Между Катрин Деньов и Натали Портман, но малко на изток

 От няколко месеца сексуалният тормоз е любима тема на медиите. Всяка седмица научаваме за поредната актриса, станала жертва на Харви Уайнстийн или някой като него. По всяка телевизия жени разказват как са били „тормозени“ на работното си място. „Феминизъм“ стана дума на годината. Движенията #MeToo и появилото се наскоро Time’s Up набират сила с всеки изминал час. И изведнъж Катрин Деньов и още 99 французойки заявиха, че мъжете имат право на настойчиво ухажване и заклеймиха #MeToo, наричайки движението „лов на вещици“, който „вместо да осъди злоупотребата с власт, приема форма на омраза към мъжете и към сексуалността“. Естествено, не се забави и ответната реакция, както от американските „феминистки“, така и от френските. Катрин Деньов незабавно бе обявена за враг номер едно на феминизма.

A picture shows the messages "#Me too" and #Balancetonporc ("expose your pig") on the hand of a protester during a gathering against gender-based and sexual violence called by the Effronte-e-s Collective, on the Place de la Republique square in Paris on October 29, 2017. #MeToo hashtag, is the campaign encouraging women to denounce experiences of sexual abuse that has swept across social media in the wake of the wave of allegations targeting Hollywood producer Harvey Weinstein. / AFP PHOTO / BERTRAND GUAY (Photo credit should read BERTRAND GUAY/AFP/Getty Images)
Снимка: Движението Me too

Не мога да кажа, че съм почитателка на Катрин Деньов. Гледала само един филм с нея, не знам в какви други филми участва и никога не съм се интересувала от личния й живот. Ако я видя на снимка, не съм сигурна, че ще я разпозная. В противниковия лагер обаче е любимата ми актриса – Натали Портман, която наскоро за първи път си направи профил в социална мрежа (Instagram), за да подкрепи Time’s Up и която, докато представяше номинираните за най-добър режисьор на тазгодишните награди „Златен глобус“, обърна внимание на факта, че за пореден път те са само мъже. Чия страна да заема? На феминистката или на „антифеминистката“?

nataly

Снимка: Натали Портман

Всъщност аз не смятам, че е въпрос на страна. В писмото на 100-те французойки няма нищо антифеминистко. Дори напротив, струва ми се, че тези жени са пó феминистки от феминистките, или поне от мнозинството, беснеещо по медиите. Защото тези жени си дават сметка, че не е важно да говориш, важно е какво всъщност казваш. Дават си сметка, че една кауза може да бъде дискредитирана много по-лесно и по-пълно от тези, които уж я подкрепят, отколкото от тези, които се обявяват срещу нея. И писмото им е предупреждение за опасността за феминизма, а не негово отричане.

100-те французойки не защитават изнасилването – това изрично е написано. Те признават, че добилата публичност история с Уайнстийн е дала възможност да се обърне внимание на проблема със сексуалното насилие срещу жени. Те обаче разглеждат сексуалния тормоз не толкова като сексуално насилие, а като форма на злоупотреба с власт. И според мен точно това е ключовият момент – по дефиниция “сексуален тормоз” е всяко нежелано поведение от сексуално естество, изразено физически, словесно или по друг начин, с което се накърняват достойнството и честта и се създава враждебна, обидна, унизителна или застрашителна среда и, в частност, когато отказът да се приеме подобно поведение или принудата към него може да повлияе на вземането на решения, засягащи лицето (Закон за защита от дискриминация).

Тоест, да говориш за сексуален тормоз, когато колега се изкаже положително за определена част от тялото ти и те покани на среща, е, меко казано, глупаво. Всеки има право да харесва някого, без значение колко недостоен е за обекта на желанието си. Всеки има право да покаже чувствата си – кой знае, може пък да се окажат споделени. В това няма нищо обидно. И, да си говорим честно, едва ли има човек, на когото му е неприятно да го харесват. Да те харесват не е тормоз. Да ти показва, че те харесва човек, който не знае, че ти е неприятен, е дразнещо, но не е престъпление. Дразнещо е, също така, когато се усмихнеш два пъти на някой мъж и той изтълкува това като намек. Мъжът също може да се дразни, когато подхвърли нещо закачливо на някоя жена и тя го обвини в сексуален тормоз.

