми като неслучил се доктор по естетика, философското ми образование ми показаха, че за всички други изкуства се говори и много богато и пълноценно откъм терминология, докато музиката е изкуството, за което мнозина се провалят в опитите да говорят съобщимо! Може би и ние с Илия Граматиков  катастрофирахме, говорейки за музиката, която най-трудно предполага рационализация. Макар че той го умее, а аз съм доста хаотичен в говоренето си…

Вашият салон  създаваше и наслада и чувство на общност. В София се говореше за него!

Бяхме неудовлетворени дори от самата публичност на салона, въпреки че високо ценяхме гостите на салоните. Ние продължаваме да си въобразяваме някаква частни салони, което предполага някаква общност. Мисля, че големият  проблем на последните 7-8 години е невъзможността на пребиваване в общност. Говоря за търсенето на съмишленици, в най-буквалния смисъл на думата: еднакво мислещи. Общността предполага първо пространството, второ времето, в което да се говори със сходния човек на сходния език и да се споделят сходни емоции и ерос. Може би дори да конструира такива.

Не се чувстваш интегриран в университетската общност на Софийския университет, на Нов български университет? Твои колеги, преподаватели по философия, културология създават форуми, дискусии, театрални представления.

Моите бягания и дистанция от академичните среди и от артистичните среди са свързани до голяма степен с липсата на необходимост да чуя поредната автотерапевтична тирада и да изчета поредната автотерапевтична поезия. От тази онанистичност на съвременното изкуство нямам нужда! Според мен такива общности постепенно се разпадат, освен насила поддържаните професионални и гилдийни такива. Сигурно ще прозвуча гадно, но не искам данъците ми да отиват за подобна институционализирана и принудителна заедност! Искам данъците ми да отиват за хигиена, за чисти и подредени улици, за действаща полиция, която да омиротворява шумните ми съседи… Плаша се от академичния фундаментализъм и от артистичния такъв. Макар че много от обичаните и уважавани от мен хора са тъкмо от тези среди.

„Маргиналия“ е издание, което дава трибуна на маргинални общности. Какво е отношението ти към етническите малцинства?

Добре дошли са!

Йордан Йовков ги е нарекъл „багра“. Всяко етническо или друго малцинство са багрите, изписани на каручката на Сали Яшар…

Защо да ги свеждаме само до багра?! Предпочитам да ги мисля по-скоро като силна и инспириращата другост, парченца огледало, поставени по малко по-различен начин и поглеждайки в които виждаш себе си от различни ракурси и перспективи. По-големият ми проблем е така нареченото мнозинство – в него има много за чистене, за миене, за наказване, има много за арестуване. Чак тогава искам да се вглеждаме в малцинствата.

Каква е реакцията ти на религиозните малцинства, на сектите? Те ходят по улиците пред нас с цветни  дрехи, бият барабани, пеят Харе Кришна. Други се молят по необичаен начин, трети раздават непрекъснато книжки с противни на  нашата православна праведност послания?

С кришнарите най-малко имам проблем. Имам проблем с ония, които имат в идеологията си заложена агресия, злост или отричане на другостта! Защото по същността си едни прекрасни оранжеви хора с шафран, с гирляндите или с дайретата, не отричат различния. Те са други, но в един режим на мислене, който предполага различни форми и начини на живот.

Какво мислиш за правата на езиковите малцинства? Към онези, които говорят на турски език, гледат телевизия на турски език, искат да говорят с лидерите и имамите си на турски език?

Ако се чувстват комфортно в държава, която има друг официален език, и те не го владеят, това е техен проблем, не мой. Ако проповядват помежду си на техния си език, също е техен проблем, не мой. Ако дойдат да разговарят с мен на техния си език, просто няма да се разберем и ще се разминем. И ако само се разминем, без да размахваме мечове, ятагани и боксове, пак нямам проблем.

Какво е отношението ти към сексуалните малцинства?

