На Дякона Левски Светото Евангелие, рисувание

Анжамбман

В „Речник на символите“ Жан Шевалие и Ален Гербрант цитират станалия общопризнат „Етимологически речник на латинския език“ на Алфред Ерну и Антоан Мейе от 1932 г., където двамата френски лингвисти-класицисти дават двойно определение на жертвата в зависимост от това какво точно се цели с нейното принасяне:

Hostia“ е името, дадено на принесената жертва на боговете като изкупление за успокоение на гнева им в противовес на victim, принесена в жертва като благодарност за получени блага (А. Ерну и А. Мейе). Хостия означава всяка жертва – разясняват френските учени, –  която умира в жертвоприношение за велико дело с надеждата, подобно на мъченик, да го доведе до успех. В християнството това е Христос, чиято жертва на Кръста и разчупването на хляба по време на Тайната вечеря се възпоменават по време на Евхаристията.

Това е! Левски в българското масово (и културно) съзнание е жертва-хостия, защото е Христос, Синът Человечески/Български, дошъл тук, на грешната земя, за да въздигне и пресътвори свише и в светлина свой род и родина. Историята на неговия живот за българите не е история националистическа, а история евангелическа; разказите за Левски нахождат основанията и матрицата си в разказите за Христос. Гдето и да четеш за Апостола, все за Иисус ще прочетеш: Васил Кунчев е не толкова фигура на фактологията, колкото фигура на митологията. И то не на каква да е митология, а на библейската митология. Сцените от Библията са транспонирани директно в революционното му житие и няма местен историк, писател, публицист, който да не разказва Левски като Месия, като Христос. Но и не може по български да бъде иначе: ние разказваме Дякона като жертва-hostia, тоест като саможертвен, за да го трансформираме по този начин в жертва-victim и да съответно да бъдем възнаградени. Като българи възнаградени. Апостола трябва да е Иисус, Спасител, за да е наше Царството небесно; евангелието на Левски-Христос е обещание и оправдание за нацията. Българите нямат нужда от Господ, те си имат Левски и затуй, както знаем, Господ е българин! Митологичното попива във всекидневното и го преобръща в съкровеност и завет; а Левски е гарантът, че този завет никога няма да бъде забравен…

Тъкмо тази е причината картините, посветени на Апостола, да са изпълнени с непрестанни препратки към Новия завет. Защото в своя смирен пиетет към него българските художници наблягат не върху фактите, а върху мита: щом митът говори, фактите мълчат, слушат и се преформатират. И тъкмо тази евангелска интерпретация поощрява Вазов да сравни Кръста с Бесилото. Има дори роман (по-точно кино-роман) с такова заглавие – „Българският Христос“, написан е от Константин Дуфев. Авторът заимства сравнението от Константин Величков, според когото на Левски: „Бог е възложил велика мисия – да бъде българският Христос“.  Той пък, от своя страна, вероятно подхваща аналогията от Стоян Заимов, който заедно със Захарий Стоянов и Иван Вазов е сред най-усърдните митологизатори на личността Васил Иванов Кунчев, назовавана Левски, Дякона, Апостола и с много още имена, родом от Карлово, след Освобождението през 1878:

На гора Голгота умря физическия Христос, а нравственния възкръсна още в същата минута, когато физическия издъхна. На турската бесилка в София издъхна Васил Иванов Карловеца, а въскръсна дякон Васил Левски – кожурецът загина за сметка на изхлупената от него пеперуда – духът на правдата и свободата (правописът е по Стоян Заимов – б.м., М.Н.).

Журналистът Росен Янков, наскоро публикувал книга със симптоматичното заглавие „Предателите на Васил Левски“, квалифицира тази омоусия (μοούσιος, единосъщност) на Левски и Иисус като „най-високата възможна, сублимната метафора на българската литература“. Оттук с пълни гърди диша и скулпторът Александър Стефанов, признаващ, че „изпитва неистова обич към тоя човек, Васил Левски“, за да издигне паметника на Апостола в село Голям извор (оттам Дякона пише последното си писмо до комитета в Ловеч, в което казва, че знае кой е предателят) във формата на кръст, в центъра на който поставя прелъчистия лик на карловския родолюбец. И заради своеволието си навлича проблеми със Светия Синод, изрично укорил го, че на това място на Светия Кръст пламенее единствен образът на Христос, ничий друг. (Синодът обаче изобщо не си дава сметка, че неговият църковен канон не преде пред националния.) Същото внушение – че Левски е Христос, иззижда с литографията си Симеон Ц. Симеонов, но като че ли първият, свел с категорична гениалност еквивалентността (и оттам-насетне идеята „Левски като Месия“ бива възприета без частица плахост) между Дякона и Спасителя, е поетът Христо Ботев.

