На Дякона Левски Светото Евангелие , рисувание– трета (последна) част

 

Пилат, Петър, планината, чашата

Като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него. И Той, като отвори устата Си, поучаваше ги и казваше… (Матей, 5:1-2).

И като взе със Себе Си Петра и двамата Зеведееви синове, почна да скърби и да тъгува. Тогава им казва Иисус: душата Ми е прескръбна до смърт; останете тук и бъдете будни с Мене. И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти. И дохожда при учениците и ги намира да спят, и казва на Петра: толкоз ли не можахте един час да стоите будни с Мене? Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е бодър, а плътта – немощна. Пак като се отдалечи повторно, помоли се, казвайки: Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля. А като дойде, намира ги пак да спят, понеже очите им бяха натегнали. И като ги остави, отдалечи се пак и се помоли трети път, като каза същите думи (Матей 26:37-44).

А Петър седеше вън на двора. И приближи се до него една слугиня и рече: и ти беше с Иисуса Галилееца. Но той се отрече пред всички, като каза: не зная, що говориш. А когато отиваше към вратата, видя го друга и думаше на ония, що бяха там: и тоя беше с Иисуса Назорея. А той пак се отрече с клетва: не познавам Човека. Малко по-сетне се приближиха ония, които стояха там, и казаха на Петра: наистина и ти си от тях, защото и твоят говор те издава. Тогава той почна да проклина и да се кълне: не познавам Човека. И веднага пропя петел. И спомни си Петър думата, казана му от Иисуса: преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И като излезе вън, плака горко (Матей 26:69-75).

Пилат им каза: а какво да сторя с Иисуса, наричан Христос? Казват му всички: да бъде разпнат! Управителят рече: та какво зло е сторил? Но те още по-силно закрещяха и казаха: да бъде разпнат! Пилат, като видя, че нищо не помага, а се усилва смутнята, взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете. И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни. Тогава им пусна Вара’ва, а Иисуса бичува и Го предаде на разпятие (Матей 27:22-26).

 „Левски пред съда“ е сюжет, доста рисуван от българските художници; поне 4 са картините, сдобили се с висока популярност, изобразяващи подсъдимия Апостол. Не е сюрприз, очаквано е: Левски пред съда е като Христос пред съда, сюжетът дава шанс за поредна успоредица в митосъграждането. С тази разлика, че ако Пилат не е желаел да съди Иисус, османското правосъдие не е заразено от неговите съмнения, язви и скрупули… Съдило го е и още как, не се е шегувало! В платната на българските художници ролята на римския легат, който си измива ръцете, се играе обаче не от имперските чиновници, а по-скоро от тукашните първенци. Не случайно в състава, пред който Васил Левски застава подсъдим, има цели четирима българи – освен хаджи Иванчо хаджи Величков хаджи Пенчович, член на образуваната по директива на правителството Специална следствена комисия, там са също и Петър (Пешо) Тодоров-Желявеца, Митю Панов Каймакчията (Каймакчийски) и хаджи Мануил (Мано, Мануш) хаджи Стоянов, все видни членове на софийския меджлис. Казано „право-куме в очи“, ако евреите просто предават Иисус на римляните, за да бъде съден, то турците предават Левски включително на българи, които да го съдят. Бейовете си измиват ръцете, а смъртта му гнои като дамга връз челата на неговите сънародници. Сънародници-предатели, така са ги белязали в интернет-пространството: „Помнете! Четирима българи пратиха Левски на бесилото“; „Кръвта му нека бъде върху нас и върху чедата ни!“ Слушаме този стръвен вопъл и в картините… Няма изображение „Левски пред съда“, където гневното стенание да не кънти в ушите ни.

През 1954 Елка Захариева създава графиката с това име, десет години по-късно Сергей Ивойлов работи по същата тема. Тази е и темата на платното на Йоан Левиев „Левски и съдът“, сътворено през 1987 г., което – макар по-декларативно, отново манифестира колко геройски се е държал Дякона пред османския съд. Но може би най-известна е картината на Калина Тасева, рисувана пак през 1954. Композиционно творбите са хем еднакви, хем не чак дотам. Еднаквото е, че центърът на картината е запазен за Левски. Особено се вижда в платното на Йоан Левиев, където Апостола, вярно, е с приковани ръце, но тъй яки, тъй здрави, тъй силни, с такива мощни мускули фитнесни, с изпъкнали жили и релефирани кокалчета на юмрука, със стиснати устни и волева брадичка!… И лакти, разбутващи „хатихумаюните“ на цариградското правосъдие. Единствено в платното на Сергей Ивойлов подсъдимият е изтеглен леко вдясно (фронтално гледано), в центъра е разположен гърбом османски големец, седнал удобно на скъп стол, стил ампир, облегнал се с лява ръка върху масата. Не обаче този „съдник“ е интересен в картината, а настанилите се в дъното на миндера ходжи и кадии, всичките белобради. Те представляват трите типа поведение към течащото в София съдебно дирене и съответно към прикования на подсъдимата скамейка Апостол. Прочее, не трябва да говорим за подсъдима скамейка, на никое платно, изобразяващо обвиняемия Левски, няма такава: той е всякога прав, обвинителите си гледа прямо в очите, не свежда поглед ни за миг. Което е встрани от историческата правда, тъй като раната в главата не му е позволявала на Апостола да стои, отговарял е на дознателите седнал. Винаги прав и винаги с вериги: оковите са общо място, никой художник не ги пренебрегва. Вериги неслучайни не само от историческа, но и от митологическа гледна точка: железните вериги на Васил Левски са тръненият венец на Иисус Христос. Защото и тук трябва да се изпълни както е изречено в Евангелието: „И сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски!“ (Матея, 27:29). Веригите в случая изпълняват подобна роля: „Укроти се, Демоне на империята!“ Та именно този мъченик с трънен венец-вериги стрелкат тримата турски първенци и демонстрират, така да се каже, почудата на традиционните крепители на султаната от акъла на Дякона-Джингиби да се втурне да събаря него, всевечния по волята на Аллаха. Ако фронтално гледаме, този най-вляво най-зло се е втренчил в Апостола, турил е с бабаитски жест лявата си ръка на коляното, лекичко се е понадигнал, сякаш във всеки момент ще избухне разлютено: „Ти ли бре, керата! Ти ли си тръгнал държавата на османците да събаряш, я се виж какъв жалък гяур си кекав!“ Представител е той на турския господарлък, както го зоват нашите възрожденски писатели: дядото не би могъл да си въобрази, че нему някоя рая няма да рачи да му чини селям. Той е същият, дето унизявал българите, бухайки калпака им ò земята. Защото, известно е, в Османската империя оня, който е гологлав, роб е: робите нямали право да покриват главите си, иначе всеки достоен, пък дори и обезвластен жител на държавата, е длъжен да носи нещо на капитела си. Турците с чалми (преди султан Махмуд да не им натресе гръцкия фес на главите), българите, власите и сърбите с калпаци[1], албанците с кепе (kapelë), евреите с кипа, арабите с гутра и т.н. В този смисъл фактът, че Васил Левски е с гола глава пред обвинителите си, подчертава, че той е безправен, даже роб. Затова осъдителният тон на поета Иван Динков, че Апостола бил с фес на главата, когато го изпречили под бесилото, май не бива да е чак тъй осъдителен: с този елемент на облеклото се изтъквало, че той вече не е човек без статус вътре в империята, напротив – добил го е; и този му статус е на неин поданик с всичките произтичащи от това обстоятелства. Като добавим тук и символичното значение на феса за сръбската свобода (която Дякона е вдишвал), думите на Иван Динков излизат някак неправдиви, а укорите му – безпочвени. Левски е разследван като поданик на султана, не е заклан като яре още на Къкринското ханче, както може би щеше да стане в други времена. И въпреки че, както изтъкват историците, трибуналът, пред който е изправен, не е същински съд, а по-скоро временна анкетна комисия (следствена, според изследователите), все пак има правно дознание, търсени са доказателства. Неслучайно издадените смъртни присъди са само две – неговата и на Димитър Общи, и то не заради комитаджийство, а заради убийства: на чирака на чорбаджи Денко Халачев в Ловеч (от Апостола), на дякон Паисий в Тетевен (от Димитър Общи). Прочее, комисията предлага на правителството Левски да бъде осъден, а не указва каква да е присъдата – заточение, затвор или смърт. Протокол №15, с който приключва следствието, пък не е подписан от всички членове, което доволно притеснява османския Диван. Препоръката на Дивана до султана е почти по Пилат Понтийски, с измиване на ръцете – „ние не искаме, ама то законът…“:

Тъй като според постановленията на закона такива бунтовници трябва да бъдат осъдени на смъртно наказание, то след разискване в малкия състав на Министерския съвет, реши се съгласно същото постановление на закона да се предостави на Негово Величество Императорът да издаде указ за наказване със смърт на този бунтовник.

За презентацията е нужен JavaScript.

Лично султанът постановява обесването на Левски, което, честно казано, не проумявам още как да го разбирам – дали като признание за значимостта и важността на делото и личността му, или като проявление на елементарна отмъстителност. Или пък може да е най-вероятно друго – страх: раята се е събудила и няма вече примирено да допуска агите като оня от платното на Сергей Ивойлов да бухват капата ѝ в земята, а ще отвръща юначно с пестник в сурата…

На мен обаче по-интересен е не тоя сербезлия турчин, колкото другият, най-отдясно (гледано фронтално), дето е току зад снагата на Дякона. При него е различно, той не е ядосан, той е заинтригуван. Все едно си хортува: „Брей, на какви ербаплии са се даврандисали тия ми ти гяури, след като такъв баш делия са изкусурили, дето от нищо не го е шубе, турга главата в торбата и не го е еня, че ще си замине зян и бадева. Евалла и аферим, вай, ашколсун аркадашлар!“ Захласността на турския ага не бива да ни учудва: в тези години българите са най-проспериращата народност в империята, току-що са се преборили за своята църковна независимост, което им дава правото да са „миллет“, сиреч общност с привилегия да отстоява националните си интереси пред Високата порта. Български търговци кръстосват обширните територии на османската държава, достигат най-затънтените ѝ кътчета. Както посочва Николай Генчев за този период:

Единният национален пазар, обхващащ земите на Дунавска България, Тракия и Македония, бил окончателно стабилизиран. Той се опирал на големите центрове — Одрин и Пловдив за Тракия, Сер, Битоля и Скопие за Македония, Търново, Варна, Русе и Тулча за Дунавска България. Окончателно била изградена и мрежата на търговските пътища, насочени от вътрешността към цариградския пазар и солунското пристанище, от придунавските земи към Русе, Варна и Тулча. На базата на специализацията се осъществява значителен търговски обмен между севернобългарските и южнобългарските земи.

И това за няма и две десетилетия след Кримската война, когато окончателно се разбира, че системата на турското управление е в задънена улица. Тъкмо такива мисли вероятно се въртят в главата на софийския османски големец, наблюдаващ стъпилия на червения персийски килим със сини шарки Левски, който храбро и без притеснение гледа право в очите Али Саиб паша, носещ прозвището Гюрчю[2], указващо неговия произход, – на равна нога и с еднакво достойнство. Гледа беят, гледа и се чуди как „тайно и полека народът порасте на няколко века“. И това порастване сипе върли грижи върху главата (може би трябва да кажа брадата) на третия турчин, настанил се на сеир, който отново замислено и с тревога почесва бялата си брада, не можейки изобщо да проумее как отведнъж от покорната и с преклонена главичка рая се е пръкнал такъв юнак, с такава безпримерна, невиждана и нечувана храброст и доблест. Тягостни са, изглежда, мислите му за бъдещето на султанщината, затова е забил поглед в земята, с една почти обречена примиреност. И ето как Сергей Ивойлов в три фигури персонифицира, тъй да се рече, отношението на Османската империя към въздигането на българите: единият жали за изгубения агалък, пъне се срещу раята и със сигурност от тази порода са башибозуците – клали, мърсували и съсипвали българските села при потушаване на Априлското въстание. Средният се чуди и звери как се е стигнало дотук, но и хабер си няма какво да се стори, за да се избегне упадъка. Предал се е просто на волята на Аллаха, защото такава е Божията промисъл, а срещу нея не можеш да роптаеш, можеш само да се подчиниш – един Сали Яшар в друга мяра, господарска, ала и той като него: „потънал в тая странна замисленост, която пълнеше очите му, скрити под гъстите му вежди“. Накрай третият, не тъй отнесен, а прехвърлящ в ума си варианти да се избегне разрухата, че да се спаси нацията – кой го знае, може би още в онова далечно време да са се поврътвали в главата му кроежите, довели 35 години по-късно до Младотурската революция.

