Наистина ли репресивната „сигурност“ е по-добра от цензурираната „свобода“, г-н Костов?

В последно време лозунгът, че „сигурността има приоритет пред свободата“, започна мощно да се шири и да доминира сред мисленето както на много политици в Европа, така и сред т.нар. „обикновени хора“. Започна да се смята за самоочевидно, че ако имаше по-строги мерки за сигурност, т.е. ако бихме ограничили основни права на европейските граждани, като например правото на свободно придвижване в границите на ЕС, то нямаше на 13 ноември да се случи атентатът в Париж с неговите десетки жертви. Приема се за аксиома, че „опасността от приток на бежанци“ може да бъде неутрализирана, ако се строят огради по границите. Впрочем България е отличник по тази част с нейната ограда по границата с Турция, Унгария, Словения, Македония и други страни са далеч зад нас в това отношение.

На 26 ноември бившият премиер Иван Костов в изявление пред една телевизия провъзгласи същата теза. Ето как електронното издание на списание „Клуб Z” резюмира мнението му: „Европейските граждани трябва да бъдат защитени със съответни промени в конституциите, които да дадат приоритет на сигурността пред свободата. Това каза пред бТВ бившият премиер Иван Костов.“ А по-нататък следва една ехидна подигравка с управляващите в много европейски страни – подигравка, която, трябва да признаем, е напълно основателна: „Според него “европейските либертарианци” са се провалили. Той посочи, че те изграждат стени, което е пълно отрицание на либералните принципи.“ Да, пред лицето на т.нар. „бежанска криза“ мнозина управници в Европа обърнаха на 180 градуса политиката си и започнаха да строят стени, т.е. да изхвърлят от употреба основополагаща ценност на Европейския съюз, каквато е свободното движение на хора, т.нар. „Европа без граници“.

Политиката на ограничаване на свободите вече има история в Източна Европа, която само преди двайсетина години беше най-либералната част от Стария континент. Опитът на Унгария на премиера Виктор Орбан по задушаване на медийната свобода и по обезвластяване на съдебните институции и на Централната банка датира отпреди атентатите в Париж и бежанската вълна. Днес взелата властта в Полша консервативна партия „Право и справедливост“ първо подмени състава на Конституционния съд и ограничи правомощията му, а след това – чрез решението на Сейма ръководителите на обществените радио и телевизия да се назначават пряко от правителството, а не да се избират от полския медиен регулатор с конкурс – удари много силно свободата на изразяване в тази страна.

Идеите за така наречената „нелиберална демокрация“, проповядвани от унгарския премиер Орбан и практически прокарвани от новото полско правителство, просто са реплика на руската „управлявана демокрация“ на Путин. Но тъй като никой не смята Русия за либерално-демократична държава, с нея няма и смисъл да се занимаваме.

Бежанската „опасност“ и атентатите просто дават нови основания на редица управляващи в Европа – главно от десния политически спектър – да настояват, че „сигурността е по-важна от свободата“ и поради това да се опитват да ограничат гражданските свободи. В замяна на това ограничение на хората се обещава първо сигурност, след това просперитет, а често и ограничаване на корупцията. И на много места избирателите подкрепят такива политики, свидетелство за което са неотдавнашните местни избори във Франция например, където едва обединените усилия на традиционните левица и десница успяха да спрат похода на партията на Марин Льо Пен към властта.

Впрочем, съвсем неотдавна стана ясно, че заради „опасността от Ислямска държава“ дори в САЩ е започнал дебат дали не е време да се ограничи ли дори отмени Първата поправка към Конституцията на тази страна, гарантираща, че правителството няма да приема закони, които ограничават свободата на словото. Конкретно става дума за прокарване на законодателни мерки, които да позволяват да бъдат блокирани или затваряни сайтове, обвинявани в разпространението на „радикален ислямизъм“. Ако наистина се стигне до ограничаване или отменяне на Първата поправка, този бастион на американската демокрация, то вероятно и със самата либерална демокрация в най-мощната западна страна ще бъде приключено.

Наистина ли ограничаването на свободите води до по-голяма сигурност? Ако ЕС въведе тотален граничен контрол, ако границите се затворят, ако „радикалните призиви“ (най-вече на ислямски проповедници, но не само) в медиите се забранят и самите медии биват блокирани и/или затваряни (както правят в Русия), ако общуването между хората, най-вече електронното, бъде повсеместно следено, което не представлява особена техническа трудност, ще се „успокоят“ ли обществата, ще настъпи ли „ера на сигурността и благоденствието“?

Простият отговор е, че който жертва свободата в името на сигурността, в края на краищата губи и свободата, и сигурността си. Защото именно свободата е гарант на сигурността.

Тук веднага ще ми възразят, че става дума за „ограничени мерки“, че те са насочени не към всички, а само към „тези, които са наистина заплаха“, че е по-добре да говорим по-малко, но да сме живи, отколкото да се изложим на опасността да ни разстрелят в някоя концертна зала или кафене.

Нека проиграем ситуацията, за да видим какво може да стане. Започваме с контрола върху придвижването. Не позволяваме на „подозрителните“ да се движат свободно. Ако си седят вкъщи, няма да ходят в други страни да правят атентати, нали така. Много добре, но как да разберем кои са „подозрителните“? Ами, например, чрез фейс контрол – тези, които изглеждат като „мюсюлмани“, да бъдат ограничавани. Но какво да правим с тези, които не изглеждат така, не са мургави и косите им не са черни? Такива има стотици хиляди, ако не и милиони във Франция, Германия, Великобритания, Швеция, Белгия… Тъй като фейс контролът явно няма да проработи, ще се наложи да въведем ограничения върху активността на хора от определени националности или етноси. Тоталният контрол затова е всеобщ, защото не подбира.