Отлично известно е кога и къде е публикувано неговото стихотворение „Обесването на Васил Левски“ – в „Стенни календар за 1876 г. с портрета на Дякона Василия Левски. Цена 50 бана“. Жечко Попов подчертава в тази връзка: „Ботев скъсва с традицията като премахва религиозната водеща илюстрация – заменя я със светско-политическа“ (обратно на  паметника в с. Големи извор). Но дали това е скъсване, не е ли по-скоро трансформация (или „замяна“, избраната от изследователя дума)? Извършва се на практика нещо, което още папа Григорий I Двоеслов препоръчва на своите мисионери, тръгнали да кръщават езичниците – да се използват техните капища, за да приемат те по-леко, без ексцесии, християнската вяра и обредност. Този прийом Католическата църква нарича tolerari potest, да се въздейства според възможностите. По същия начин Христо Ботев „въздейства“ по отношение на закрепилите се в масовото българско съзнание християнски изображения, замествайки религиозните светци с революционни такива. Назначава даже дни за празнуване на „представянето“ им, за „Васил Левски мъч.“ е избрана, кой знае защо, датата 9 март. Поетът не за пръв път прави подобен ход: в стенния календар за предишната 1875 г. отпечатва стихотворението „Хаджи Димитаръ Асѣнйовъ“ отново с облика на войводата-герой, паднал за българската свобода; сиреч, това е употреба, която иска да изведе и да наложи инакви ценности сред народа в духа на прочутата фраза на Любен Каравелов: „Свободата не ще екзарх, иска Караджата“. Има обаче едно „но“, което като серпентина отмества разсъжденията ни в съвсем друга посока: ако в баладата за Хаджи Димитър в ухото кънти оптимистичното „Жив е той, жив е“, то в епитафията за Васил Левски е съвсем минорен тонът – „Виси на него със страшна сила“. Макар че – това е извънредно важно – тази комбинация на поетичното слово не е на „рука Ботьова“, оформена е тя от Захарий Стоянов, когато публикува стихотворението в откритите, подбрани и издадени от него „Събрани съчинения на Христо Ботев“.

Първата редакция на стихотворението, обнародвана в календара, се отличава значително от по-сетнешната, добилата популярност. Някои смятат, че това е поради по-лесното превръщане на текста в песен, но според мен има още – Захарий е смаян от плачливото звучене на творбата, което никак, ама никак не му е по мярата: „Васил Левски, Дяконът, тоя свещен образ, тоя идеал на всичко, щото е честно и благородно, тоя мъченик на правото и на свободата – и подобно стихотворение, такива обикновени думи над бесилницата му, на памятта му!“ Вероятно поради това Летописеца, за когото знаем, че изобщо не се е колебаел, ако нещо не е отговаряло на неговите идеи и представи за величие и героизъм, да го „подбутне“ в предпочитаната посока, се набърква с взлом в Ботевото стихотворение. Трябва обаче да му признаем, изобщо не неталантливо и бездарно, напротив – придава му не просто трагическо, но и епическо, че и патетично звучене. Ето ги всъщност успоредно двете творби – „календарната“ и „захариевата“:

 

Дякон Васил Левски                                                      Обесването на Васил Левски

О, Майко моя, родино свята!                                     О, Майко моя, родино мила,
Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш?                     защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,                                 Гарване, и ти, птицо проклета
над чий там гроб тъй грозно грачеш?                      на чий гроб там тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,                                Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня;                                   затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,                         затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!                           е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София                                 Плачи! Там близо до град София
видях аз стърчи черно бесило.                                    стърчи, аз видях, черно бесило,
И твоят един син Българийо,                                      и твой един син, Българийо,
виси на него… Със страшна сила                                 виси на него със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.                                     Гарванът грачи грозно, зловещо,
Вихрове гонят тръни в полето                                  псета и вълци вият в полята,
и студ, и мраз – плач безнадежден                             старци се молят Богу горещо,
навяват на теб, теб на сърцето!                               Жените плачат, пищят децата!