Мисля, че по отношение на сексуалните малцинства обществото ни е длъжник на n-степен. Промяната на публичното говорене трябва да се върне  назад, там където Европа е била в края на 19 век… Първо да се коригира говоренето в опозицията мъжко – женско. Мисля, че в обществото ни доминират моделите на силния мъж, на сексизма. Самите жени имат не малка вина за това, защото възпитават синовете си да бъдат мачовци. Да прибавя и майките, които живеят като слугини на синовете си, а след това нямат проблем с това, че синовете им се превръщат в чудовища. Имаме с десетилетия да прецизираме мисленето в опозицията мъжко-женско, преди да заговорим за, да речем, гей обществото в България.

А какво мислиш за феминизма?

Откривам го в едни прекрасни сайтове, в едни прекрасни списания, в едни прекрасни преводи, в университетските аудитории, но не го виждам излязъл на улицата и хвърлящ камъни по прозорците на консерваторите. Не го виждам с реални социални искания. Не го виждам политически организиран. Виждам  го само в говоренето на определени  политически кръгове. Доколкото го има, той е предимно манипулативен, популистки или просто сведен до статистика! Чувам за квоти на жени в парламента, квоти на жени във властта, тоест следваме някакви формални, измерими в числа параметри. Но не виждам реалните последици от всичко това. Какво като Миглена Николчина и Милена Кирова вече двадесет  години пишат и говорят за правата на жените? Какво следва от конституционната гарантираност на женските  права? Когато изляза навън, в центъра или в някой от софийските квартали, аз виждам примитивния сексизъм в отношенията между половете, характерен за културата ни отпреди двеста години. Какво следва от този феминизъм, когато международни изследвания твърдят, че един милион български жени поне веднъж в живота си са претърпели сексуално, психическо или някакъв вид насилие! На макрониво нищо не се е случило.

Говориш с неодобрение за обществото, за образованието, за културното наследство. Толкова ли е клиширан светът ни?

Да, боя се, че да. Наблюдавам един процес на регрес на живеенето, особено на битово ниво… Всички ние имаме нещастието да живеем сред хора (не говоря за частните общества, в които живеем, и за приятелските ни кръгове) – говорим за живеенето сред хората, които не можем да избираме. Не избираш съседите си, не избираш съкварталците си, не избираш хората над теб, хората, на които нямаш механизми да въздействаш. Ние можем да си говорим за култури, за политики, за цивилизации, но ние живеем върху зловещо мръсни улици. Това, което никога няма да приема, е комфортното живеене в тази огромна и шумна тоалетна, наречена  България.

Така бяхме изобразени от чешкия художник Дейвид Черни.

Не мога да разбера потреса, с който толкова много народ се развика за този проект. Може би, защото му липсваше артистичната фикция – беше си чиста документалистика…

Какво означава да бъдеш маргинал?

Да не живееш според  мейнстрийма. Да имаш страничната гледна точка, да си намерил островчето, от което да гледаш света като страничен наблюдател и аскет. Да се одързостиш да знаеш и да рискуваш с вкусовете си.
Познавам групи, които смятаха, че могат да живеят и творят алтернативно. Уви, това се превърна в тяхното бягство и изолация. От форма на творчество и игра, всичко се трансформира в забрава и терапия. Това е болезненото в развитието на повечето субкултури.  Някои престанаха да съществуват, но пък други се възродиха – много се радвам, че отскоро Modus Vivendi, обществото за средновековен начин на живот, отново е на сцената и направи своя средновековен фестивал в двора на Боянската църква.
Забелязвам и че много подобни групи се създават на една шовинистична основа. Легитимират се пак през вглеждане в едно минало, което днес им дава  абсолютно фалшиво патриотарско самочувствие. В крайна сметка забелязвам част от тези хора тук-там да проблясват в едни друг тип обществени структури и формации, които една нормална държава отдавна би изкарала извън закона и би забранила.
Иска ми се „маргинален” да означава „самодостатъчен”…

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).