Напред, реформата е слънце

На какво прилича реформата на българското образование?

Представете си, че домът ви е в окаяно състояние. По външните стени има мухъл, дограмата пропуска дъжд и вятър, от тавана на банята има теч с неизяснен произход, матраците на леглата са изтърбушени. Децата ви не издържат да живеят в такава обстановка – едното се е преместило при баба си, а другото се мярка вкъщи от дъжд на вятър.

Какво бихте направили в такава ситуация? Разбира се, ремонт. Сега обаче си представете, че вместо да си планирате разходите и да оправите на първо място най-сериозните проблеми, постъпите по следния начин:

Скарвате се помежду си какви да бъдат пердетата. След дълги спорове слагате пердета в цветовете на националното знаме, за да растат децата ви в патриотична среда и да не помислят съседите, че не обичате родината. После сменяте табелката на вратата. На нея вече не пише „Мария и Иван Петрови“, а „сем. Петрови“. Решавате да разкарате старите хладилник и печка, които си работят, както и библиотеката. Плащате за демонтиране и извозване. Купувате комплект готварски съдове за печка с индукционни котлони.

Накрая никой от първоначалните проблеми не е решен, освен това нямате хладилник, печка и библиотека, а подът е затрупан с книги и скъпи тенджери, които нямате с какво да използвате. По-лошото е, че сте похарчили голяма част от парите, предназначени за оправянето на най-належащите неща. Вие обаче обявявате ремонта за в общи линии готов и тържествено каните децата си, за да се възхитят на патриотичните пердета и новата табелка. Как биха реагирали децата ви, е лесно да се предположи.

Подобен сюжет може да се случи само в абсурдистка английска комедия. Но ако говорим не за ремонти на домове, а за институционални реформи, в България наблюдаваме такива реформи непрекъснато.

Българското образование има меко казано сериозни проблеми. То не се справя с основната си функция – да образова учениците. Всички ученици, а не само онези от добри семейства, на които родителите им помагат и имат пари за частни уроци. Да ги направи всички, които ходят на училище, грамотни в базисния смисъл на думата – да могат да четат. Да не говорим за функционалната грамотност – да разбират наученото и да могат да го използват в практиката. Образованието ни не съумява да привлече в училище онези, които не ходят, и да превърне отпадането от образователната система в изключение. Да предоставя равни възможности, а не да възпроизвежда и усилва неравенствата в обществото. Да не сегрегира.

Вместо Министерството на образованието да се заеме на първо място с решаването на тези проблеми, по-важно се оказа да се учи Паисий в почти всеки клас и „турско робство“ да стане легитимен термин в учебниците по история. Тепърва ще се одобряват учебниците по новите програми, по които би трябвало да се учи от септември, но важното е, че никой не е „посегнал“ на Паисий и на турското робство.

След бетонирането на Паисий и турското робство най-належащо се оказа да се унифицират имената на училищата, а с тях – и цялата училищна документация, табели, знаци на униформи и т.н. Вече няма да има АЕГ (Английска езикова гимназия), СУЧЕМ (Средно училище с изучаване на чужди езици и мениджмънт) и т.н., а само СУ (средно училище) и ПГ (професионална гимназия). Кой конкретно проблем на образователната ни система решава това?

А тези дни разбрахме, че след съкращаването и пенсионирането на около 4500 учители (на които тепърва ще се гласува изплащането на обезщетения), за новата учебна година се търсят към 1400 учители, което е към два пъти повече от миналата година. Ала ако питате министерството, недостиг на учители за новата учебна година няма и това е само началото на съкращаванията и пенсиониранията в бранша – в следващите години ще бъдат съкратени и пенсионирани още около 45 хиляди учители. Ако помните, и с учебниците по новите програми нямаше да има проблем…

Да, в българските училища има много учители в пенсионна и предпенсионна възраст. Но не това е проблемът – това е последствие. По-важно е, че огромна част от младите хора, които завършват педагогически специалности (или такива с педагогически профил) не искат да стават учители. И заради ниските заплати, и заради липсата на социален престиж, но не по-малко и заради липсата на смисъл, която лъха от българското образование. И защото работата в повечето училища, с изключение на елитните, като цяло е ад (понякога и в елитните е ад, но от друг порядък).

Преди масово да съкращава и пенсионира, държавата би следвало да е произвела млади и мотивирани учители, с чувство за мисия и енергия да привлекат учениците, да ги задържат в училище, да ги ограмотят, да ги научат да се ориентират в света и да им създадат перспективи. Би следвало да се е погрижила те да бъдат на по-високо равнище от преподавателите, които си отиват (и сред които със сигурност има и много добри учители). Държавата определено не е направила това.

Такива учители, впрочем, има, но не благодарение на българската държава, а на програмата „Заедно в час“, която е американска и се финансира от американска фондация. Техните договори обаче са само за две години, след изтичането им повечето от тях не продължават кариерата си като редови учители.

Ето защо, най-вероятните кандидати за овакантените места са учители в предпенсионна възраст – те са били в тази професия дълги години и са претръпнали, освен това имат нужда от пари, както и от по-висока пенсия. Ще кандидатстват за учители и хора, които не са успели да си намерят друга работа – за тях трудно може да се очаква, че ще бъдат добри и мотивирани преподаватели. Може би ще има и такива, които са водени от чувството за призвание, но те ще са малцинство.

И така, колкото и да се пенсионират и съкращават учители, спецификите на педагогическия състав ще се възпроизвеждат. Може дори да се влошат – защото сред изхвърлените от системата има и добри учители, а не се знае какви ще бъдат следващите на мястото им. Когато се третират последствията, а не причините, не може да се очаква смислена промяна.

Един месец преди началото на новата учебна година образователната ни система напомня на стария виц, в който съдията казва: „Всичко е ясно. Да влезе убитият!“ Прилича на много неща, но не и на реформа.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.