Напред към интервютата без водещи

Заглавието е препратка към статията на Вяра Ангелова за Marginalia „Напред към интервютата без събеседници!“. В нея авторката описва разпространената практика водещи да канят гости в студиото, за да изтъкнат най-вече себе си. От доста години насам ми прави впечатление и друга практика, на пръв поглед противоположна на „интервютата без събеседници“ – дискусии и интервюта „без водещи“. Чисто физически водещ има, нерядко – и повече от един. В смислово отношение обаче водещите отсъстват. Отсъствието им се случва по два начина, които понякога се явяват комбинирано. Първият е, като канят гости с несъвместими позиции и ги оставят да се оправят, без да се опитват да внасят ред в начина на водене на „дебата“. Вторият е, когато водещите се крият зад позицията на „общественото мнение“ и говорят това, което „хората искат да чуят“. Този начин, впрочем, не противоречи на интервютата без събеседници, за които пише Вяра Ангелова, напротив – често съвпада.

И при двата начина обаче водещите – както и хората зад кадър, от които зависи кой да се кани и какво да е предаването – не правят разлика между легитимна гледна точка и слово на омразата. След като някой твърди нещо, което се споделя от „голяма част от обществото“, трябва да му се даде трибуна. Ние само даваме глас на всички гледни точки, не се намесваме, е лайтмотивът на „отсъстващия водещ“.

Наскоро Виктор Лилов напусна ефира на предаване по Нова телевизия, защото в него бяха поканени и представители на партия „Атака“. Предпочете да не влиза в „дебат“ с хора, които смятат, че мястото на човек като него, който нито крие сексуалната си ориентация, нито се срамува от нея, е в затвора. За това си действие получи много критики – че не се прави така, че е много лош пиар ход да ти предоставят ефир и ти да не се възползваш. На всяка цена ли обаче ефирът трябва да се „усвоява“?

Дискусии без водещи

Първият ми личен опит с тази характерна форма на „ отсъстваща журналистика“ в България беше през юни 2010 г., скоро след митинга в Бусманци за защита на чужденците в България. На отиване към протеста няколко младежи бяха пребити в трамвай 20, защото биещите не харесвали политическите им убеждения. Приятели на битите младежи ме помолиха, в качеството ми на организатор на митинга, да участвам в телевизионно предаване по bTV по темата, защото от другата страна поканеният бил Павел Чернев. Обзета от желание да окажа подкрепа, приех, без дори да се запитам какво всъщност е поканена да защитава „другата страна“ – правото да пребиваш мирни хора в трамваите ли?

По време на предаването обаче с момчето, приятел на битите младежи, имахме доста малко възможности да разгърнем тезите си. Павел Чернев почти не ни даде думата. Като възпитани хора, ние се опитвахме да не го прекъсваме, а водещият (не помня един ли беше, или двама, защото на практика водещ нямаше) може би смяташе, че в предаването му важи законът на джунглата – оцелява по-силният. Е, Чернев беше по-речовит от нас, а ние бяхме принудени да говорим в обяснителен режим – леви ли сме, лошо ли е да си ляв. Поне успяхме да кажем, че не е хубаво да се бият хора само защото някой не харесва политическите му убеждения.

Тогава силно се зачудих на някои водещи защо им плащат. След този случай много трудно се съгласявам да участвам в каквото и да е предаване, ако нямам достатъчно доверие на водещите и не знам кои ще бъдат събеседниците.

Вторият ми подобен опит всъщност не се състоя. И по-добре, защото в противен случай щях да напусна студиото. Обадиха ми се от предаването на БНТ „Референдум“ да ме канят да участвам по темата за бежанците. Беше точно времето на най-силните бежански истерии. За късмет, същата вечер вече имах друг ангажимент, така че отказах. Впоследствие разбрах, че сред участниците е бил представител на новоучредената „Националистическа партия на България“. За мен да участвам в дискусия с представител на подобна партия щеше да означава, че легитимирам откровени неонацисти. По-късно съдът отказа регистрация на тази партия. Но за Българската национална телевизия, явно, щом се е учредила такава партия, значи позицията ѝ е легитимна и трябва да я каним. А зрителите да гледат как гласуват триста души, които слушат неонацистки аргументи, слушат и моите.

Третият ми опит беше преди няколко седмици и има щастлив край. Обадиха ми се от БНТ да ме канят да участвам в дискусия по повод на прайда. Положиха известно усилие, за да ме убедят да приема, след което, съвсем между другото, споменаха, че са поканили и един хомофоб с интелектуално-духовни претенции. Представих си как ще се наложи да изпадна в обяснителен режим и да се оправдавам, че не съм зеленчук или животно, нито си падам по такива, и попитах:

– Искате да представите всички гледни точки, така ли?