Гарванът грачи грозно, зловещо,                                 Зимата пее свойта зла песен,
псета и вълци вият в мъглата;                                   вихрове гонят тръни в полето
старци се Богу молят горещо,                                     и студ, и мраз, и плач безнадежден,
жените плачат, пищят децата!                                 Навяват на теб скръб на сърцето!

Умря той вече! Юнашка сила
твойте тирани скриха в земята!
О, майко моя, родина мила,
плачи за него, кълни съдбата!

Постарал се е Захария, не е пестил сили, че да скърши обикновението на думите, да ги стори необикновени. Особено обилно „очуднява“, разбира се, с ликвидирането на анжамбмана (пренасянето) при третото и четвъртото четиристишие в оригиналния вариант, превръщайки така висенето със страшна сила наистина в една от най-силните метафори за величието в смъртта, установили се в българската литература. Прочее, отново на Захарий Стоянов дължим друга важна за българското съзнание метафора – за това как сродните души не могат да не се открият във времето и пространството, как длъжни са да са наедно. Професорът от Великотърновския университет Иван Стоянов в книгата „Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски“ е категоричен, че Ботев и Левски, колосите на българското национално-революционно движение, не са се познавали, следователно не може да са били съквартиранти в мелницата край Букурещ, за което предава медвенчанинът. За тази цел той „оползотворява“ писмо уж на Христо Ботев, в което се дава характеристиката на Левски като „нечут характер“. Писмото му е предоставено от Киро Тулешков – партиен съдружник на Захарий Стоянов, либерал-демократ и стамболовист, верен ортак в тогавашните партизански страсти:

Идеята да обедини двамата големи на Българското Възраждане е на Захарий Стоянов. В документалните наследства и на двамата не се споменава нито веднъж името на другия. Това е невъзможно, ако са живели заедно. Единствено в тефтерчето на Левски има препис от творбата на Ботев „На прощаване“, а в писмо до Данаил Попов той пита дали „Дума“ „се е издумала“, тоест дали е престанала да съществува. Чак в есента на 1875 г. Ботев споменава Левски при опит за периодизация на българското революционно движение във в. „Знаме“. По-късно издава календар с образа на Левски и пише стихотворението „Обесването на Васил Левски“ (за календара и стихотворението вече явихме реч) – почти три години след смъртта на Апостола, в края на 1875 г. Обяснението за разминаването между двамата трябва да се търси в разликата във възрастта им – цели десет години и половина. Това е разлика на почти цяло поколение за онова време.

Летописецът компенсира: невъзможно е Левски и Ботев да не са се срещали, не може поетът да пише за Дякона така немощно и „обикновено“. Затова се е сетил съвсем хитроумно, че ако в стихотворението запази зимата както е в оригинала, все ще се намери някой окумуш читател, дето си вре носа, където не му е работа, и тъй ще надуши корекциите, да не кажа фалшификациите[1]. Ето защо я мести зимата, намества я като последна строфа, а последната (по първообраза) изчегъртва forever. Забележителна е също и поправката с вмъкването на „скръб“: внушението отново е евангелско, сиреч благовестно. Обещанието откриваме в Евангелие на свети Йоан: „Истина, истина ви казвам, че вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост“ (16:20); а също и в тези на Марко и на Матей:

Но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят. Тогава ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма. И тогава ще изпрати Ангелите Си и ще събере избраниците Си от четирите вятъра, от края на земята до края на небето (Марко, 13:24-27);

И веднага подир скръбта на ония дни слънцето ще потъмнее и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят; тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма; и ще изпрати Ангелите Си с гръмогласна тръба, и ще съберат избраниците Му от четирите вятъра, от единия до другия край на небесата“ (Матей, 24:29-31).

