Не на училищните митове!

В трескавите дни на записване на осмокласниците в нови училища и докато чакаме да се приеме новият образователен закон, няма как да не осъзнаем, че възгледът за доброто образование е задължително да бъде крайно динамичен, гъвкав и адаптивен, за да даде благоприятни резултати. Това предполага различни участници в процеса на промяна на нагласите, ценностите и целите, които трябва да постигне реформираното образование: добре е отговорността за него да е поделена между всички, родители и учители, не само от експертите на Министерството на образованието (МОН) и Министерството на културата (МК), които често не са свързани с практикуването му. Казусът с „парите следват ученика”, подет от гражданско обединение на родители, чиито деца са в частни училища, трябва да продължи с „какво се случва с ученика в училище”…

Смисълът от образованието

За мен като преподавател е изключително важно да се дефинират добре целите на реформите. Мантрите с ниската грамотност на българските ученици изместват много по-сериозния проблем, че рядко това, което те са научили дори за отличен, води до някакъв практически резултат и осмисляне на живота им. Прозаично казано, производителността не се увеличава, въпреки оценките и амбициите. Високите постижения на зрелостните изпити по литература не са увеличили осезаемо българските автори, в които да не личи патриотична революционна жилка и вечно тлеещ възрожденски плам, а да се усеща духът на космополитността, характерен за редица румънски или сръбски автори.

Кадрите на математическите гимназии, колкото и успехи да имат по света, не допринасят осезателно за качествената промяна в приложението на математиката в българския бизнес. Общото между двете липси на качествено подобрение вследствие на високите резултати е, че те в по-голяма степен са възпитали перфектните емигранти, но не и личности, които да мислят как да допринесат със своите постижения за подобряване на предприемаческата и производителна нагласа на социума, от който произхождат. Подобно образование е с напълно консуматорска същност и минимален общ принос.

Смисълът от правилата

Но защо въобще да говорим за общ принос? Ами защото това е била целта на борбата с неграмотността от Просвещението насам – колкото по-малко е невежеството в едно общество, толкова по-благополучно ще е то. Проблемът е, че невежеството и благополучието не са статични състояния. В тоталността на интернет и компютрите е лицемерие да преследваме децата за законите на българския правопис, когато много от учителите им често ги грешат, и да се правим, че програмите за текстообработка и редакция са само за извънкласни дейности. Те са факт, който властва с несъмнено по-голяма сила от която и да е програма на МОН. Какво остава тогава? Какво е неграмотност? Особено, ако по някакво чудо изведнъж болшинството училища се сдобият с компютри и всеки ученик има такъв на чина си. Ще се забранят редакторските функции на уърд ли?!

Смисълът от думите

Струва ми се, че незнанието на смисъла на думите и вникването в същността им са основният признак за влошена грамотност. Получава се от тоталния асинхрон между текстовете, които се четат в училище, и езика, който децата ползват и слушат. Четенето на народни приказки е чаровно и поучително занимание, но крие определени опасности. Това са думи като „рукнал”, „дордето”, „догдето” и други подобни, които в първи клас водят до запъване, но не и до разбиране – никой няма време да се занимава с тълкуването на лексемите, когато основната цел е детето просто да ги прочете. Често те са или архаични, макар и книжовни, или откровено диалектни – въпреки това се срещат изключително често. Тази любов на всяка цена към богатството на българския език не води до по-качествената му употреба и разбиране.

Смисълът от изчисленията

По подобен замъгляващ съзнанието начин губим качественото присъствие на ученика в училище още от първи клас, когато представяме математиката като безкрайни изчисления, но не и като развиване на логическото мислене. След втори клас хаосът става пълен, защото няма нищо общо между математиката, която се учи в училище, и математическите олимпиади и състезания, на които е добре децата да се явяват през годината. Положението се спасява само с частни уроци и курсове, които не просто допълват знанието от училище, а преподават един качествено съвсем нов и различен материал.

Целите на образованието

Бизнес светът познава много преуспели свои представители, които, въпреки че не са успели да се образоват добре или именно поради това, са се захванали с някакъв бизнес, който след време се оказва безкрайно печеливш. Подобни хора са били надарени изначално с нещо, което и без образование им е помогнало да постигнат благополучие и за себе си, и за другите. Те са били личности, които са имали визия как да оползотворят качествата си, без да търсят извинения и съжаление, а опирайки се на смелостта и находчивостта си. Радвам се, че познавам такива хора дори и в България. Те доказват, че образованието е средство, а не цел и в определени случаи може да мине и без него, защото то подпомага успеха, но не го предопределя, ако изхождаме от наличието на добър стартов продукт. Накратко, основна цел на образованието е да помогне на децата да се превърнат в качествени личности, които благодарение на него да доразвият потенциала си. Дали това наистина се случва? Смея да твърдя, че рядко. Дали обаче смазва личности? За съжаление, много често. Говорим за порочен кръг от лошо зададена цел, логично следван от незадоволителен резултат.