Аз съм против натрапчивото говорене за сексуален тормоз, защото да поставяш акцент върху секса винаги е малко опасно – това говорене лесно може да се обърне срещу жените. За съжаление, обществото, в което живеем, е по-скоро женомразко. И за съжаление, при случаи на изнасилване винаги се намира по някой, който да каже, че „тя си го е търсила“, тя е провокирала мъжа. Щом такива са реакциите в случаи на безспорна проява на насилие, какво остава за отношения, при които няма физическо насилие? Тя сигурно се е обличала предизвикателно, флиртувала е, сама му се е предложила, а после, когато не е постигнала това, което е искала, решила да се оплаква от сексуален тормоз! Когато една жена не се е издигнала в професията си, то е, защото е некадърна, нека не се оправдава със сексуален тормоз. Ако обаче е постигнала професионални успехи, няма съмнение, че е спала с висшестоящи мъже – но не е било по принуда, просто жените са си такива… Чувала съм подобни неща десетки пъти, чела съм ги по форумите хиляди. Това, което се случва, е да се сведе проблемът до безсмислен спор за това кой пол е по-лошият. И по този начин да се омаловажи.

А проблем определено има. Но не е в докосването на коляното. Не е и в „неприличните предложения“, ако всичко спре само дотам. Проблемът е, че има мъже и жени с власт, които смятат, че са над закона и морала. И наистина са. Проблемът е, че няма значение как работиш, а с кого си близък – не само интимно. Сексуалният тормоз, когато наистина го има, е само част от този проблем. Защото, когато една жена работи добре, постига високи резултати, но трудът й системно е недооценяван и повишение получават само жени, които са правили секс с началника, в един момент тази жена може да си каже: „Добре, какво пък толкова?“ Нищо, че по принцип не е такава. Нищо, че той й е противен. Просто в един момент й е омръзнало да я подценяват. И е решила, че няма друг начин. Само че едва ли има законодателство, според което това да е сексуален тормоз – нали тя сама е поискала. Проблемът е, че законите позволяват да се стигне до това тя сама да поиска. Проблемът е, че обществото не само го толерира, а и го приема за естествено. Проблемът е, че се заклеймява жената, която е направила компромис със себе си, а не мъжа, който е злоупотребил с властта си. И който ще продължава да злоупотребява. Защото може. Защото и други жени ще правят подобни компромиси и ще страдат от това, но ще се утешават, че такава е цената на успеха. А наред с тях ще има и други – жени, които няма да са толкова чувствителни, които ще знаят, че нямат нужния потенциал, но пък имат амбиции, жени, които ще предпочетат да легнат с началника, вместо години наред да се трудят. Проблемът е, че никой не наказва началника, който определя каква ще е нечия заплата без оглед на това как работи въпросният служител. Никой не го наказва, когато подновява или не нечий договор въз основа единствено на симпатии и антипатии и „специални“ заслуги. Защото тук не става въпрос за мъже и жени – това е само частен случай. Става въпрос за хора с власт и за тези, които зависят от тях. Защото една жена може да не поднови договора на своя служителка просто защото последната е предпочитана от мъжете. И защото в изцяло мъжки и изцяло женски колективи злобата, връзкарството и подмазвачеството се срещат също толкова често, колкото и в смесените. Затова нека не си измиваме ръцете, като заклеймяваме „пощипването“, а си отворим очите за истинския проблем.

Надявам се да не бъда разбрана погрешно – аз не оправдавам сексуалния тормоз и не омаловажавам неприятното въздействие, което той може да окаже върху мотивацията за работа на една жена (и съответно върху качеството й), както и върху цялостното й емоционално и дори психическо състояние. Акцентирам върху това, че сексуалният тормоз е част от много по-сериозен проблем. И докато той не бъде решен, колкото и медиите да възхваляват равенството между половете (което, между другото, същите тези медии непрекъснато подкопават с начина, по който представят жените), колкото и да се обявяват срещу насилието над жените, сексуален тормоз в една или друга форма винаги ще има. От друга страна, ако един мъж (или жена) на висок пост, знае, че носи отговорност за това кого назначава на работа и кого уволнява, ако има ясни критерии за това и най-вече има контрол, той няма да злоупотребява с властта си. Ако знае, че ще бъде наказан, ако повиши заплатата на любовницата си, макар че тя не работи по-добре от други, той няма да го направи. И ако жените знаят, че сексът с началника няма да спомогне за професионалното им развитие, те няма да го правят. Колкото до настойчивото нежелано ухажване – да, не е приятно. Но също толкова неприятно е някой колега умишлено да пречи на работата ти (по някакви свои съображения) или да злослови по твой адрес. А тези неща се случват и в изцяло женска и изцяло мъжка среда и по никакъв начин не са обвързани с пола. Има чисто човешки недостатъци, които никога няма да бъдат изкоренени, защото се приспособяват към всяка ситуация. И подобни медийни кампании дават шанс на всичко човешко, включително на завистта и злобата.