– Да – беше очакваният отговор.

Ядът ми беше взел засилка и се чух да казвам:

– Ако поканите изнасилена жена, ще поканите ли и изнасилвач, за да се чуят всички гледни точки?

След тази реплика поканата за участието ми в предаването беше оттеглена.

Историята обаче не свършва тук. После от предаването се обадили на един гей активист. Като чул името на интелектуално-духовния хомофоб, той заявил, че в такива циркове няма да участва. От предаването, като видели, че не могат да поканят никого, който да е на страната на ЛГБТ хората, си оттеглили поканата към хомофоба. Вместо него дойде друг човек. И се получи много добра дискусия. Видя се, че може да има различни гледни точки и вътре, и извън ЛГБТ активизма, и те да не включват омраза.

Интервюта без водещи

Не мога да се похваля с личен опит в този вид „липсваща журналистика“. Ще разкажа обаче случай отпреди няколко седмици. В ролята на събеседника-жертва е ромският журналист Огнян Исаев. Тъкмо се е случил конфликтът „Гърмен 2“ в Орландовци. От TV7 са решили да поканят ром, уж за да се чуе и ромска гледна точка, а на практика, за да му търсят отговорност за всички реални и предполагаеми прегрешения, в които масовото съзнание вини ромския етнос.

Огнян Исаев е поставен в абсурдното положение да отговоря на абсурдни питания от типа известния въпрос на Карлсон, който живее на покрива: „Слушай, ти престана ли да пиеш коняк сутрин, да или не?“

Поради факта, че е от ромски произход, събеседникът бива питан, например, защо ромите смятат, че са извън закона – дали това е народопсихология, или политиците са ги разглезили. Как бихте отговорили на мястото на събеседника? Кое от двете?

Водещият, скрит зад авторитета на общественото мнение, държи Исаев отговорен и за ромите, които е виждал в градския транспорт. Не приема официалните данни за престъпността, които събеседникът му цитира, с аргумента, че това са само докладваните престъпления. Ромският журналист кротко се опитва да обясни, че определен тип говорене за престъпността създава впечатлението, че тя е етническа. Водещият противопоставя на това… страданието на ограбените възрастни хора по селата.

Този водещ отговаря напълно на „водещия без събеседник“ на Вяра Ангелова. Но в същото време той няма претенцията, че показва индивидуалност и познания. Напротив – свежда ценността си до това, че изговаря стереотипите, които мисли мнозинството. Тъкмо в този смисъл водещият липсва.

Защо са опасни „липсващите журналисти“ и какво може да се направи?

Журналистическите мантри, които оправдават „липсващите журналисти“, се радват на широка популярност. По-благородно звучащата от тях е: „трябва да се чуят всички гледни точки“. По-циничната е: „трябва да представяме на хората това, което те искат да чуят“. И в двата случая обаче журналистите отказват да признаят, че медиите не просто отразяват общественото мнение, а в голяма степен го и създават. Журналистите твърдят „хората искат да чуят“, а хората – „казаха го по телевизията“. Понеже медиите формират обществени нагласи и типове поведение, те са и отговорни.

Именно поради това медиите имат мисия да правят разлика между легитимните и нелегитимните гледни точки. Между изразяването на мнение и вторичното дискриминиране и/или травматизиране на хора, които и без това са в уязвима ситуация. Между мнението, което е изразяване на позиция и омразата, която отрича правото на съществуване на другия.

Наскоро Михаил Иванов разказа в Marginalia история, в която в ефир изобличава антиромския патос на Мартин Карбовски като байганьовщина. Карбовски прекъсва предаването и крещи след напускащия студиото Михаил Иванов: „Ти на колене ще пълзиш, за да влезеш в това радио!“ Работещите в електронни медии нерядко са склонни да мислят, че хората едва ли не живеят, за да ги дават по телевизията или излъчват по радиото. Не всички хора са такива обаче.

Противно на правилата на пиара, смятам, че отказът да участваш в предаване може да има и добър ефект. Ако има критична маса от потенциални участници в предавания, които отказват да съдействат за легитимирането на омразата, медиите ще се видят пред избор. Те ще трябва да решават дали да дадат думата само на гледната точка на омразата, или на позиции, които, бидейки различни, не отричат правото на съществуване на другия.

Гражданите имат мисия да си възпитават медиите. Особено дискриминираните граждани и защитниците на дискриминирани групи. Така могат да покажат и че са личности, а не единствено и само уязвими и жертви.

А ако мислите, че даването на глас на омразата я отслабва, а недаването я засилва, представете си някой политически режим, при който омразата е на власт. Може да е нацизмът в Германия, може да е режимът на Сталин или в Северна Корея, или нещо друго. После пак помислете.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.