Дотук – добре. Но отдавна е забелязано, че „опасните“ имат помагачи и то сред хората, които уж трябва да бъдат „опазени“. В плуралистичните общества на развития Запад има безчислено множество граждански организации и активисти, които помагат на мигрантите и на родените в съответните страни, но произхождащи от арабски или от африкански държави да постигнат по-добър живот, отколкото този, който им предлага гетоизираната среда. Така че е напълно възможно между тези хора да има „помагачи“ на екстремистите. Значи и те трябва да бъдат взети „под контрол“. Впрочем всяка нова мярка за контрол или за ограничаване автоматично води до разширяване на обсега на заподозрените и до увеличаване на степента на контрола. Това очевидно е спирала, чиито извивки са все по-големи и която просто няма край.

Добре, ще забраним или блокираме разни сайтове. На тяхно място обаче могат да се появят други, нали? Следователно логически има само един изход – да се върнем в „доброто старо“ тоталитарно време, когато имаше единствено подчинени на правителството и на съответната идеологическа върхушка източници на информация. Най-сигурното е просто частни лица и/или техните организации да не могат да издават книги, вестници и да поддържат сайтове, защото не се знае дали няма да се подадат на опасността да разпространяват радикални идеи. Тук дори предварителната цензура едва ли може да върши добра работа, защото при сегашното огромно количество медии, издателства, радио и телевизионни станции, сайтове и социални мрежи биха били нужни огромно количество цензурни чиновници, които предварително да одобряват нещата, които ще се обнародват. Освен това този подход не може да работи при социалните медии – как да стане така, че стотиците милиони потребители в развитите страни да публикуват в тях „само правилни неща“? Не е ли най-лесното и най-икономичното решение просто на потребителите да бъде отрязан достъпът до социалните медии, т.е. те да бъдат забранени с помощта на технически средства, както стана в Турция по време на вълненията в Истанбул, както е в Китай, където социални медии има, но не оригиналните, а техни строго контролирани китайски аналози, както става в Русия, където непрекъснато нараства броят на блокираните сайтове, и както става и на други места по света.

С други думи, никак не е трудно да стигнем до извода, че най-голямата сигурност ще има тогава, когато държавите се превърнат в своего рода концлагери или затвори.

Това, разбира се, едва ли е възможно. Но движенията в тази посока водят до това, че стъпка по стъпка държавата, която – често със съгласието на много от гражданите си – се превръща в най-голямата терористична организация. Превръща се в орган, който, понеже от никого и от нищо не е контролиран, може да отнеме не само благата, парите и притежанията на гражданите, но и живота им. Относително неотдавнашен пример за това е комунистическият експеримент в Кампучия, бивша Камбоджа, където за четири години (1975 -1979) режимът на Пол Пот и Йенг Сари унищожи – според различни оценки – от един до три милиона от гражданите си, станали жертва в името на „светлото бъдеще“.

Свободите са естественият регулатор на могъществото на държавата. Те налагат ограничения върху ненаситния й апетит да се разраства и да контролира всичко и всеки. Тези свободи обикновено са фиксирани в конституциите и тях г-н Иван Костов би искал да преработи. Там където липсват или са ограничени правата и свободите, властва – по-мека или по-твърда диктатура. А когато има „опасност“, когато има „война срещу тероризма“, никак не е трудно – ако хората позволят – диктатурата да се превърне в терор. Но не частен, а държавен. При това, защото държавата е много по-мощна от всяка частна група, пък била и терористична организация, терорът може да стане всеобхватен. Който не разбира тази толкова проста истина, значи нищо не схваща от либералната демокрация, пък било това и бившият председател на Съюза на демократичните сили и бивш премиер Иван Костов.

Лъжа и заблуда е, че ограниченията на свободите са лекарството срещу терористичната заплаха. Лекарството е отдавна известно – укрепване на правовия ред и надлежна работа на правоохранителните служби, в това число и на специалните. Това означава държавната репресия да бъде насочена само срещу конкретни престъпници, а не срещу цели категории от населението, специалните служби да работят ефективно и точно, правораздаването да бъде бързо и ефективно. Това значи също така политиците да не си играят със страховете на хората, за да прикриват чрез приказки за „опасността“ жаждата си за повече и за по-безконтролна власт. Не на последно място това означава медиите да вършат просветителска дейност и да внушат на хората например това, че рискът да бъдеш застрелян при атентат е многократно по-малък от този да загинеш в автомобилна катастрофа, в пожар или да се удавиш.

Подложен ли е на опасност западният свят? Да, но не единствено от „Ислямска държава“, а още и от безумната истерия по повод терора, Исляма, мигрантите и много други, която обхваща като епидемия обществото и блокира способността му да разсъждава трезво и да си спомни, че терористите и въобще престъпниците винаги изпреварват в изобретателността си преследващата ги власт. Никога досега на властите не се е отдавало да спрат – чрез репресии – разпространението на радикални идеи и постъпки. Добре, ще блокираш сайтове. Но можеш ли да блокираш изобщо общуването между хората? Отрицателният отговор е очевиден.

Идеите могат да бъдат победени само с идеи и със създаването на социална среда, която показва предимствата на контраидеите. Случайно ли е, че парижките терористи бяха хора, родени и израснали във Франция и Белгия, а не такива, дошли от Сирия, например? Съвсем не. Явно системите за интеграция на малцинствата в тези страни не работят както трябва, щом позволяват да се появят такива екстремисти, които просто довеждат до крайност протестни настроения, разпространени в гетата им.

Още какво трябва да се случи, за да овладеят правителствата тези прости истини?

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.