Младобългарската революция се случва доста по-скоро и заслугата за нея е безспорно на Васил Левски. Само че – за разлика от начина, по който стават революциите, с бая олелия и калабалък, на процеса той е сам, напълно сам: „сам съм, други няма“… Това не пречи да се брани перфектно, посочва Иван Стоянов: „[…] Срещу тримата опитни юристи той се държи по великолепен начин“. Никак значи не е случайна изявената конфронтация в картините на българските художници, където Дякона е срещу всички, никого няма на своя страна. Дори своите го предават: в платното на Калина Тасева зад гърба му е застанал Димитър Общи и гледа подло и измамно – израз, с който току-що е поглеждал към Апостола. Но като че ли най-живо тази самота изпъква в черно-бялата рисунка на Елка Захариева: Левски е отвсякъде обграден с душмани, нито един в стаята, в центъра на която стърчи с тежки вериги, не му мисли доброто. На главата му превръзката свети като диадема. Или, по-точно, като трънен венец. А най-любопитно е, че в същата конфронтационна позиция, в каквато е изобразяван Дякона пред съда, той бива рисуван и при срещите си със селяните, неговите съконспиратори, които заклева за святото дело. Вярно, те не са на отстояние, на каквото са съдиите му, скупчили са се около него, но отново са срещу, не до него. Видно е това особено в платното на Лиляна Дичева от 1954 г. със наименование „Левски говори пред народа“. Апостола е разпален, ръцете му са изтеглени напред с леко присвити длани, сякаш демонстрира на зяпналите го отрудени люде как ще стисне империята за гушата и ще я постави на колене. Но стои срещу тях, както стои срещу съдиите. В ситуираност до, а не срещу той е само със своите съратници, на някои платна дори стоят така, сякаш са се приготвили за „моментно кадро“ (такова е например изработеното през 1968 г. платно на Иван Петров „С Панайот Хитов в Стара планина“). Една година по-късно Иван Петров рисува по същия начин Апостола заедно с Миткалото – двамата един до друг, отец Матей обяснява въодушевено нещо, докато Дякона е вперил поглед напред и върви с непоколебима крачка. Монахът е сложен малко след него, че да личи недвусмислено кой е началникът и шефът – за йерархично общество като социалистическото подредбата е важна. Нека припомня, че то е имитация на съветското, което пък си е чиста проба повторение на „Табель о рангах“, изобретението на Петър I, където всеки поданик е надлежно категоризиран. Тази йерархия е още по-видима в друга картина, представяща ни Дякона и Отеца (които според църковния канон трябва да са наредени обратно, Отеца и Дякона), с автор Калина Тасева (1978). Откриваме Левски възседнал кон, а Миткалото държи юздите, бетер оръженосец някакъв, а не божи служител. Конят на Апостола, разбира се, е бял, отец Матей има и той, алест. Не язди като Апостола, не му се полага сякаш. Двамата са редом, макар за монаха да личи, че не е заслужил авторитет като Дякона. Селяните пък, дето хептен не са заслужили, са поместени напълно иначе: не рамо до рамо, а лице срещу лице с Апостола. Може да кажем, че Левски е в позиция, в каквато е Христос при знаменитата „Проповед на планината“ – застанал е срещу народа; но срещу, не до народа. Фра Анжелико има такава фреска в манастира „Свети Марко“ във Флоренция: Иисус е седнал нависоко, под и срещу Него са апостолите, които Го слушат с упование; свети Андрей се моли развълнуван, докато предателят Юда – в облика на черен етиопец, Го гледа със злосторие и подозрение. Персийска миниатюра също изобразява Иисус (Иса) високо и срещу, като от гърба му излиза дълъг пламък – белег за святост. Свят е и Левски в може би най-тиражираната картина от типа „Левски проповядва революцията на народа“ – на Васил Стоилов, наречена „Левски основава революционен комитет“, нарисувана през 1953 г. Свят е, защото светлината се разплисква преди всичко върху неговото лице, останалите са в сянка. Ще речем дори, че не светлината обсипва Дякона, а че от Дякона се излъчва светлината. А я излъчва, за да освети и освести душите на селяните, седнали срещу него и предано зяпащи го в устата. Но срещу него, винаги срещу него! Наблюдава се същата тенденция още при Марин Василев (1905), макар и не тъй отчетливо. От Симеон Велков (1937) натам обаче вече е ясно очертана. Преминава през Боян Петров (1965), за да стигне до 1973 г., стогодишнината от обесването, където е сюблимна сцена в творби на Евгени Поптошев, Иван Петров и Александър Поплилов. Вярно, във всичките картини заговорниците са плътно около Левски, но впечатлението е, че както е обграден пред съда с врагове отвсякъде и не може да мръдне, така и при заверите е обграден, без да може да помръдне. Той, прочее, и при Къкринското ханче тъй е обграден, плътно! Казано направо, и в единия, и в другия случай Левски – макар да е заобиколен било от съзаклятници и другари, било заптиета и врагове, си е все сам, все самотен, все притиснат от сила, която го гняви, а не му помага. Точно по същия начин самотен и притиснат е Иисус Христос в Гетсиманската градина, когато моли да Го „отмине тази чаша“; изоставен в мъката Си от Петър и двамата Заведееви синове: „Обаче не както Аз искам, а както Ти“

За презентацията е нужен JavaScript.

Не Го отминава чашата, както не отминава Левски. Такава горчива чаша не се пие в съдружие, тази горчива чаша се пие в самота. Последователите на Иисус – Петър и Заведевите синове, заспиват, докато Той се моли на Своя Отец; и това силно наскърбява Спасителя. Апостола също е сякаш тъжен, наскърбен и озадачен: „Народе????“, пита. Тия негови четири въпросителни са похабили сума ти хартия и мастило, за да бъдат обяснени, оправдани, осмислени. Но не е нужно такова озорване, поне според мен, възкликът е бистър: по същия начин, по който Христос отправя към Своя Небесен Отец горчивата молба: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти!“, така и Дякона отправя молба към своя свиден отец, чийто предизвестник е, народа: „Народе????“ „Народе????“ не е обвинение, „Народе????“ е прошение; прошение, останало без ответ. Точно такъв – питащ и очакващ отговор, без да получи, е нарисуван Дякона през 1898 г. от Лазар Биненбаум в графиката „Васил Левски в турския затвор“. Справедливо казано, произведението не е изобщо върхът на художеството, но то задава една друга важна сюжетна линия в изобразяването на Апостола, съсредоточаваща се върху покрусата, обзела го след като докрай осъзнава, че делото му е провалено. Лазар Биненбаум рисува Левски седнал на пода в килията, с дясната си ръка Дякона е подпрял брадата си, лявата е положил на страната си. Сякаш се кае: отчаян и съсипан, и омаломощен. Прочее, ако не е заглавието, човек бая трудно би припознал в изписания Васил Левски, няма почти никаква прилика между лицето на графиката и лицето от фотографиите. Дали това е така, защото мъка изкривява чертите на лицето, или е просто непохватност на художническата ръка – не зная; знаем обаче, че подобно изображение на Левски в килията се появява повече от половин век по-късно, през 1956 г., в илюстрация на Христо Нейков към романа на Стефан Дичев „За свободата“. След това идва платното на Добри Добрев „Левски в затвора“ (1967), към същата фабулна редица ще причислим и маслото на Дечко Узунов „Огърлица на безсмъртието“ (1973). Нещо средно между тези платна на самотния Левски в затвора и на непоклатимия Левски пред съда са творбите, показващи го в каруцата, отвеждаща го към неговата Голгота. Двама от най-известните български художници са заинтересувани от темата – Борис Ангелушев и Стоян Венев, като вторият е толкова патетичен, че патетиката му избива чак в карикатурност. Е, то е вярно, че тази Венева илюстрация е за вестник „Весела дружина“, ама интерпретацията му е тъй нелепо пародийна, че дори се примъква към посмешище: показана е задната част на каруцата, две заптиета дремят, третото е зад Левски, леко обърнато към героя, а той – героят, пее. Но така е зинал, сякаш е глътнал горещ залък и разхлажда устата си. Идеята на Венев вероятно е да напомни за другаря на Ботев в мелницата до Букурещ, нали там поетът открива, че той бил „нечут характер“ (знаем вече, че това възхищение е от историческа гледна точка съмнително), който, ти да видиш: „Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три дни, а той пее и се весели. Вечер, дордето легнем, той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее“. Само че зяпналият Апостол напомня друго, на речени от него самия думи: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме?!“ Казва ги по повод „освободителните“ ужким руско-имперски мисии по българските земи и за съжаление, век и половина след изричането им продължава да е прав[3]. Е, не твърдя, че Стоян Венев, именуем Пролетарчето, е изрисувал пеещият пленен Левски, за да ни спомни провидческите му думи, по-скоро тук роля играе друго – невъзможността на художника, известен със сатиричния си рисувачески талант, да го удържи мирен и тих. Както и да е, важно е, че заключеникът Левски – било в каруца, било в килия, е непрестанен мотив в иконографията, което пък ни навежда на мисълта, че сюжетите „Апостола пред съзаклятниците“, „Апостола пред съдиите“ и „Апостола арестуван и затворен“ оформят своеобразен триптих, свързан с библейските сюжети, рисувани и за Иисус Христос. Проповедта на планината, пред съда на римския прокуратор Пилат Понтийски и изоставен в Гетсиманската градина – ето аналогиите, изкопавани от художниците (някои изцяло несъзнателно): по-скоро архетипен митологичен мотив, а не нарочно търсена тъждественост. Повиците на Дякона за „чиста и свята република“ се състояват фронтално срещу неговите слушатели, също както фронтално стои той срещу своите съдии. Фронтално стои и Иисус срещу апостолите и народа на планината, срещу Понтий Пилат (особено видна е това в платно на Михай Мункачи). Без сякаш да ще, съвсем непреднамерено художническата ръка спазва спрямо Апостола прочутите думи: „Сам съм, други няма“, незаличимо настанили се в митическия разказ за неговите твърдост и безстрашие. Но проявява и друго: в делата си той е сам, няма в последните си дни предани съмишленици. От него се отричат, както Петър се отрича от Христа три пъти преди да пропеят първи петли. С тази разлика, че ако Петър отказва да признае, че познава Христос, то съратниците на Апостола се надпреварват презглава един над друг да признават, че го познават, хвърляйки върху него всичката вина за буната на раята. Поради това никой не идва да го спасява, докато той „пее“ в каруцата, варден от едва три заптиета. Николай Генчев пише по този повод:

Съзнателно или не се пропуска да се забележи, че и за трите акции липсва каквото и да било автентично историческо свидетелство. Подминава се фактът, че спомените са много закъснели и по начина, по който се поднасят, по-скоро напомнят едно извинение, отколкото действително описани случки. Ако в някои от тези спомени може би има истина, или по-скоро само частица истина, това е споменът на Христо Големия. Останалите два са пълна и неловка измислица. // Ако се познава добре състоянието на революционната организация след арабаконашкия провал, ще се схване, че никой не е опитвал да предприеме нещо реално за отърваването на В. Левски. Поради това спомените-оправдания в случая имат отношение само към психологията, но не и към историята на въпроса.

Аз само бих допълнил, че отношението е не само към психологията, но и към митологията на въпроса. Свети Петър изважда нож, за да защити своя Рави, значи и българите трябва да сторят нещо, за да защитят своя Апостол. И няма значение дали стореното е действителност, или измислица, значение има единствено запълването на митологическата матрица, привеждането ѝ в нейния логически, според христологичния мит, ред. Както казва един адепт на Левски: „Разберете, господа! Това е вяра. Българска вяра в български Христос“. Затова този Христос не може да не бъде разпнат, сиреч обесен; не може да не бъде изоставен, сиреч неспасен; не може да не бъде предаден, сиреч изюден; не може да не бъде съден, сиреч осъден. С други думи, не може да не умре, няма късмет да не умре, защото това е единственият начин Той да възкръсне. В известен смисъл бесилото, белязало нашия Левски, е не наказание; бесилото, белязало нашия Левски, е нашето българско обещание за българско възкресение. Левски трябваше да бъде обесен, защото ако не беше обесен, ако не висеше „със страшна сила“, българското Възраждане не би могло да се случи. Или поне не би се случило в завършения митичен вид, по който бива разказвано.

Обесването на Левски не е трагедия, обесването на Левски е апотеоз…

Апотеоз по български: Илѝ! Илѝ! ламà сабахтанѝ?

В историята на изкуството апотеозът е жанр, който на практика сме склонни да свързваме най-вече с коленопреклонното възвеличаване на императори, крале, папи, патриарси, държавни глави и пълководци; с други думи, в едно от своите проявления той е силно официализиран жанр; жанр, подкрепян,  титулуван и възнаграждаван от институциите. Апотеози обаче се посвещават и на герои от световната история – и това е другото проявление на жанра, – допринесли много за превръщането на човека в повече човек: апотеози на хора на изкуството, политиката, религията, чиято деятелност е придвижила къде повече, къде по-малко нашия палав свят напред и нагоре… Известни са значителен брой апотеозни картини, сред най-прославените е „Апотеозът на Наполеон“, нарисувана от Жан Огюст Доминик Енгр през 1853 г. по времето на Втората империя. Не е от най-сполучливите му, доста претенциозна е и помпозна. Ала то няма и друг начин – щом идеята е апотеоз/на, надутостта и церемониалността са неминуеми, поне в класицистичното разбиране. Надута и помпозна е също и апотеозната му творба, прославяща Омир. Назовава се точно тъй, „Апотеоз на Омир“. По-ранна е от ласкаещата Наполеон работа, създадена е през 1827 г. За нея изкуствоведите не спестяват негативните си оценки, въпреки че Енгр се надявал тя да се превърне в „най-прекрасното и най-главното произведение“ на живота му. В картината са включени общо 44 персонажа, всички длъжници, тъй да се рече, на слепеца Омир. Не са само литератори, има художници, музиканти, скулптори, философи, оратори. Тук е и пълководецът Александър Македонски, държащ в ръцете си ковчежето с произведенията на рапсода. Френският живописец обосновава решението си да събере толкова различни хора заедно със завидна златоустност: „Омир е първоизточникът и образецът на всичко прекрасно както в изкуството, така и в литературата“. А ето още малко от неподправената енгърска възхита:

Съществувало е върху земното кълбо мъничко късче земя, наречено Гърция, където под най-прекрасното небе неговите жители, надарени с единствено по рода си интелектуално устройство, с литературата и изкуството разпръснали над всичко нещо като допълнителна светлина за всички народи и за всички бъдещи поколения. Омир първи в своята поезия се ориентира в красотите на света – също като бог, който създава живота, отделяйки го от хаоса. Омир завинаги е възпитал човечеството, той въплъщава красотата в безсмъртни правила и примери. Всички велики хора на Гърция: поети, трагици, историци, артисти от всякакъв род, художници, скулптори, архитекти – всички са се родили от него; и докато съществувала гръцката цивилизация, и след като след нея над света господства Рим, на практика продължават да се прилагат същите тези вече намерени принципи. По-късно, във великите столетия на новото време, гениалните хора отново вършели онова, което вършели преди тях Омир и Фидий, Рафаел и Пусен, Глук и Моцарт – всички те в действителност говорят едно и също.

Апотеозите на Енгр са добър пример за обстоятелството, че всъщност жанрът може да го разполовим на две различни артистични еманации: най-семпли в мотивацията си верноподанически апотеози, от едната страна, но от другата – плод на искрено интелектуално преклонение пред еталонни представители за въжделенията на човешкия род. Без съмнение, апотеозите на Левски са от втория вид, но – за разлика от класическите стандарти на жанра, те имат една собствена особеност, изключително важна. В типичния случай героят на апотеоза е високо: бива въздиган към небесата било от ангели (както е в картината на Джовани Батиста Гаули, наричан Бачичио от 1675 г., възхвала на Игнасио Лойола), било над човешките маси (такъв е апотеозът на крал Луи XIV, творение на Шарл льо Брюн през 1667 г.), било на колесница (така се въздига Наполеон в апотеоза на Енгр; на керамичен гръцки поднос от 350 г. пр. Хр. Херакъл също го възнасят с колесница), било на пиедестал (на какъвто художникът поставя Омир). Апотеозите на Апостола са изцяло други: ако горепосочените бихме могли да определим като епични, то неговите са патетични. Това са апотеози не за прослава и възхождане, а на страдание и съкрушение. В апотеозите Дякона българските художници го пресъздават не като триумфатор, а като мъченик. Вместо лаври – трънен венец. Заглавието на картината на Дечко Узунов е достатъчно красноречиво – „Огърлица на безсмъртието“, като тази огърлица не е нищо друго, освен въжен клуп, преметнат през шията му. Със същото въже са завързани и ръцете му. Но картината безспорно е апотеоз – апотеоз на страдалчеството, където се прославя не гордостта да си подобен на олимпийските богове, а в страстите си да си подобен на Иисуса Христа. Българският апотеоз е не въздигане към селенията на свръх-сияйния ефир, българският апотеоз е пребиваване зад решетките на здрачната тъмница. Апотеоз да, но на страданието и горестта… Тъй да се рече, Левски е възхваляван в своята слабост, не в своята сила.

