Мъртъв ли е мултикултурализмът?

Един вид скромен комунитарен етно-религиозен мултикултурализъм, който срамежливо се включва и се изгражда на основата на идеи за институционален расизъм и антидискриминация, изглежда се придвижва през 90-те години на миналия век и през първите години от сегашния. Той намира своя израз в доклада „Бъдещето на мултиетническа Британия” (2000), изготвен от Комисията за мултиетническа Британия, а също и в някои инициативи на новите лейбъристи. Последното включва изследването на Лоурънс (Lawrence Inquiry), законът от 2000 г. за изменение на Закона за расовите отношения, финансирането на мюсюлмански училища, игрите заедно на деца от различни етноси, законодателството за религиозната дискриминация, както и включването на въпрос за въпрос за религиозната принадлежност в анкетната карта за преброяването на населението през 2001 г.

Но от средата на 2001 г., когато се разразиха безредиците в северните градове и по-късно, след атаката на 11 септември, настроението започна да се мени и през последните няколко години повечето от публичните коментатори заявиха, че мултикултурализмът е мъртъв. Аз не искам пряко да обсъждам този „ответен удар”. Нито мога тук да дискутирам сегашните публични политики, макар да вярвам, че анализът ще покаже, че правителството упражнява една умерена и компетентна, а не разюздана и безотговорна, политика на мултикултурализъм (повече подробности вж. в Meer and Modood, текст който се очаква да излезе по-късно през настоящата 2008 г.) Аз по-скоро бих искал да разгледам някои от критиките към мултикултурализма, които, според мен, заслужават да бъдат обсъдени сериозно. Мнението ми е, че нито една от тези критики не е успяла да провъзгласи „смъртта на мултикултурализма” и че всяка една от тях може и следва да се приеме в известна степен. Ала ми се струва, че тези критични идеи могат да бъдат обединени в две групи, първата от която, общо взето, може да бъде назована „ квалифициран мултикултурализъм”, а втората следва да обедини критиките, които изхождат от фундаментално противоположни на мултикултурализма предпоставки.

Идеи, квалифициращи мултикултурализма

1. Основните права на човека

Не мисля, че някой би спорил върху това, че видът мултикултурализъм, който е подходящ за Великобритания, трябва да е разположен в контекста на правата на човека (в доклада, за който стана дума малко по-горе, има глава за правата на човека), но някои са убедени, че мултикултурното равенство (повече отколкото всяка друга форма на равенство) може да бъде извлечено от правата на човека.

 2. Равенството на половете

Става все по-известно това, че някои форми на малтретиране на жени (например обрязването на женските гениталии или принудителните бракове) са много по-разпространени в някои малцинствени общности. За нещастие, феминизмът започна да се употребява като мисионерска идеология, изразяваща превъзходството на Запада и изостаналостта на останалия свят. Макар това да е най-вече в дясната част на политическия спектър, тази тенденция присъства и при левите. Освен това, ако разсъждаваме като ползваме понятията на практическата политика, ни става ясно, че с някои от тези проблеми можем сериозно да се преборим само ако си сътрудничим с малцинствата, за които става дума. Силовите и авторитарни подходи са по-скоро контрапродуктивни, освен това създават общности, които са стигматизирани и се чувстват като да са в клопка.

Поради причини от този характер се получи една достойна за съжаление поляризация в мненията по въпросите, повдигнати по-горе. Но общата основа наистина е значителна. Защото хората, поддържащи мултикултурализма, очевидно не подкрепят насилието, принудата и подкопаването на законово признатото равенство на жените, макар че ще има също така и някои ограничени сфери от това, което конституира равенството, по които хората не ще постигнат съгласие. Мястото ми тук е много ограничено и затова няма да обсъждам такива случаи, но мога да поддържам главната теза, която развих, разглеждайки аргументите на Ана Филипс (Phillips 2007), а именно, че половото равенство и мултикултурализма не си противоречат.

3. Продължаващата имиграция, свръхразнообразието

Ние преживяхме, продължаваме да преживяваме и както някои твърдят, и в бъдеще ще се сблъскваме с голяма по мащаб имиграция. Като имаме предвид разнообразието на направленията, от които имигрантите идват, резултът не е общности, а една по-скоро вихрещи се множества от езици, етноси и религии, всяко от които противоречи на другите, допринасяйки за създаването на свръхразннобразието (Vertovec 2006). Но от това не следва, че уседналите, по-специално постколониалните общности, които имат особени исторически отношения в Британия, са загубили политическото си значение.

