“Мажино” някога се провали, да не изграждаме нови отбранителни линии

Надеж Рагару е историк и социолог, доцент в CERI – Sciences Po, Париж. Автор е на книгата „Преплетените времена на настоящето: България 20 години след 1989 г. 

Надеж, в българските  академични среди си известна с изследователските ти интереси върху проблемите на Балканите. Преподавател си и в парижкия Университет по политически науки. Твоята експертиза ни е нужна днес, след несравнимо голямата бежанска вълна, заляла Европа, и отговорът  на правителствата на  Унгария и България да издигат стени по  границите си, за да се запазят от нея. Какви ще бъдат измеренията на тази политика на затваряне на границите за търсещите убежище хора? Не е ли това отказ от основни европейски ценности като правото на придвижване, свободното движение на стоки и хора?

Винаги, когато хората говорят за издигане на стена, се сещам за два примера. Първият е онзи случай, в който френските власти са повярвали в ефикасността на „стената” като защита, и този случай със сигурност ти е известен. Става дума за това как след Първата световна война бива издигната стена между Франция и Германия, така наречената „линия Мажино”, едно твърде скъпо начинание… И какво се случва? По време на Втората световна война германците заобикалят стената и преминават отвъд нея, малко пò на север. За няколко седмици френската власт пада. Ако издигаш стена, а някой иска да мине отвъд нея, той винаги ще намери начина за това. Въпросът в сегашната ситуация е по-скоро какво може да се направи, така че днешните бежанци да не бъдат принудени повече против волята си да изоставят своите домове и да поемат, с риск за живота си, да търсят в чужбина едно несигурно бъдеще. И вторият пример: Социолозите са изследвали ефектите на издигането на стени в различни контексти, включително в Ирландия, по време на и след края на Гражданската война. Стигнали са до заключението, че стените не намаляват несигурността; те са места, където се акумулират напреженията между онези, които желаят да преминат стените, и тези, които ги спират, напрежения около определянето на това, кой – символично – притежава дадено място, и т.н. Изходът не е в стените, а в по-добра координация на дипломатическите решения на европейско и световно ниво, за да се прекрати войната в Сирия.

Междувременно има максимална потребност всеки един гражданин да се опита да помогне бежанците да се справят с тези тежки в човешки план моменти на откъсване от семейството, мястото на произход и с ужасните травми и спомени от войната. За мен е странно да виждам хора да изразяват липса на всякаква солидарност с бежанците. Неотдавна разговарях с моя позната в Париж, чийто баща навремето е пътувал до Франция от Иран, а по времето на революцията на Хомейни е успял да остане като имигрант тук. Ако по онова време Франция не бе поддържала подобна политика на отвореност към бежанците, този човек например би бил върнат в Иран, където животът му би бил изложен на опасност (баща му е служил в армията на предишния диктатор). А ето че сега се предлага именно това – никаква солидарност. Защо? От собствения си опит и минало България също знае какво означава да пристигнат хиляди бежанци от войните. Тя е преживяла това след Балканската война и след Първата световна война. А тогава, впрочем, държавата не е разполагала с кой знае колко средства, за да е в състояние да приеме и да се погрижи за тези бежанци от войните. Но въпреки това ги е приела. И откъде тогава идва сегашната поляризация в реакцията спрямо бежанците? Може би тя е предизвикана от това, че те не идват от Европа? Но нали всички ние сме преди всичко човешки същества? Нали основополагащ за нашата обща европейска култура е принципът, че човешкото същество заслужава уважение именно като такова, независимо от религията, от националните и други негови идентичности?

След атентатите в Париж ти заяви пред в. “Капитал”, че ни очаква масово искане на повече сигурност, по-малко свобода и братство. Притесняваш ли се, че ни предстои световен отказ от основни човешки права? Страхуваш ли се, че тези обстоятелства ще засегнат включително и свободата на пресата?

Ако проблемът се формулира като алтернатива между „сигурността” и „свободата”, то той е грешно формулиран. Ако отново се обърнем към световната история, ще си припомним, че повечето катастрофални решения относно сигурността на гражданите са били вземани тъкмо в името на тяхната сигурност. Повечето граждански войни са започвали поради това, че хората са се страхували от своя съсед, от някогашния си близък, и са потърсили онази „сигурност”, която уж им е била предложена от политиците, за които са гласували. Може би дори не е нужно тук да навлизаме в повече детайли например за войната в бивша Югославия. Най-големият враг е страхът. Това е моментът, в който поглеждаш другия човек и му казваш: “но нали ти си от [еди-кои си]”. Именно тогава започва есенциализирането на идентичностите, налагането върху хората на определени идентичности, без да им се дава възможност самите те да определят кои и какви са.