За презентацията е нужен JavaScript.

Получава се нещо, на което Славой Жижек обръща внимание в „The Parallax View“, в коментар за Хегеловата триада, вземайки за пример Мохамед Али:

Тук се срещаме със своеобразната Хегелова рефлексивност: в хода на изпитанията, претърпени от героя, се променя не само неговият характер, но и самите етически стандарти, по които го оценяваме. Нима нещо подобно не се случи на церемонията при откриването на Олимпийските игри през 1996 г. в Атланта, когато тежкоболният Мохамед Али с трепереща ръка запали олимпийския огън? Журналистите заявиха тогава, че в това се е проявило неговото действително величие []; те, естествено, искаха да подчертаят, че Мохамед Али е постигнал истинско величие сега, когато достойно изтърпява своята изтощителна болест, а не, когато се е наслаждавал на славата и е пребивал своите противници на ринга… И в това се състои „отрицанието на отрицанието“: промяната в перспективата, която превръща провала в истински успех.    

С други думи, колкото си по-слаб и колкото повече не скриваш своята слабост, не се срамуваш от нея и я показваш публично, толкова си по-велик. Славой Жижек дава за пример боксьора Мохамед Али, но онова, което папа Йоан Павел II правеше в края на дните си, е абсолютно същото. Българските художници сякаш интуитивно са напипали тази все по-актуална зависимост: че слабостта не те прави презрян, а велик. Колкото по-страдаш, толкова по-апотеозен си: Левски е нашият страдалец не защото е немогъщ, а защото е всемогъщ. Точно мъките са негова сила. И по идентичен начин: както Иисус става Господ-Бог не когато проповядва от билото на планината, а едва когато издъхва на Кръста, така и Васил Кунчев става Левски не когато сее словото „за бунт, за борба“, а едва когато увисва на бесилото. Без бесилото, той не би бил Левски, не би се превърнал в Левски и в този смисъл, за да се сдобием ние, българите, с Васил Иванов Кунчев като Левски, дори той да не беше обесен, ние трябваше да го обесим. Защото трябва да страда, нужно е да страда; без това страдание българският апотеоз е невъзможен…

За да сме справедливи, трябва да кажем, че именно това разбиране е сякаш по-съотговорно на понятието, тъй като в хода на историческото развитие на жанра се е загубило главното условие за състояването на всеки един апотеоз – страстите, страданията, патосът. Няма и не може да има апотеоз, без преди това да е имало страсти. Героят Херакъл е възнесен, ала преди това трябва да изтърпи мъките, причинени му от ризата на кентавъра Нес, принудили го сам да се изкачи на погребалната клада. Същото е и с християнските светци, които – преди да седнат отдясно на своя Господ Отец, биват разкъсвани, изгаряни, печени, пребивани, душени, пробождани, прострелвани, варени, обезглавявани, хвърляни на дивите зверове, одирани живи, разпъвани… Художникът Гуерчино (Джовани Франческо Барбиери) рисува едновременно с погребението на света Петронила, покровителката на френските дофини (вероятно поради това Наполеон отмъква картината във Франция), за която легендата разправя, че била дъщеря на свети Петър (1621-22), и нейния апотеоз в горния край на платното, предназначено за Ватикана. Поръчката е от папа Григорий XV за едноименната черква. Според житието на светицата нейният баща свети Петър я заклел никога да не се омъжва. Но красотата ѝ била толкова голяма, че римлянинът Флакус поискал да се ожени за нея. Тя му отказала. Тогава Флакус я затворил в кула и заповядал да не ѝ дават никаква храна, докато не се съгласи. Петронила умряла от глад, спазвайки завета на татко си, за да се представи пред трона на Иисус девствена, чиста и неопетнена, каквато я рисува Гуерчино. Такъв чист и неопетнен рисуват Апостола и българските художници; чист, неопетнен, светъл и болезнено патетичен. Истински великострастник. Или, ако използваме красивата дума, с която руснаците наричат своите първи християнски мъченици, синове на Владимир Светослявович, покръстителя на Киевска Рус, благоверните князе Борис и Глеб, – Васил Левски е страстотерпец…

Такъв е Дякона в цитираната вече картина на Дечко Узунов, но като че ли най-много е страстотерпец в едно друго платно, създадено през 1987 г., носещо заглавието „Губя само мене си…“ Негов автор е Пламен Вълчев. Апостола е предаден с меланхоличен лик, погледът е мътен, премрежен, печален, зареян нейде в невнятната безкрайност; опрял е Дякона главата си на стената с безнадеждност и обреченост. Облечен е в изхабено шаячно палто, измачкано, яката от лявата му страна е вдигната, от дясната – не, шията е оголена, сякаш готова още отсега за въжето. Ръцете на Апостола са кръстосани, дясната стиска силно левия лакът, цялата поза на снагата му подсказва примиреност и causa perduta. Левски тук е жертвен агнец, козел отпущения, Исаак, готов за ножа на Авраам; приел е участта си и я чака с търпението на Сина Божи, носещ Своя Кръст към Голгота. Нещо повече, видът му напомня прочутите думи, отронени от Нашия Спасител на Кръста, предадени в Евангелието на Матея: „Илѝ! Илѝ! ламà сабахтанѝ? (Господи, Господи, защо ме изостави?)“ Тук, между другото, отново без боязън от опущение може да сложим щекотливите четири въпросителни, озадачаващи българските им тълкуватели: картината на Пламен Вълчев показва Апостола в сетния миг, когато се разбира, че той вече е принесен в жертва от своя Отец – народа; когато е изпълнил предназначението си, което е да изкупи вината за робството и тиранството. И по същия начин както настава тъмнина в шестия час от разпъването, тъй и Левски е в тъмница преди обесването:

А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час; а около деветия час Иисус извика с висок глас: Илѝ! Илѝ! ламà сабахтанѝ? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? (Матей, 27:45-46).

Няма, според мен, по-директна препратка към страстите на Иисус Христос в българското изобразително изкуство. Което винаги, постоянно рисува Левски като Иисус: всяка картина, отдадена на Апостола, е не просто картина, а или евангелска сцена, или икона. Предпочитанието е към жертвоприношението, не към ликуванието; епизодите „Разпни Го!“ са осезаемо повече от епизодите „Осанна!“ Най-трайно запечаталите се в главите ни изображения на Дякона са свързани или със залавянето му, или пред съда, или с бесилото. Има, разбира се, и героични, стана за тях вече реч, но те като че ли избледняват в ореола на жертвените. Левски наистина е мит, но не какъв да е мит, а българският жертвен или, по-точно, саможертвен мит. В картината например на Пламен Вълчев той цветово е почти неотделим от стената на тъмницата, прелива се в нея, разтваря се в нея; така и Иисус е неотделим от Кръста, прелива се в него, разтваря се в него. Няма как да бъде иначе: инструментът на мъчението и неговата жертва трябва да са едно, да са обречени навеки, за да е възможна саможертвата. И ние ги обвързваме за вековечни времена, защото в противен случай, – ако ги разделим, ще загубим нашия Левски; ще се разтопи в мъглата на историческото и митологическото несъответствие. Защото Апостола не би бил апостол, ако не страда: точно поради това Любен Каравелов дава една напълно измислена картина на страстните му дни, „по начин – както справедливо отбелязва Николай Генчев, – който да разридае цяла България“:

Из България ни являват за смъртта на покойния В. Левски следущото: Левски беше страшно мъчен. Когато той беше затворен в казармата, то низамите, по поведението на пашата, му извадили един по един всичките зъби. Месата му са били късани с клещи парче по парче. Обиколили го пет-шест души и всеки из тях държал в ръката си по един нож. По това време низамите започват да го тласкат така, щото върховете на ножовете им се забивали в тялото му. Когато турското правосъдие видяло, че из устата на този български светец не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят. Левски е обесен полумъртъв. Вечна му памет.