Не е, сиреч, потулена в глъбни недра юнашката сила, тепърва иде тя, както идва Синът Човечески, за да ни възвести възцаряването „вечна обич, вечна правда на света“.

Христо Ботев поставя началото на отъждествяването на Васил Левски с Иисус Христос, продължено е това съответствие от Захарий Стоянов и Стоян Заимов (да не споменавам тук Иван Вазов, от чиято епопея най-вече знаем Апостола), за да се извърне то в един траен иконично-митологичен мотив на нашето изобразително изкуство в частност, и на народната памет в цялост. И за нас Левски не е просто Апостол, Дякон, Джингиби, Драгню,  Дервишоглу Аслан, той е Месия, Христос, Спасител, Господ. Затова Васил Иванов Кунчев трябва, длъжни сме да (го) рисуваме като Месия.

За презентацията е нужен JavaScript.

Рисувание, съответствия

Бесилката като Кръст, въжето като Разпятие – с тях се започва (ако не броим, разбира се, иконоподобния портрет на Апостола от зографина Георги Данчов, съратника на българския светец) и Симеон Ц. Симеонов поставя началото. Има и друга щампа, цветна, пак от края на XIX век. След това идва упоритата, постоянна и вдъхновена работа на кохорти български художници, които наподобяват къде повече пряко, къде не чак толкова кръстосванията на Дякона из Българията с митарствата на Иисус из Светите земи. Но като че ли най-силното идентифициране е с последните дни на Спасителя: страстите на Христос са страсти също и на Апостола, двамата не просто страдат, а саможертвено страдат. Така историята за саможертвата поражда съответните герои, необходими на разказа; защото щом има саможертва, трябва да има не само жертвен агнец, а и палачи, и любими, болни, и съдии, и предатели, и бездушни придружители. Особено очебийно се наблюдава това във фигуралните композиции:  там, където има опасност да остане неразпознат Кръстният път, българските художници го добавят или най-малко услужливо намекват. Митичната художествена матрица прилича на функциите на героите във вълшебната приказка, установени от Владимир Проп, или като при мито-структурата на Клод Леви-Строс – има предзададени квадратчета, които е необходимо да се запълнят и които неизбежно се запълват. Митемите оформят една българска Голгота, наречена „Обесването на Васил Левски“, в която пожертван е именно Апостола на свободата. Пожертван като Иисус, като Агнец. Или пък като телец, хекатомбийно пожертван; затова нека четем българските картини по Евангелие на Матея, нали тъкмо телецът е неговият символ. Но не Златен, а Жертвен; жертвен Телец-изкупление, сиреч Левски…

Юда

И докле Той още говореше, ето, Иуда, един от дванайсетте, дойде, и с него множество народ с ножове и колове, от страна на първосвещениците и стареите народни. А оня, който Го предаваше, бе им дал знак, казвайки: Когото целуна, Той е; хванете Го. И веднага се приближи до Иисуса и рече: радвай се, Рави! и Го целуна. А Иисус му рече: друже, защо си дошъл? Тогава пристъпиха, сложиха ръце на Иисуса и Го хванаха (Матей 26:47-50).