Разбира се, всичко това съвсем не означава, че не трябва да се реформира част от законодателството. Например сред някои от интересните решения, анонсирани през последните дни от френското правителство, е предложението да се контролира по-добре използването на предплатени кредитни карти. Но това означава, че няма линейна, проста връзка между намаляването на правата на хората и повишаването на сигурността. Ако погледнем в по-дългосрочна перспектива, намаляването на вероятността една съвсем малка част от мюсюлманите да се радикализира е свързано с преосмислянето на публичните политики на държавата в сферата на градоустройството, образованието, социалната политика, правосъдието, вътрешните работи. Дистанцията между богати и бедни расте отдавна, отдавна също така намаляват бюджетите за културни инициативи в маргинализираните квартали, бюджетите за инициативи на местна основа – онези, които биха давали възможност на младите хора да вярват, че могат да имат бъдеще, което впрочем и зависи от тях самите, че могат да намерят своето място във френското общество, че могат да изобретяват и следват някакви смислени перспективи за лично развитие. Най-необходимото са мерки, които да доведат до постепенно завръщане – и при мнозинството, и при малцинствата – на усещането у младия човек, че бъдещето му зависи от него самия, че тъкмо ти си този, който може да изгради собственото си бъдеще: ето това според мен би било много по-ефикасно, отколкото така наречените мерки за повишаване на сигурността.

Когато говорим за сигурност и свобода, искам да спомена факта, че тъкмо онези, които най-силно и най-пряко пострадаха от атентатите в Париж на 13 ноември, са и хората, които заявиха най-категорично отказа си да се откажат от свободата си, които заявиха „няма да получите омразата ми” (vous n’aurez pas ma haine). Възможно е да сте прочели онова писмо, публикувано във вестник Le monde три дни след атентатите от Антоан Лейрис, чиято съпруга бе убита: “… не, няма да ви направя този подарък да ви мразя. Явно точно това сте искали, но да отговоря на омразата ви с гняв би означавало да се предам на същото невежество, което е превърнало вас в онова, което сте. Искате да се страхувам, да гледам съгражданите си с недоверие, да пожертвам свободата си в името на сигурността. Тук вече изгубихте… Тази сутрин я видях. Най-сетне, след дни и нощи чакане. Беше точно толкова красива, колкото когато излезе в петък вечер, точно толкова красива, колкото когато безумно се влюбих в нея преди повече от 12 години. Разбира се, че съм съсипан от мъка, признавам ви тази малка победа, но това ще е за кратко. Знам, че тя ще бъде с нас всеки ден и че ще се срещнем в онзи рай на свободните души, в който вие никога няма да бъдете допуснати” (https://fr-fr.facebook.com/antoine.leiris/posts/10154457849999947).

Известни са ни исканията на френски правителствени ръководители за отнемане на гражданството на родените във Франция и пребиваващи второ или трето поколение имигранти в нея. Каква е оценката ти за това? Няма ли от всичко това да спечелят националистите, партията на Марин Льо Пен?

По време на своята реч в понеделник на 16 ноември президентът Оланд спомена за вероятността да се предложи подобна законова промяна, по силата на която да стане възможно на човек, който притежава двойно гражданство, да се отнема френското гражданство в случай, че той е участвал в атентат или представлява заплаха за сигурността. Това е морално шокиращо, а и е абсолютно неефикасно от гледна точка на сигурността… Човек, който притежава френско гражданство, притежава и права, и задължения; той присъства във френската административна система, където се събират множество данни за него. Ако му се отнеме гражданството, интеграцията в системата ще бъде до известна степен изгубена, както ще бъде изгубена и възможността да се влияе върху неговото по-нататъшно развитие. И каква тогава е логиката на подобен дискурс? Не е ясно. Може би тя е в надеждата за привличане на гласоподаватели на крайната десница? Но, както казват функционерите от партията на Марин льо Пен, хората винаги ще предпочетат оригинала пред “Canada dry”, пред ментето. А и подобни анонси препращат Франция към най-тъмните страници от нейното минало, например към времето на Втората световна война, когато на евреите, дошли от Източна Европа, се отнема френското гражданство преди депортирането им…

Как да опознаем хората, които изповядват исляма, така че да делигитимираме религиозните препратки на фундаменталистите от ИДИЛ, Ал Кайда, Боко Харам и всевъзможни подобни структури?

Наистина е изключително опасна нарастващата тенденция да се вижда у всеки един мюсюлманин потенциален фундаменталист. Това се наблюдава напоследък и у нас, засега все още в тесни социални кръгове, но безпокои това, че те започват да се разширяват. Първото нещо, което трябва да се припомни, е, че понятието „мюсюлманска общност” е проблематично, защото то предпоставя, внушава, допуска, че общността е хомогенна. Във Франция има и практикуващи, и непрактикуващи мюсюлмани, има и шиити, и сунити, има хора с ислямско вероизповедание, които произхождат от различни държави, говорят различни езици и в никакъв случай не се чувстват като едно цяло. Те не са еднакви и не са единни. От милионите мюсюлмани, които живеят в Европа, се радикализира само една малка част. Вярно е, че за подготовката на атентат не са нужни много хора и че опасността в някакъв смисъл е тъкмо в това, вярно е, че пълна паника можеш да създадеш и само с двадесет души. Но е много важно и да не се забравя, че огромното мнозинство от мюсюлманите не се идентифицират ни най-малко с ДАЕШ, не приемат поддръжниците й за свои говорители и че са ужасно шокирани от случващите се понастоящем събития – също толкова шокирани, колкото всеки гражданин на Франция. Фундаменталистите се борят против всеки, който би искал да се запазят мирните взаимоотношения между народите, независимо от това коя религия изповядва той.

 

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).