Всъщност патетичните фантасмагории на Каравелова са показател не за нещо друго, а тъкмо за това, че за/на българското (само)съзнание Левски ни е нужен измъчен, изтерзан, изстрадал, изтезаван. Мъченичеството му не е негов личностен атрибут, мъченичеството му е наш народностен атрибут; нам той е потребен като мъченик, никому другиго. Това е отлично усетено от Константин Илиев в неговата пиеса „Великденско вино или Обвинения свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици, отправени от Кръстьо Тотев Никофоров в долнокрайската черква „Света Богородица“: „Изядохме та, Игнатие, изпихме та…“, казва там отецът. Акцентът на драматургията е върху жертвата, върху саможертвата – една от четирите истории, които, според Хорхе Луис Борхес, човечеството разказва. А класическа парадигма на тази история е евангелският разказ за страстите Христови. И тъкмо в този смисъл Левски за нас е мит. Български саможертвен мит. Българското Свето причастие: ние се храним с плътта му и пием кръвта му. За да се пречистим. И да се причастим. Но да стане това наше пречистване и причастяване, той трябва да страда. Апостола е мъченик, защото като щастливец той не ни е нужен. Прочее, ние и щастливците си преобръщаме на мъченици, случаят с Щастливеца е емблематично подсурване.

Апостола е българският Господ не защото му се молим, а защото ни се моли. И ако преведем на български стенанието на Иисус на Кръста: „Илѝ! Илѝ! ламà сабахтанѝ?“, ще звучи така: „Народе???? Народе???? защо ме мъчиш?“ Жалбата е на Левски, българските художници само я рисуват…

За презентацията е нужен JavaScript.

Post Scriptum:

Левски и пустота

Любопитно е това подхлъзване на Алеко Константинов към страдалчеството подобно на Васил Левски, въпреки че реално противоречи на историческата правда. Александър Балабанов го нарича „мъченик“ в свой текст от 1922 г., в биографията на Щастливеца от Георги Константинов също прозвучават нотки за перипетии и тегоби: „За това издигане на все още младия и жизнен човек допринася и цяла една верига от тежки страдания, които трябва да понася неговият закрепващ дух“. А пък описаната пак от Георги Константинов сцена на оплакванете на Алеко не крие своята успоредица както с оплакването на Христа – един толкова разпространен сюжет в изобразителното изкуство, така и с оплакването на Апостола – един също толкова разпространен сюжет в българската поезия и мемоаристика:

Спомням си много добре – разказва очевидец, – че колкото повече говореше Костурков (при изпращането на ковчега с Алеко на гарата в Пазарджик), толкова повече многохилядният народ се вълнуваше, тъгуваше, плачеше. […] Тълпата слуша, стене. Сълзите ѝ овлажняват родната, окървавената земя.

Местният гимназиален учител Стоян Костурков, произнесъл словото, праща Щастливеца в царството на сенките, където „ще те посрещнат Ботев, Левски, Караджата“. Повече от знаменателно отъждествяване: Алеко е също жертва-герой, както и борците за национално освобождение. Нещо в повече: Алеко Константинов и като автор е жертва, макар също така като автор да е и герой; това най личи в тълкуванията на Тончо Жечев за отношението между Алеко и Бай Ганю: „яркият и неповторим образ на Бай Ганю като че изцяло заслони образа на неговия автор“. Взрени в Бай Ганю, забравяме Алеко, горкия!… Оттук и проплакването на Тончо Жечев, че лошо сме чели „Алека Константинова“ и че: „Грешни сме пред него – безгрешния – всички…“ Изключително разпространена маниерност сред българската интелигенция едновременно да апотеозира и да се самоунижава пред апотеозирания! Та точно по идентичен тертип и пред Левски – безгрешния – сме грешни всички не поради друго, а понеже сме задължени да бъдем грешници, в противен случай той не би бил онзи светъл и чист образ, какъвто ни е необходим. Всъщност и при Дякона, и при Щастливеца манипулацията е една и съща: процес на беатификация, като условие за влизането на светостта в сила са не толкова извършените чудеса, колкото изтърпените мъки. Затова няма как дискурсът на страданието да не се приплъзне към Алеко – щом е светец, значи той трябва да е мъченик; затова в бъкащите с клишета ученически и даскалски литературни „критики и анализи“ не се уморяват да окачествяват страданията на Алеко дори като „безкрайни“. Да, трябва да са безкрайни, защото безкрайни са страданията на Иисус на Кръста, пожертвал Себе Си, за да изкупи човешкия род; също както са безкрайни страданията на Апостола на Бесилката, за да изкупи българския (на)род. За да влезеш в българския пантеон, длъжен си да изминеш пътя към Голгота, инак няма да стане: „Вий жертва паднахте…“ В масовото българско възприятие Щастливеца е просто един по детински по-наивен Левски, някак само ей-тоничко по-добродушен. Съвсем друг въпрос е наистина ли е така. Защото, без съмнение, житейските факти говорят наопаки: самият Алеко се нарича по руското клише „птичка певчая“ (птичка божия), Атанас Буров пък за него откровеничи: „Той бе съвършен мъж, забавен като бог, красив като бог, мил и сърдечен. Аз него съм го имал винаги за образец, за идеал. И всеки, който го познаваше, се радваше да го види“. Историческата правдоподобност обаче, както стана дума неведнъж, немее пред митоургичното вдъхновение. А за изграждане на Алековия жертвен ореол много спомага и случайното убийство край Пещера. То всъщност премества писателя насред пантеона на също толкова скъпата, непрежалимата, съсипваща ни жертва, каквато е жертвата на Апостола. Разликата е само, че ако за смъртта на Левски се броим за невинни (каквито ние не сме), за смъртта на Щастливеца си имаме виновник, когото сочим с пръст, че той, единствено той е убиецът (докато ние не сме) – Бай Ганю. Героят на Алеко Константинов в някакъв смисъл е „козел отпущения“ както за свършека на своя автор, така и за гибелта на Дякона. И поради това трябва да бъде обременен с всички човешки смъртни грехове, както Дякона (а по аналогичен път и Щастливеца) биват овъзмездени с всички човешки благи добродетели. Така беатификацията на Левски и Алеко се сдобива с противоположен по посока, но равен по сила процес на сатанизация на Бай Ганю. Стремглавото разбягване в абсолютно противоположни страни на тези светло/тъмни (представляващи нещо като аналог в българската психика на караваджисткото киароскуро) български образи прекипяват в куриозен със своята трайност си и смайващ със своята странност патологично обременен интелектуално-културен разлом, перманентно и константно опустошаващ българския национален характер.

