Напред към интервютата без събеседници!

Телевизионната журналистика е обаятелна. Като изключим събеседниците. Понякога имам чувството, че те нарочно, ама съвсем нарочно, отиват в телевизора, за да ядосват водещите. А какво толкова иска един водещ? Той е притиснат, приклещен, натиснат от времето на предаването, което винаги е недостатъчно, изтича и свършва. И въпреки това остава непоклатим. Това несъобразителният гост няма как да го знае. Защото телевизията е тайнство, в което е посветен само водещият и неговият наставник.

Добрият водещ знае повече от събеседника. Той може да прецени всеки отговор дали си заслужава да бъде изслушан. Най-често не си заслужава. Затова водещият задава въпроси, които е важно да бъдат произнесени. Да се запишат в съкровищницата на журналистическото майсторство. Щом гостът започне да отговаря с повече от 15 думи, той бива прекъсван, защото иде ред на следващия въпрос. Събеседникът гостува, за да осигури публика на водещия, а не за да му губи времето. От него се изисква да говори накратко, че следват рекламите. По време на рекламите той е обяснил всичко подробно на водещия, така че няма вече никакъв смисъл да се повтаря. Най-много водещият да направи показно как се преразказват дълги изказвания с две думи.

Събеседникът се опитва да шикалкави. Говори все по-бързо, защото предварително си е наумил, че има много неща да казва. Това няма как да му помогне. Водещият знае, че всеки има нужда да поеме въздух и точно тогава трябва да бъде прекъснат (извинете!), за да вървим нататък. Пътят е по-важен от целта, а казването – от казаното.

Събеседникът прилага друга тактика – говори за интересни неща. Това пък водещият никак не го обича. Струват му се досадни подробности, защото не ги е чувал, а той, знае се, знае най-главното. В главата му вече се разиграва следващият разговор и го напира прозявка, която спешно трябва да бъде маскирана със собственото му изказване. Събеседникът трябва да бъде рапър – да скача от тема в тема с откъслечни думи, може и междуметия. Водещият знае, че всички искат да говорят, а след толкова години в ефир вече не му се слуша. И на публиката не й се слуша, това е ясно.

За да покаже на събеседника, че всичко казано от него е само незначително парче от иначе сериозния телевизионен пъзел, водещият дава думата на публиката, която да коментира думите на експерта. Най-сетне става интересно. Обикновените хора пишат компетентно във Фейсбук и разчленяват събеседника на части. Защо въобще си позволява да говори, когато ние ги знаем тия неща. Докато той си е губел времето, за да се превърне в специалист, публиката ги е научила нещата по бързия начин – гугъл, гугъл и два бързи ютюба. Проста математическа логика – всеки има право на мнение, дори когато няма познание. Водещият никога не пропуска скромно да сподели и множеството благодарствени постове към него самия. Че съществува и че се труди неуморно, професионално и безстрашно. Толкова много любов към водещия може да се компенсира само с толкова много съмнение към събеседника.

Ето защо водещият изпитва повече симпатия към публиката, която го предизвиква да прави разни неща. Например, да поскача на въже, докато събеседникът говори, или обратно. Водещият иска да бъде друг, да бъде другаде, а телевизията го е закопчала за досадните събеседници в студиото. Той е готов да проектира нов робот-събеседник, който да изпълнява точно предварителния му замисъл. И, когато дойде време за новините, събеседникът да клюмва изтощено на секундата, а не да настоява за финални фрази. Който иска да слуша какво казва събеседникът, не трябва да е зрител. Защото телевизията е направена за гледане, а не за изслушване. Така че, напред към интервютата без събеседници!

Avatar

Вяра Ангелова

Вяра Ангелова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор на текстове в областите медийна критика, радиожурналистика, журналистическа етика, медии и малцинства.