Картината, изобразяваща залавянето на Васил Левски и препращаща към залавянето на Иисус Христос, е нарисувана през 1952 г. от Никола Кожухаров. В нея, както в Гетсиманската градина, пак е съществен моментът с разпознаването: сочи на фона на Къкринското ханче с показалеца си към Дякона някакво заптие. По всичко личи, че е командир. Да идентифицираш „престъпника“, за да не го объркаш с другиго или въобще изтървеш поради незнание – това е може би най-ключовият елемент при реализирането на какъвто и да е арест. Никола Кожухаров е категоричен: заптието, което сочи Левски, знае кой е той. Вярно, ще рече някой: „Това е Али Чауш, дето среща Дякона на Пази мост и се усъмнява още там в него“. Но някой трябва да предизвика съмнението у заптието, откъдето идва логичното заключение, че точно този някой ще да е предал Апостола, защото турските низами не само са научили къде да го търсят, турските низами са научили и кого търсят. А това значи, че този „някой“, така да се каже, е „целунал“ Апостола, преди да бъде той завързан, приклещен, притиснат. За (пред)наличието на такава Юдина целувка свидетелства и почти невярващият жест на заптието точно зад гърба на Левски, което отново сочи към него, но с цяла длан и все едно казва: „Тогоз ли, бре? За тогоз тук ли твърдиш ти, че е душманинът на султана, Демонът на империята, Джингиби, дето толкоз време го гоним и все не мож’ го стигнà?!“ Друг жандарм пък, вероятно дочул думите на водача, с любопитство се е привел над плета, хванал се е с лявата си ръка за него, неимоверно е наострил слух да не изпусне и звук. Левски, разбира се, гледа разпозналия го чауш гордо и презрително, от висотата на своята роля на подривник на несправедливия османски ред; веригата е вече закачена за глезена на левия му крак, там са и съдраните на коляното му потури – знаменитото спъване, попречило му да избяга за пореден път. Ръцете му са завързани, навущата на левия цървул – размъкнати; нали баш заради тях, според легендата, Дякона се бил качнал в плета и не смогнал да се отърве. Кожухаров все пак следва и историята, не само преданията: на картината му заптиетата са 11, за толкова горе-долу (10-11) споменава и Клио, когато разказва за залавянето. Художникът не се съмнява, че Левски е предаден, с което недвусмислено отрицава опитите да се доказва, че попадането на Левски в турски ръце е било случайност. Прочее, подобни изказвания са дълбоко погрешни от гледна точка на мита: ако Левски е Христос, то тогава трябва да има и Юда. И Юда бива намерен, Вазов е непоколебим:

Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: “Фанете тогоз!”
На кого ръката не благословия,
а издайство свърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!

Тук ми се струва необходимо да се обърнем отново към хипотезата за митологичната матрица: тя всъщност дава логичното обяснение на вярата, че след като Левски е обесен, не е възможно главна причина за трагедията да не е наличието на съдбоносен и неизбежен предателски жест, извършен от анти-герой и предател. Функционалният анализ, осъществен от Проп по отношение на вълшебната приказка, е теоретичната разработка, помагаща на тази идея[2]. Проп диференцира 7 фигури в приказката: главният герой, антагонистът, отправителят, дарителят, помощникът, търсеният персонаж, лъжегероят. Ако вложим тези функционалистки приказни роли в историята за делото, живота и смъртта на Левски, без усилие ще видим, че всички си имат свои аналози. Почваме отзад напред според класификацията на Проп: лъжегерой – Димитър Общи[3]; търсен персонаж – българската свобода, чистата република, където „не ще има цар, а „народно управление“ и „секиму своето“; помощник (помощници) – Ангел Кънчев, Христо Иванов-Големия и особено толкова рисуваният наравно с Левски отец Матей Преображенски-Миткалото; дарител – тук е по-сложно, но като дарители може да проведем категоризация от два типа: доброволните дарители, които съзнателно и без нарочно насилие върху тях даряват за революцията; недоброволните, насилените, изнудените (буквално рекетираните), които чрез заплахи са принуждавани да предоставят грошове за организацията: „Решавайте по-скоро, или с нас и всичкия народ, или против нас и нашите желания. С една дума, свободата или да ви изпратим при черните души, там, където са предателите, изедниците и!… при черния Бог“; отправител – това е Българският централен революционен комитет в Букурещ, от една страна, но също така Любен Каравелов в персонален план, не случайно тъкмо нему се изповядва Васил Левски за стореното в Ловеч убийство. Някои български историци виждат в подобна роля и Иван Касабов – революционерът-масон, пръв насочил Левски към работа вътре в България, след като преценил по разум уникалните му организационни качества:

Този Васил Левски в мое време беше най–верният наш агент, който ходеше в България и проповядваше въстанието. Той наистина беше единственият, най-живият и най-способният агент, който разпространяваше пропагандата на тайните съзаклятни български комитети из България лично, с живо слово и дело, а особено в Софийско, Плевенско, Ловешко и други места. Той беше рядък дух, със смел кураж, примерно действие и самоотрицание.