4. Транснационализъм

Твърди се, че глобализацията, миграцията и телекомуникациите създават популации, които са разпръснати навсякъде в държавите, популации, които взаимодействат повече една с друга и са по-лоялни една на друга, отколкото към съгражданите си от мнозинственото население. Връзките между диаспорите, подобни на описаните току-що, със сигурност съществуват и вероятно нарастват, но аз не съм убеден, че чистият резултат от това е неизбежната ерозия на гражданството в националните държави: британските африканци от Карибите и хората от Южна Азия имат семейства в държавите, от които произхождат, а също и в САЩ и Канада, но няма доказателства, че повечето от тях, или дори някои клонове от тези семейства, не се чувстват британци, американци, канадци и т.н.

Предизвикателства към мултикултурализма

1. Общностна сплотеност/ гражданство/ общи ценности/ принадлежност към „британското”

Събирам  всички тези понятия в една група, но разбирам, че те не означават едно и също нещо и че някои ще наблегнат върху едно повече, отколкото върху другите и че дори могат да сметнат някое от тях за излишно. Въпреки това, всяко от тези понятия понастоящем е призовано в качеството му на въплъщение на този вид общност, който членовете на британското общество е необходимо да имат и за които се твърди че са засенчени или прикрити чрез фетиша на разликата. Твърди се също, че Британия като общество и като държава е твърде свободна и безконтролна в насърчаването на общността и че това сега трябва да бъде излекувано или поправено. От тук се иска да се въведат мерки като например полагането на клетва (както правят В САЩ) за вярност при церемониите по даване на гражданство, както препоръчва споменатия по-горе доклад за мултикултурализма в Британия, на изискване за достатъчно ниво на знание на английски от хората, които искат да получат британско гражданство, обучение по правата и задълженията на британските граждани за мигрантите и, разбира се, също такова обучение във всички средни училища.

Много застъпници на този подход също избират да кажат нещо положително за мултикултурализма и внушават, че те са от хората, които се стремят да го изменят чрез слагане на ударението върху това, че мултикултурализма се е провалил в това да признае, че е необходима една по-широка рамка, ако иска да бъде успешен. Бих искал да кажа, че това е истина за Бернард Крик, Тед Кантъл, а също и за Комисията за интеграция и сцепление, която трябва да споменем между другите, включително за повечето твърдения на правителството, най-малкото от късния период на Тони Блеър.

От друга страна, други пропагандират варианти на този възглед като специално го оформят във фразата „мултикултурализмът е мъртъв”. Докато отдясно гледат на мултикултурализма като винаги погрешен (например в текстовете на журналиста Мелани Филипс (Melanie Phillips, 2006) и консервативният депутат Майкъл Гоув (Michael Gove, 2006), един позициониращ се по-скоро в центъра и дори в известна степен ляв възглед е, че мултикултурализмът беше нещо дясно в „неговото време”, но сега това време е минало (например председателят на Комисията по права на човека и равенството Тревър Филипс и редакторът на списание Проспект (Prospect), Дейвид Гоодхардт. Един важен съвременен пример за тази позиция може да бъде намерен в книгата на Главния равин Сакс (Sacks ) „Домът, който изграждаме съвместно” от 2007 г., където, както и в по-ранните му книги, той е пламенен привърженик на комунитарния плурализъм.

Такива критики конкретизират и доказват възгледите си по-скоро като се цитират една друга, отколкото чрез анализ на текстовете на мултикултуралистите. Това не е изненада, доколкото политическите теоретици на мултикултурализма го разглеждат като проект за включването, точно както и докладът за мултикултурализма в Британия го вижда.

Най-доброто, което може да бъде казано за този възглед е, че може би ние в Европа сме по-склонни да мислим, че националното и мултикултурното са несъвместими. В други части на света, където мултикултурализмът бе възприет като проект на държавата – в Канада, Австралия и Малайзия например, той не беше нещо случайно, а с течение на времето стана интегрална част от проекта за изграждане на нация.

Освен това, няма смисъл да окуражаваме силни мултикултурни или малцинствени идентичности за сметка на слаби общностни или национални идентичности. Силните мултикултурни идентичности са нещо хубаво, те не са по същността си разделящи, реакционни или пета колона, но се нуждаят от една рамка на жизнени, динамични национални наративи, а и от церемонии и обичаи, които да дават израз на националната идентичност. Националната идентичност следва обаче да бъде изразявана чрез разисквания и обсъждания, а не да бъде сведена до списък на налагани ценности. Защото централна за нея е гражданството и правата за всички, особено за маргинализираните преди или за новоприетите групи, които предявяват искане за национална идентичност. По този начин расизмът и другите форми на стигматизиращи идентичности може да бъде атакуван и изместен от една позитивна политика на взаимно уважение и включване. Наблягането върху гражданството може да е полезно напомняне за мултикултуралистите за това, което някои от тях понякога може и да не забележат, но то не е критика или замяна на мултикултурализма.

