Любимият ми се самоуби, защото семейството му не можа да приеме, че е гей

Тази статия е публикувана в британския ежедневник „The Guardian” на 21 март. Броячът на вестника сочи, че за четири дни тя е била повече от 17 000 пъти споделена във Фейсбук.

А това е адресът на сайта на Фондация „Наз и Мат”: www.nazandmattfoundation.org.

Назим Махмууд скочи към смъртта си от балкона преди седем месеца, след като разкри пред родителите си, че е гей. С неговия партньор от 13 години Матю Огстън разговаря Сарфраз Манзуур.

През пролетта на миналата година Матю Огстън и Назим Махмууд се преместват в дома, за който преди това само са мечтали. Апартаментът, разположен на последния етаж на голям жилищен блок в северозападната част на Лондон, предлага зашеметяващ панорамен изглед към града. Назим е лекар, работил в три лондонски клиники, а Матю е уеб дизайнер.

Животът, на който тогава Назим се наслаждава, е – според представите му – отдалечен на огромно разстояние от света на традиционната общност на работниците мюсюлмани, в която е отраснал. От този свят – консервативен и затворен – той е избягал, за да почне нов живот. През първата си седмица в новото жилище двамата мъже стоят на балкона, съзерцавайки бляскавия Лондон, разкриващ се пред погледите им. Матю поглежда към Назим и казва: „Скъпи, мисля, че най-накрая го направихме.” Двамата се усмихват. Четири месеца по-късно Назим скача към смъртта си от парапета на този същия балкон. Той е на 34 години.

Назим е на 21 години, когато през ноември 2001 г. среща Матю. Матю е в нощен гей клуб в Бирмингам, когато Назим се приближава до него с думите „Извинете, мога ли да седна тук?”. Нещо в свенливото поведение на Назим привлича Матю към него. Те започват да разговарят. „Това беше светкавично установена връзка”, си спомня сега Матю.

Ние сме в дневната на апартамента. Минали са повече от седем месеца от смъртта на Назим, но съболезнователните писма все още са на масата. Това е първият път, когато Матю се съгласява да говори открито, и през тези часове, в които разговаряме, думите се му отронват, а сълзите му се леят. Минали са едва няколко минути от тяхното запознанство, когато Назим казва на Матю: „Аз съм мюсюлманин, това ще представлява ли проблем за теб?”

Двамата скоро стават неразделни. Матю работи като уеб дизайнер, а Назим е студент по медицина. Семействата им не знаят, че са хомосексуални. След година купуват жилище. То има две спални, така че семействата им биха могли да приемат, че двамата са само съквартиранти. „Ние свикнахме с това, че трябва да държим пердетата спуснати в предната стая, която гледа към улицата, така че никой да не може да ни види”, казва Матю. „Когато се разхождахме по улицата, вземахме мерки да не сме твърде близо един до друг, да ходим така, че между нас да има известно разстояние и всичко това го правехме точно за да не стане така, че някой член от семейството му да забележи, че сме заедно.”

Уморяват се от това непрекъснато озъртане и искат да спрат да се крият, така че когато една лондонска болница предлага на Назим през 2004 г. работа, решават да се възползват от възможността да се преместят в столицата. Искат да са далеч от семействата си, в град, където никого не познават и където биха могли да създадат един нов живот. „В Лондон ние се чувствахме свободни”, казва Матю. „Не трябваше да се страхуваме от това, че ще се сблъскаме с някой от родителите ни”.

Те се сприятеляват с други хора и си създават среда, която съответства на техния начин на живот. По необходимост този техен нов живот се основава на печал и лъжи. Назим води двойствен живот: семейството му, когато вижда Матю, просто си мисли, че той не е нищо повече от съквартирант на сина им, помагащ с това за плащането на жилището. В редките случаи, когато родителите на Назим посещават Лондон, Матю трябва да прекара нощта вън от къщи, в някой хостел. „Ние трябваше всеки път да изчистваме жилището си от следите на нашия съвместен живот като гей мъже”, казва Матю. „Това означаваше да сложим на шкафа снимка на Кейли Миноуг, а също и на Шер, а всяка снимка или вещ, които напомняха за нашите отношения, трябваше да си „замине”.

Назим не обича да говори за семейството си. Той напуска Бирмингам и чувства, че да говори за болката или скръбта или вината е нещо, което би разстроило новия живот, който те създават в Лондон. За семейството си в Бирмингам той приема да играе ролята на верен на традицията млад мюсюлманин, докато всъщност е един щастлив гей мъж в Лондон.