Работата е там, че – по сякаш неписан закон, всичко светло, праведно, ясно, чисто, бяло присъждаме на Апостола, а всичко тъмно, греховно, мътно, мръсно, черно захвърляме към Бай Ганю. С черното изцапваме него, с бялото излъскваме Левски и така ние, българите, извършващи двете манипулации, оставаме без цвят: кухи, пусти, празни, блудкави; нищо и никакви. Толкоз сме безлични, че не можем да се понасяме! Не се харесваме, себемразим се! Съседите го забелязват, чудят и маят се: „Вие, българите, не се обичате!“, проницава сръбската преводачка от български Ѝвана Стоичков. Да, така е, вярно дума Ѝвана: не питаем любов към себе си, а не питаем, понеже сме празни и пусти, некрасни и некрасиви… Всичките си краски без черната сме предали на Васил Левски и другите ни красно-жертвени личности, черната сме „наденали“ (по Ани Илков) на Бай Ганю и другите ни мрачно-главорезки особи и за нас не остава друго, освен пущинякът. Всъщност не осъзнаваме, че спрямо Дякона натъкмяваме едно митоургично действие, установено от Мирча Елиаде, което аз назовавам „уранизация“ (по името на древногръцкия бог на небето Уран, затова може да го зовем и „онебесняване“) – въздигаме го високо, възкачваме го на небето, апотеозираме го. Неговата саможертва ни дава пълното право да го дарим с божествени качества и така всеки път, когато сме в трудна ситуация, да се обърнем към него с вик да ни се притече на помощ. Още повече: уранизираният смъртен герой е нашето основание да бъдем значими, поне малко от малко да храним надежда за нас самите – не-уранизираните, не-апотеозните, че все пак сме донякъде читави:

Не пипайте Левски. Само той ни е останал. Нека бъдем тъпите, блюдолизците,  страхливците. Кротували сме си и ще кротуваме, докато изокаме някой ден. Но запазете устата на Апостола чиста. Започне ли и от нея да изскача примитивното, лесното, необузданото; започне ли и тя да говори на комитите с каруцарска ожесточеност, вместо ние да подскачаме като ранени врабчета към Дякона, той ще се претопи сред нас. В началото беше псувнята – в началото на края за българския побратим на Христос.

Така протестира зрител по повод филма за Васил Левски, изваден от Максим Генчев през 2015 г. (прочее, филмът е наистина тъпо недоразумение). Прав е напълно: българският Христос, българският Господ не може да псува, не бива да псува! Както постановява Елиаде: „небесният бог е гарантът както за вечността и неприкосновеността на космическите ритми, така и за равновесието в човешките общества“. Затова, ако искаме да има българска общност, трябва да имаме и българска светиня. Нека аз самият съм подъл, раболепен, лош, страхлив, скверен, лицемерен, продажен, гнусен, зловонен, скотски, безчестен, противен до неистовост, но искам отлично да знам и да съм доблестно високомерен и горд, че „в нашто недавно / свети нещо ново, има нещо славно, / що гордо разтупва нашите гърди / и в нас чувства силни, големи плоди“. И тъкмо на това „нещо славно“ ний сме дали името „Левски“. Наистина, не е единственото име, което удържа славата, фаланга са, но е първото сред ИМЕНАТА. И това най-първо име ни оправдава за низостта ни, почитта към него ни оправдава за низостта… Следователно в някаква степен не всичко човешко – и особено просташкото, пошлото, вулгарното, грубото е свойствено на ИМЕТО: Левски е високо на пиедестала на величието и ни извиква да се равняваме по неговото съвършенство, доколкото можем. Но не можем, предопределено ни е и поради това се срамуваме много, защото сме (на)учени, че сме никакви и нищожни; точен в тая връзка е друг българист, англичанинът Майкъл Холман, който (ни) проникновява:

[Б]ългарите много уважават героическите подвизи. Избират някого – Ботев, Раковски, Левски, – и от тях правят икони. Но иконата си е икона, иконата се намира на стената, иконата е Левски, но аз не съм Левски! Ако много правиш такива герои, това някак си лошо влияе на общата психика. Трябва сам да си смел. В противен случай тогава уважението към героя остава само на думите!

Тази предаденост-отдаденост на всичко светло, здраво, свято, мощно и чисто на Апостола проличава силно в една картина на Жечко Попов, рисувана през 1958 г. Дякона е на преден план сред пустошта, зимна една пустош, бръкнал е с ръцете в джобовете на шинела си и непоколебимо върви напред. Дири оставя, ясно видими на светлия фон, който блести зад гърба му. Светлината все едно е хвърлена от неговия гръб, неин източник като че ли е той. Небето отзад е надвиснало застрашително, дебне да го погълне във всеки миг и точно излъчваната от Дякона светлина осуетява да се случи това. Черното наистина го докосва долу ниско, слива се с цървула на десния му крак, но в същото време е отделено; то е негова сянка, но тази сянка е самостоятелна, неопределящо го. Зад Васил Левски се тътри, хванал кон за юздата, някакъв попрегърбил се селянин, който – за разлика от Апостола, съвсем не крачи толкова уверено насред виелицата. Напротив, по абсолютно еснафско-битов маниер придържа калпака си с лявата ръка, да не го издуха вятърът. Докато Левски е гологлав, подобни дребни грижи него не го засягат, друго се чете в решителните му сини очи – революцията, въстанието, борбата, преврата… Забележителното е, че посоките на двамата пътника са различни – Дякона е полуобърнал тялото си вляво (гледано фронтално), неговият следовник цепи надясно. Тоест, хем двамата заедно, хем са разделени; като разделението е повече от заедността. Присъдружникът(?) наистина се движи в светлинния периметър, образуван от излъчваната от Апостола виделина, но движението му е насочено така, че да излезе от него, да го напусне. Сякаш са стигнали точката, от която нататък целите на двамата се разминават, разцепват се. Ако пък се взрем прилежно в затъмнените черти на селянина, ще открием мимолетна прилика с Алековия Бай Ганю: гъстите мустаци са там, калпакът също, единствено ямурлукът го няма, но пък за него знаем, че е бил сменен с белгийска мантия. Вярно, пази се чилякът от бурята, затуй се е навел така, но ако сме повече смели в предположенията си, то в тази наведена поза ще се натъкнем на същата наведена поза, която героят на Щастливеца заема в графиката на Илия Бешков „Бай Ганю убива своя автор“ (тази, в която стои вляво на Алеко). Да, вярно, мустаците на нашия селянин са по-провиснали, лявата му ръка обаче е досущ разположена като Ганювата. Разбира се, далеч съм от мисълта, че Жечко Попов се е водел от такива точно реминисценции, когато е създавал картината, но – както отгръщахме слово колко пъти вече, – съществуват несъзнателни матрични образи, които възпроизвеждаме без въобще да се усетим. Левски насред светлината, Левски, пръскащ светлина, белият Левски и черният селянин точно зад гърба му – дали да го пази, или пък да му забие нож?; – този черен селянин, уплашен от фурията (фурията на историята?), мязащ на Бай Ганю, гнусния и злорад герой на Алеко – каква по-добра илюстрация за процеса на уранизация и сатанизация, избликващ в българското митоургично масово съзнание?! Като че ли никаква, тази стига, че и артисва, оставяйки ни с лош дъх в устата и с пустота в душата…