 2. Критики на политиката на групите

Тя може да има три форми:

А) Либералните общества могат да признават единствено индивидуални права

Макар че индивидуалните права са основополагащи за либералните демокрации, повечето от развиваните в руслото на социалната демокрация политики за равенство биха били невъзможни, ако по различни начини не признаят групите. Например профсъюзите – по отношение на пазарлъка, който водят с работодателите за възнагражденията, уелският език като един от националните езици на Уелс, женската секция на Лейбъристката партия, позитивните действия, които се предприемат, за изравняване положението на лошо представените расови групи на работното място, предоставянето на държавно финансиране за религиозните училища, освобождаването на носещите тюрбан сикхи от задължението да слагат каски, когато карат мотоциклет. Тези примери могат да бъдат умножени и те ни показват, че една либерално демократична политика гарантира, по много различни начини признаването и овластяването на различни видове групи.

Б) Групи, като например мюсюлманите, са вътрешно некохерентни

Социалната теория твърди, че групите са съставени от индивиди; че няма субстанциални групови характеристики и още, че няма групов монизъм, така че да се говори за групите е повърхностно от теоретическа гледна точка и обикновено маскира някакъв политически мотив.

Истина е, че ние можем понякога да работим с недодяланите идеи за групите, но това не е същото като да говорим, че групите, за които мултикултуралистите говорят, не съществуват. Ние може би се нуждаем от по-широка концепция за групите,  въпросът е да работим с природата на социалните категории, а не с мултикултурализма сам по себе си. В този смисъл всички групови категории са социално конструирани, но е ясно, че хората придават смисъл на групите (към които те чувстват, че принадлежат или от които те са извадени).

Една от причините, поради които ние не можем да пренебрегнем комунитаристките концепции за разлика, е, че малцинствата често възприемат и описват себе си като хора, споделящи групова идентичност чрез категории като „еврейски”, „мюсюлмански” или „сикхски” както и чрез много други. Ако ние приемем, че тези самоописания са толкова валидни колкото и „работническа класа”, „жени”, „черни” или „млади”, то има очевидна непоследователност в това да отрежем някои групови категории просто защото те са обект на същото диалектическо напрежение между специфичност и общност, което е налично по същия начин и в другите групи. Това не значи да „субстанциализираме” или да „реифицираме” характеристиките на групите, но понеже категорията „евреин”, „мюсюлманин” или „сикх” може да остава вътрешно разнообразна подобно на „християнин” или „средна класа” или която и да е друга категория, която ни помага да подредим това, което възприемаме.

В) Хибридност и оттатък расата /етничността, която умножава идентичностите

Написаното по-горе се отнася пряко до третия пункт, а именно, че комуналните идентичности се разлагат, стопяват се пред очите ни, като хората, и особено младите хора, взаимодействат, смесват се, заимстват, синтезират и т.н. Не общностите, към които индивидите принадлежат, а градската смесица е тази, която действа в глобализираните и комерсиализирани форми на отмора и забавление. Разбира се, често това е, което хората мислят, когато говорят, че обичат „разнообразието” или имат полза от мултикултурното общество (но не от мултикултурализма).

Много изследвания поддържат този социологически прочит. Но те също така показват, че такива „нови етноси” и хибриди по-скоро съществуват един до друг, отколкото просто да заместват идентичностите, на които се придава приоритет. Това, че ние всички имаме множество идентичности, не означава, че всяка от тях е еднакво важна за нас. Разбира се, маргинализираните групи, тези, които са стигматизирани, групите, които чувстват, че за тях винаги се говори, тези, които биват възприемани според един наложен стереотип или тези, които изпитват политически натиск, са склонни по-твърдо да се придържат към някои, а дори и към един елемент от идентичността си, отколкото тези, които се наслаждават на множеството свои идентичности.

Точно на това се натъкваме при групи като британските мюсюлмани, които са по-склонни да мислят, че за тях е важно, че те са „мюсюлмани” и „британски” (типичното е да съчетават и двете) и че тези идентичности имат огромно значение, което е представено в повечето публични контексти.