За да отпразнуват десетата годишнина от първата им среща, Матю и Назим устройват в един лондонски клуб парти и канят гости. Назим вече е взел сертификат за общопрактикуващ лекар и е започнал собствен бизнес, предоставяйки на три лондонски клиники услугите си на специалист по изправяне на козметични дефекти с помощта на инжекции ботокс, а Матю работи срещу добро заплащане за софтуерна компания. По време на партито Матю моли диджея да намали звука на музиката. Той завежда Назим в кабинката на диджея, отпуска се на едно коляно и му прави предложение за брак. „Той ме гледаше и лицето му просто светна”, казва Матю.

През следващата година Матю се разкрива пред родителите си, които го обичат и приемат както него, така и приятеля му. Но за Назим, чиито родители по културните си нагласи си остават консервативни мюсюлмани, единствената стратегия остава да поддържа солидна „преградна стена” между стария живот в Бирмингам и новия в Лондон.

През последната събота на юли 2014 г. Матю и Назим отпътуват с колата си на север, към Бирмингам. Това става в необичайно време: техен близък приятел е починал и те трябва да се върнат в Лондон най-късно в понеделник сутринта, за да успеят да участват в ритуала по погребението. Освен това тази седмица е и времето на Курбан байрама, голям мюсюлмански празник.

Когато пристигат, семейството на Назим е раздразнено, че идват със закъснение за празненствата за Курбан байрама и че трябва да си тръгнат по-рано заради погребението. Казани са някакви неща, Матю не знае какви точно, които много силно разстройват Назим. „Аз съм добър човек”, казва Назим, плачейки. „Защо хората не могат да ме приемат такъв, какъвто съм?”

„Това е, защото обичаш мъжете ли?”, внезапно пита сина си майката на Назим. И Назим, който е прекарал години в криене и преструвки за отношенията си с Матю, прави нещо, което никога не е очаквал да стори: импулсивно той им разказва всичко.

Назим е в шок, когато кара колата на връщане от Лондон. В хода на следствието през декември 2014 г. става ясно, че той е казал на майка си, че е гей, че от 13 години има интимна връзка с мъж и че планира да сключи брак с него. Нейният отговор е бил, че Наизм трябва да се консултира с психиатър, за да бъде „излекуван”.

Следователят г-жа Мари Хасел, която работи по случая на самоубийството на Назим, заключава, че той действително се е самоубил. Тя казва: „Изглежда невероятно, че млад човек с толкова голямо бъдеще пред себе си би могъл да отнеме живота си. Но при разследването разбрах, че той е имал голяма мъка, свързана с това, че на неговото семейство е било крайно трудно да приеме сексуалността му.”

Назим никога не е планирал да разкрие сексуалността си и му е било много трудно да възприеме екстремната реакция на майка си.

Двойката отива на погребалната служба за мъртвия си приятел същата вечер, когато се връща в Лондон, т.е. в понеделник вечерта. На следващия ден двамата посещават и втората възпоменателна церемония, но Матю си спомня, че Назим през цялото време е бил сдържан и затворен, макар че непрекъснато се е опитвал лицето му да излъчва безгрижие. Във вторник вечерта Назим помага на Матю в написването на едно изложение, предназначено за новата работа, която Матю е искал да почне сутринта на следващия ден, и след това те си лягат да спят.

На следващия ден в офиса си Матю получава бележка от сестра си, в което е написано само това: „обади ми се веднага”. Това става привечер на 30 юли, сряда. Той й се обажда и тя му казва веднага да се прибере в къщи, без да му каже защо. Той не допуска, че нещо може да се е случило с Назим, защото са говорили на обед по телефона, освен това Назим му е звънял малко след три часа следобед и отново в пет. Ала това е първият ден на Матю на новата работа и той е твърде зает със срещи, за да може да отговори на позвъняванията; въпреки всичко той е опитал да звънне на Назим, но никой не му е отговорил. Дали не става дума за заплаха от бомба, скрита в апартамента?

Когато излиза от станцията на метрото „Хемпстед”, Матю почва да бяга. „Струваше ми се, че бягах, сякаш искам да спася живота си”, си спомня той. Той бяга с всички сили, като за да не блъска хората на улицата, се старае да притиска силно ръцете си към тялото. „Въпреки това ги блъсках и ги изтиквах към къщите, а когато завих към къщи, минавайки последния ъгъл, видях мигащи сини светлини и полицейска лента, която обграждаше нещо. Тогава видях и онова червено одеяло, което покриваше нещо, проснато на паважа.”

Започва да крещи. Напъхан е в полицейска кола точно когато започват да се появяват приятели, всичките с посивели от ужас лица.