Антагонист е, разбира се, османската власт, империята, чийто демон е Васил Левски, но този най-висш антагонист също си има помощници и един от тях е предателят. Още повече, че, за разлика от вълшебните приказки, където накрая всички „три деня яли, пили и се веселили“, историята е доста по-зла деятелка и писателка: при нея краят обикновено съвсем не е щастлив, по-скоро обратното – отровеният Александър, убитият Цезар, удавеният Фридрих, обезглавеният Луи, заточеният Бонапарт, застреляният Франц-Фердинанд; пълна е с измамени любимци, а що да кажем за останалите?! Така че предателят, нека се изразя учено, в „наратива-Левски“ е просто задължителна фигура, абсолютно необходима; него, така да се каже, дори да го нямаше, пак щеше да бъде създаден. Именно тази неблагодарна роля се е паднала на поп Кръстю Тотев Никифоров, като тук хич няма значение историческата истина предател ли е той, или не. Нещо повече, дотолкова фигурата на предателя е бленувана за народностното митическо мислене, че на цитирания вече Росен Янков не му стига само един, та произвежда цяла сбирщина предатели на Левски. В тая връзка ще приведа учудващо точните думи на ученичката в XI клас в Природо-математическата гимназия на град Гоце Делчев Николая Мечкарова, част от отговор на анкетата, проведена от споменатия горе художник Александър Стефанов, с два въпроса: „Ако Васил Левски е жив, „?“; Ако поп Кръстю е жив, какво бихте го попитали?“, изречени през вече не толкова близката 2004 г.:

Християнството запазва духовното наследство на юдейската религия, но си изработва своя, много по-различна практика и нравствена идея, и новият национален идеал, който проповядва Левски, се противопоставя на старата църква, но запазва духа на християнството и неговите символи. Затова поп Кръстю не е могъл да се размине с предателската си роля. Поп Кръстю се доказва като необходимия грешник. И Юда е необходимият грешник, защото в противен случай светът на легендата не би бил пълен. Същото е с двойката поп Кръстю – Левски!

Забележително наблюдение! Дори поп Кръстю да не съществуваше, митът щеше да го измисли!… И тъкмо за това измисляне „свидетелства“ индиректно платното на Никола Кожухаров: заптието сочи „Той е!“, понеже някой друг му е посочил Апостола с думите „Той е!“ Почти като библейското Ecce Homo, но не в утвърдителен, а в съкрушителен вариант.

За презентацията е нужен JavaScript.

Следва продължение.

 

[1]Длъжен съм тук да отбележа обаче, че много други български историци – и сякаш повечето, се доверяват на версията на Захарий Стоянов.

[2]Между другото, Николай Генчев също отъждествява народната памет с детската приказка: „Народната памет, която пази спомена за миналото и за неговите герои, в случая би могла условно да бъде оприличена на детска приказка. Подобно на приказката, и тя е населена от великани и джуджета, от благородни и храбри мъже, както и от подли и жестоки мъчители. Често пъти у нея се приютяват фалшиви образи, изкусни магьосници. И тук героите действат в реални или в мними ситуации, като в приказката чудесата следват едно след друго в действителното или във въображаемото минало“. Професорът обаче се задоволява само с тази констатация без да я развие по-нататък като матрица при разказването на живота и смъртта на Дякона Игнатий, назован и съхранен от народната памет под името Левски.

[3]Интересно е, между другото, защо в такъв лъжегерой не се е превърнал Анастас поп Хинов, с когото Левски не веднъж и дваж си е смешавал капата. Хинов дори му се заканва: „Недей ми туку стапа на краката, че ша са изправа един пат и ша та клацна в челото, и нема да ма забравиш за секоги“. Вероятната причина е, че – за разлика от Димитър Общи, Хинов никога не е бивал оторизиран от Букурещкия ЦК като равен или ако не точно равен, то поне като първи и най-главен помощник на Левски. Анастас поп Хинов е брат на Данаил Христов Попов, най-вярната свръзка на Левски в Румъния (Данаил Попов е търговец в Търну Мъгуреле), който обаче също е изказвал недоволство от понякога, според него, твърде властноначалническите мераци, действия и требувания на Апостола.

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.