 3. Секуларизъм

Мултикултурализмът не беше породен, за да се обяснят религиозните групи, но групите, които защитаваха най-силно мултикултурализма като расови или етнически такива, започнаха също да утвърждават и понякога да придават първостепенна важност на религиозните идентичности. Тогава това причини търкане, или дори нещо по-лошо, с тези, включително много мултикултуралисти, които приемат, че религията следва да е нещо частно, а не публично, по-малко политическо и със сигурност не държавно нещо. От друга страна, това изглежда като произволно, дори и да е исторически обосновано, предубеждение към един вид малцинство.

Това раздели мултикултуралистите и отслаби поддръжката за мултикултурализма. И този въпрос не е дреболия, ако вземем пред вид политическото мълчание на мюсюлманите и оценката, че те могат да представляват около 15 процента от населението на Западна Европа, през 2035 г.

Но секуларизмът не е, във всичките му форми, във вътрешно противоречие с етно-религиозния комунитарен мултикултурализъм. Неговата радикална идеологическа интерпретация е привилегирована във Франция, но в повечето демокрации секуларизмът взима по-умерени форми, а компромисите между организираната религия и държавата са нормата. Тези компромиси са различни в различните страни. Например в Обединеното кралство епископите заседават в Камерата на лордовете, но религията отсъства от конкуренцията при изборите; в САЩ този компромис има друг вид, но и в двете държави религия и политика са разделени.

Това означава, че във всяка демократична секуларна държава има прецеденти, подредби на статуквото и институционални ресурси за приспособяване към някои публични изисквания на религиозните групи. Следователно, аз бих искал да кажа, че мултикултуралистите трябва да изучават тези исторически подредби (например държавното финансиране на религиозните училища в Британия) и да проечат как те могат да бъдат мултикултурализирани, т.е. използвани, за да посрещнат нуждите на новите групи граждани. Понякога разширяването на един прецедент ще бъде схващано като противоречиво (например, разширяването на юридическото признание на юдейските религиозни съдилища и на тяхната арбитражна практика върху въпроси като например развода), а понякога религии, относително нови за Британия, могат да повдигат въпроси, за чиито отговори не може да се намери ясен прецедент.

Така че моята гледна точка не е, че няма политически дилеми в тази област, а че няма причина да изключваме и свръхпроблематизираме исканията на религиозните групи, заблуждавайки себе си, че те са несъвместими със секуларизма.

Заключение

Заключението ми от изложението е, че много автентични критики на мултикултурализма следва да бъдат сериозно приемани, но че нито една от тях не е причина за изоставяне на мултикултурализма, а по-скоро е основание да го засилваме, като го изменяме. В частност трите предполагаеми предизвикателства са действително сродни на квалифицираните идеи и са всъщност корекции, а не алтернативи. Аз съм благоразположен към всичките три предизвикателства, когато те са съчетани с мултикултурализма и се употребяват, за да го коригират, засилят и помогнат да надскочи концептуалните си граници. Това, в което вярвам, ние се опитахме да изложим в доклада на Комисията за мултиетническа Британия (цитиран в началото на тази статия), а аз се опитах да защитя в книгата си (Modood 2007). Това е трудна и нестабилна комбинация, но аз продължавам да мисля, че това е задачата сега. Това, от което се нуждаем, е визия за гражданството, което не е затворено в рамките на държавата, но е пръснато из обществото, съвместимо с множеството форми на групиране в съвременонстта, едно гражданство, което е усточиво чрез диалог; плуралистични форми на представителство, които не приемат една група като модел, по който всички други трябва да се равняват; и нови, реформирани национални идентичности. Това е мултикултурализъм.

Циитрана литература:

Commission on Multi-Ethnic Britain (2000) The Future of Multi-Ethnic Britain London: Profile Books

Gove M (2006) Celsius 7/7, London: Weidenfeld & Nicolson

Meer N and Modood T (2008, forthcoming) ‘The Multicultural State We Are In: Muslims, “Multiculture”and the “Civic re-balancing” of British Multiculturalism’, Political Studies

Modood T (2007) Multiculturalism: A Civic Idea Cambridge: Polity

Phillips A (2007) Multiculturalism Without Culture, Princeton: Princeton University Press

Phillips M (2006) Londonistan, London: Gibson Square

Sacks J (2007) The Home We Build Together: Recreating Society London: Continuum

Vertovec S (2006) ‘The Emergence of Super-Diversity in Britain’, Working Paper No. 5, University of Oxford, Centre on Migration, Policy and Society (COMPAS)

Статията е публикувана в списание „Public Policy Research”, броят от юни-август 2008 г.

Превод: Емил Коен

Avatar

Тарик Модууд

Тарик Модууд (Tariq Modood) е професор по Социология и Публична политика. Той е директор на Центъра за изследване на етничността и гражданството в Университета в Бристол, Британия.