Всъщност уранизацията на Апостола захранва нас, българите, с една удобна редукция, с едно услужливо забравяне: пропускаме проблема, че карловецът Васил Иванов Кунчев е прочут в историята с много имена, толкова много, че може би само датчанинът Сьорен Киркегор и португалецът Фернандо Песоа могат да са му съперници. Сума имена, легион имена, бол имена… Левски, разбира се. Дякон Игнатий, естествено. Джингиби – как без него, без Демона на империята също?! Още: Драган Мирчов, Драгой Стойчов, Ованес Ефенди, Стан Станчулеску, Арслан Дервишоглу… С цели 66 имена се е подписвал Дякона, изпращал е писма и е издавал заповеди, скитал се е по българската земя, представяйки се ту за този, ту за онзи, ту за пò онзи и за още пò онзи… Сякаш му е втора природа лицедейството, играенето да си друг. Левски тоест не е един, Левски е много, бих казал всичко, което е българско, обаче ние точно това всичко отказваме да регистрираме: да, той е светец, безспорно, но и убиец; революционер е, но и еволюционер; весел, ала и печален, благ, а също и страшен, непорочен и грешен … Човек е, не е икона, и това, между другото, е огромният конфликт в пиесата на Константин Илиев „Великденско вино“ – най-хубавото, според мен, литературно произведение за Левски, създадено през миналия ХХ век: конфликтът, че поп Кръстьо иска да говори за Игнатия като за човек ведно с всичките му погрешности, но и величества, докато останалите дружно настояват да говорят за Дякона единствено като за светец, само като за светец, който е без никакви слабости, без плът дори. Сякаш е ангел небесен, не човек от месо и кръв. Но този ангел небесен, тази безкостна икона, тази свидна жертва, този божествен Христос не е живият Левски: онзи, който може и така, може и иначе, а и по-иначе. Левски е този, дето не се свени да издума: „говна и помия“, дето не се колебае да стряска: „да ви изпратим при черните души, там, където са предателите, изедници и!… при черния Бог“; не се страхува да фаустовства: „не отказваме помощ и от дявола“… На практика спрямо Апостола всички българи боледуваме от „синдрома епопея на забравените“: болест, която изкривява и потулва историческата истина вследствие премазващата въздействена сила на литературната измислица и на националистическия мит, превръщащи Левски в паметник. Но Левски не е паметник, Левски е един от нас, един като всеки нас. И трябва да разберем, длъжни сме да разберем: той е земен човек като всички тук, прорасли и газещи българската земя. Апостола също е прорасъл и газил тази земя, затова носи всичките ѝ доблести, но и всичките ѝ недъзи, „кривиците“, както споменава до Иван Кършовски. Чак когато разберем това, може би и него разберем, а също и себе си така, че дори да се обикнем. Пък и земята си ще смогнем да разберем и обикнем. Ако обаче единствено него въздигаме, единствено нему отдаваме бялото и висшето, ние за пореден път не само него, но и нас си предаваме. Защото така нито Левски ще достигнем, нито той ще ни постигне, а инатливо ще продължим да се разминаваме черни и бял, ниски и висок, грешници и светец, во веки веков недокосвайки се…

Уранизацията на Апостола изсмуква от нас всяка багра, оставя ни черното, мръсното, калното. Презумпцията е, че всекидневието ни, а и ние самите сме тъй недостойни, толкова порочни и инвалидни, че е абсолютно необходимо да си създадем пример, който да ни насочва и упътва, за да превъзмогваме своята греховна несъстоятелност. Така смъртният, когото сме въздигнали, превръщаме в пример за подражание, обявяваме поведението и живота му за архетип-еталон, за образец, който е валиден винаги и навсякъде и който винаги трябва да следваме. Той е едновременно далече – като възвишеност, която е трудно достижима, дори недостижима, понеже е идеал(на); но и като делничност, защото наше задължение е да я претворяваме колкото се може повече и в най-битовото. Подобно изискване обаче застъпва на дневен ред, когато обикновеният ни, регулярен животец е далеч от еталона, когато го усещаме нескопосен и противен. Всъщност ние се самовидоизменяме в черни същества не заради друго, а защото откриваме в земното си съществуване единствено черното, мрака само забелязваме. А откриваме само черното и мрака, защото всичкото бяло сме преотстъпили на героя, тъй като ние просто не го заслужаваме. И така – взрени в чернотата на живота си, препарирани от тази чернота, ние самите в душите си безмерно почерняваме, спаружени и изсъхнали. По-черни от дявола чудим се как да се самоунижим и онизостим…

Но тогава на бял кон препуска проекцията, за да изчегърта чернилката, да я екстрадира по дяволите (по-скоро да я трансформира в дявол). Като дяволът си има име – наше, българско име, Бай Ганю. Неоценима е услугата, която ни прави Алеко със създаването му, защото по такъв начин всичко българско и грозно придобива лице, материализира се и се въплътява; мръсотията се стича като през отходен канал върху Бай Ганю и тъй ние се освобождаваме от тъмните щрихи на националния манталитет. Само че, само че… Само че – отдали всичката си красота и бялост на Апостола, спасени от цялото ни извергство и черно с помощта на Щастливеца, ние оставаме празни, пусти и невзрачни. В душата ни се поражда пустиня, по-голяма и по-пуста от Сахара. Пустинята обаче, която е вътре в нас, копнеем да запълним. Но понеже не можем да я запълним с нищо българско – в светлата си ипостас българското е при Дякона, в тъмната си ипостас – при търговеца на гюл, запълваме я с чуждо: няма сигурно друг народ на Земята, за когото да е толкова важно чуждото; цял дебат ври през 30-те, посветен на темата, в който се включват най-блестящите български умове. И въпреки всичките техни грациозни и изящни умозаключения, за по-малко 10 години след дебата ние запушваме мъчещата ни празнота най-напред с германската прецизност, после с руското широкодушие. Не напразно точно за този период от българската история се твърди, че цар Борис III произнесъл покъртителните думи: „Министрите ми са германофили, генералите русофили, опозицията ми е англофилска и само аз май в България съм българофил“. Прочее, не е учудващо, че царят обича България, все пак не е българин – бащата е германец, майка му италианка, така че няма как духът му да е корумпиран от българската себеомраза…

Особено видно този себеунищожителен отказ от българското се проявява у нашите интелектуалци. И неслучайно Боян Пенев в „Нашата интелигенция“ обяснява, че в нея няма нищо наше. Германско, руско, френско – да, малко английско, за което критикът съжалява, но никак българско. Затова нейният най-любим публичен поведенчески ход е да ругае, хули и да се срами от всичко, що е българско, всеотдайно идентифицирайки се с друга народност, за предпочитане Велика сила. Една от причините например за разразилия се хаплив скепсис към неправителствените организации у нас е тази: деятелите им говореха с/на българите, техните бенефициенти, на всякакви чужди езици, но не им говореха на български. В момента цяла партия имаме, чийто език е не българският, а руският или, както тя е петимна да го промотира, евразийският. Всичката тази себеотреченост е заради нашата пустота – не сме бели, нито черни, пусти сме, затова сме си чужди и омразни…

Дошло е време да се напълним – с българска култура, с българско изкуство, с български дух. Но не кичозни, превъзбудени от стиропорно патриотарство и циментогла(ма)в национализъм, а истински, битийни, същностни, където българското не е само фанфаронско минало, но и автентично настояще, и бистро бъдеще. Не го ли направим, ще се стопим – прах във вятъра, струйка в пясъка, люспа в океана… И тогава дори нашият Господ, Апостола Левски, няма да има силата да ни спаси.

 

 

[1]За сърбите обаче калпаците важат само до преди създаването на независимата им държава, след това и те се залисват по феса. Симеон Радев отбелязва: „За сръбските родолюбци обаче тая гръцко-турска капа стана нещо като национална емблема. Караджич не свалял феса си даже и в черква; Бранко Радичевич, прочутият рано загинал поет, и в къщи го носил на главата като веществен символ“. Господарите-турци с фес, значи и свободните сърби също с фес, защото вече сами са си господари.

край

[2]„Гюрчю“, което на турски ще рече „грузински“.

[3]Ще отбележа в тази връзка, следвайки именно предупрежденията на Апостола: бой се от руснаците дори като ти носят дарове, пък нека са те, тези дарове, даже във вид на нефт и газ.

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.