Матю пристига на гробището „Хандсуърд” рано в деня на погребението на Назим. Последица от тази смърт е, че трябва да се среща със семейството на мъртвия си приятел, но тези неочаквани срещи са напрегнати и неприятни. Изглежда, че те не искат да имат нищо общо с всичко, което може да им напомни за срама да имат син гей, при това с любовник немюсюлманин. От уважение към молбата на майката на Назим да се държи колкото се може по-сдържано на погребението на сина й, Матю се съгласява да не иска да говори и въобще да бъде колкото се може по-незабележим при погребалната церемония, която е насрочена за 15:30 ч.

Когато минава около половин час и никой не идва за погребението, Матю започва да се тревожи. От разстоянието на което се намира той може да види, че едно погребение е в ход. „Аз се приближих и попитах една служителка къде ще погребат Назим”, казва той. „Много съжалявам”, му отговорила жената, „те вече го погребаха”.

Той се връща и вижда как семейството на Назим трупа пръст върху зарития му ковчег. „Бях толкова разгневен”, ми казва Матю, а сълзите заливат лицето му. „Не можех да се движа. Ръцете и краката ми бяха вдървени. Чувствах се напълно предаден.”

Семейството на Назим очевидно го е излъгало за часа на погребението.

Той се връща в Лондон, чувствайки се ужасно унизен. „Исках да приключа с всичко това”, казва той тихо. „Да последвам Назим и да скоча от балкона”. Приятелите му имат грижата около него денонощно да има най-малко трима души. „Всеки път, когато се опитвах да стигна до парапета на балкона, приятелите ми ме спираха. Не можех да намеря причина да живея”.

Тогава, спомня си Матю, „в нещастието си чувах гласа на Назим”.

Той е убеден, че Назим му е говорил, казвайки му да учреди фондация, която да помага на други млади хора, мъже и жени, изпитващи влечение към собствения си пол и тласнати към депресия поради религиозна хомофобия. Той има вече причина най-малкото да продължи да живее.

Основаването на Фондацията „Наз и Мат” (Naz and Matt Foundation) е обявено чрез специална религиозна церемония за Назим, състояла се в Лондон две седмици след погребението му. Службата се отличава с това, че в нея взимат участие гей мюсюлманин, гей индус, един свещеник от Англиканската църква, също гей, евреин, учещ се за равин и една лесбийка, работеща за диалог между религиите. Матю се е обръщал към психотерапевт, но се съмнява, че който и да е съветник може да го освободи от въпросите, които го преследват. „Аз нямам отговори на въпросите, които ме мъчат и мисълта ми няма да намери покой, защото на тях отговори няма”.

Кого обвинява Матю за смъртта на Назим? „Обвинявам общността, която е толкова тесногръда, че дава простор на тези фанатични възгледи, които принуждават семействата да вярват, че честта им е по-важна от това да обичат децата си”, казва той. „Уважението на околните и честта на семейството са по-важни от щастието на децата, които са родили. Това не е ли отвратително?”

Целта на Фондация „Наз и Мат” е да се противопостави на тези възгледи и да се бори с тях. Матю казва, че фондацията му дава причина да остане жив, но все още му е много трудно да се примири със смъртта на Назим. „Вземам лекарства, за да мога да спя и да потисна тревогата”, казва той. „Не мога си легна да спя, защото знам, че трябва да се събудя и да се сблъскам с още тъга, когато осъзная защо него го няма тук.”

Назим си е отишъл, но в общия им дом с Матю той е навсякъде. Голяма негова снимка е подпряна на стената, други фотоси са подредени навсякъде из стаята. На съболезнователните писма се чете: „С най-дълбоко състрадание” и „Дълбоко съжаляваме за загубата ви” и т.н. и т.н.

Говорим вече повече от пет часа и когато се приготвям да си тръгна, Матю изглежда емоционално изчерпан. Една дигитална снимка, представяща партито, на което Матю предлага на Назим да сключат брак, е разположена на дисплей. Те бяха сгодени от три години, но не бяха сключили брак. „Направих чрез „Държавен вестник” постъпки името ми да бъде сменено с името, което щях да приема, когато се омъжим”, казва той.

Защо не са се омъжили? „Назим казваше, че не се чувства готов за брак при положение, че не може да покани майка си на сватбата”, казва Матю. „Той искаше безусловната любов на майка си, това е всичко, което той някога е искал: любов и приемане.”

 

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Сарфаз Манзуур

Сарфаз Манзуур е журналист, писател, автор на документални филми и радиоводещ. Неговата мемоарна книга „Поздрави от гробищния парк” е публикувана от издателство „Bloomsbury” през 2007 г.