А междувременно медиите с възторг следят развитието на случая с Уайнстийн. А вече не е само той – Оливър Стоун, Силвестър Сталоун (отрича), Ричард Драйфус (твърди, че само е флиртувал и мислел, че й е приятно), Джон Траволта, Кевин Спейси, Джеймс Франко (отрича) Дъстин Хофман и Бен Афлек (двамата признават и се извиняват) са само част от обвинените. И списъкът ще става все по-дълъг. Добре е, че се дава гласност на подобни случаи. Прекрасно е, че най-накрая жените намират смелост да говорят публично по тема, която дълго време е била ако не табу, то във всеки случай нежелателна. Обнадеждаващо е това, че богатството и известността на един мъж не го правят недосегаем. И все пак не може да не си зададем въпроса: Защо му е на красавеца Джеймс Франко да подлага жени на сексуален тормоз? Дали пък тези жени, все начинаещи актриси и сценаристки, не лъжат, за да си правят реклама? Дали той се е възползвал от тяхната беззащитност или те са видели удобен случай да станат известни?

aflej

Снимка: Заради обвинения в секстормоз филмовата звезда Кейси Афлек ще пропусне Oскарите

Няма как да знаем отговора. Но едно е факт: цялата тази шумотевица започва да дразни. И не само мъжете – да не забравяме 100-те французойки. Впечатлението ми е, че медиите като цяло никога не са подкрепяли феминизма, което не е изненада, при положение, че са собственост на мъже. Но в XXI век равенството на мъжете и жените няма как да не бъде признато, поне на думи. Само че когато отвсякъде ни засипват с оплаквания на жени, които с нищо не се отличават, които нищо не са постигнали, а Катрин Деньов и Мерил Стрийп (че даже и Натали Портман) не са тормозени, човек започва да се пита дали тези медии наистина са толкова загрижени за жените, или всъщност това е опит да се дискредитира феминизмът като част от „левите“ движения за политическо равенство и социална справедливост. Нещо подобно намекват и 100-те французойки – според тях тази истерия не помага за увеличаване на независимостта на жените, а обслужва враговете на сексуалната свобода, религиозните екстремисти и най-лошата проба реакционери. Дали пък не са прави?

Или тук не става въпрос само за лични преценки, а и за проява на определени културни нагласи и дори традиции. В историята на САЩ такава традиция е „ривайвълизмът“ – религиозни възраждания, които в същността си са „очистване“ на обществото от допуснати „грехове“, един вид екзорсизъм. „Възражданията“ се случват в началото на всеки век – XVIII-ти XIX-ти XX- ти. През двадесети век даже са две. Това от двадесетте години води до „сухия режим“ , контрабандата на алкохол и възникването на Мафията. Следващото, от 50-те години – всеизвестният „лов на вещици“, този път комунистически, прави от великия Чарли Чаплин доживотен емигрант. Сега сме в началото на XXI в. – като че ли има някаква цикличност. От друга страна, френските интелектуалки не са ли носители на своята традиция, включително на онази най-„френска“ нейна част – от Дидро и Сад до Симон дьо Бовоар и  Полин Реаж? В такъв случай в гласовете на отделни личности говори гласът на определена традиция. Не знам как „моята“ традиция (ако изобщо може да бъде обособена такава), трябва да говори чрез мен. В региона, който векове наред е бил включен в границите на Османската империя, вероятно трябва да акцентираме върху физическото насилие над „слабия пол“ и върху злоупотребите с власт от страна на „агата“ – и тогава, когато той е жена.

 

 

Avatar

Евдокия Дойчева

Евдокия Дойчева е завършила английска филология в СУ. Преподавала е английски език в различни учебни заведения