Мантрата с общата култура

Макар и повечето неща, които учим в училище, а после преподаваме, ако се върнем там, да са безполезни, остарели и дори вредни, успокоението е, че поне трупаме обща култура. Прочутото изречение, че тя е онова, което ни остава, когато забравим всичко прочетено, ни топли с мисълта, че може да не знаем как да приложим наученото, но имаме шанс да сме добри и интересни събеседници, и дори да натрием носа на някой европеец идващ от най-белите държави, който не е чел Дон Кихот например! Запознах се скоро с един такъв, който се оказа, че нито е прост човек, нито някакъв паразит с добър произход, а прочут кмет, заемал тази длъжност цели 17 години в един швейцарски град. Проблемът на общата култура е, че в едно отворено и свободно пазарно общество тя е различна както за различните възрасти, така и за различните типове хора. Вече няма обща база за сравнение (количество прочетени книги – б.а). Един преуспял програмист може да завре в левия си джоб и най-изтънчения познавач на историята на литературата, като му каже, че за нищо не става, защото не само, че не си спомня Питагоровата теорема, но и не може да прави елементарни изчисления. Програмистът е прав, макар и да издевателства, защото е известно, че австрийските ученици смятат само с калкулатори. Преди 25 години общата култура е била натрупаното знание от множеството прочетени книги. Те са били единственият досег с другите светове – забранени, непознати, търсени, мечтани, но липсващи. Сега преуспелият програмист може да ги достигне, когато пожелае, и не с посредничеството на някакъв текст, а от първа ръка. За да има диалог между човека на литературата и този на компютъра, и двамата трябва постоянно да предизвикват разбирането си за обща култура. Ясно е, че няма как изграждането й да започне и да свърши в училище. Очевидно то има друго предназначение.

Мит ли са елитните училища?

Треската около избора на училище с добро гимназиално образование е безумие, което първи учителите казват, че трябва най-после да премине, от една страна, за да не побъркваме децата, а от друга, за да постигнем наистина реална реформа в образованието. Скоро ме попитаха защо тази или онази езикова гимназия била с толкова висок рейтинг и така желана от множество родители. Дълбоко се замислих и благодарих, че едно от децата ми има цели три години, докато ще трябва да дам този отговор за себе си. Принципно е чудесно децата усилено да учат немски, испански или математика. Още по-прекрасно е всяко училище да предлага качествено изучаване на тези предмети. Истината е, че много гимназии го правят и без да имат гръмки имена, а скромно да се водят квартални училища. Когато отговарям дали едно образователно заведение е добро, визирам не толкова какво се преподава там, а как. Преподавателският ми опит не е особено дълъг, но е достатъчен, за да съм наясно, че основният проблем на българското образование е методиката на преподаване. Всяко училище може да дава качествено образование, ако има квалифицирани, атестирани и запознати с новите методи на преподаване учители. И обратно, всяко „реномирано” заведение може да разочарова с лошо преподаване. Ето защо смятам да спестя на дъщеря си робуването на марки.

Какво е елитно училище преди и сега? Преди 25 години това са били училищата, които са образовали незаминалите в чужбина деца на номенклатурата, активните борци против фашизма и други важни за Партията младежи. В елитните училища се е отглеждал партийният елит. Нека припомня, че буквалният превод на това понятие с френска етимология, е „съвкупност от избрани”, в случая – младежи. Те са учели недостъпни и забранени за масата предмети като английски, френски, немски и други „застрашаващи“ режима западни езици. През 1977г. се появява и училище, в което започват да се изучават и немислимите за това време, но преподавани в класическите гимназии преди 1944 г., латински и старогръцки. Поради това, че не са били масово изучавани, тези съвсем нормални предмети за едно добро гимназиално образование, получават аурата на елитни. В уродливото комунистическо общество тази заблуда е разбираема, проблемът е, че тя продължава да съществува и в т.нар. демократично общество. Благодарение на нея все още делим училищата на езикови (елитни) и на останалите, което често граничи с пълно безсмислие.

В днешното ни общество, макар и непрекъснато в криза, можем поне да си позволим да вникваме и познаваме същността на понятията, а не, подобно на децата в първи клас, просто да ги повтаряме. Елитно училище може да е само онова, което отглежда личности, които искат да бъдат част от една нова гражданска общност, която да поеме отговорността за себе си и страната си и да участва в нейното развитие, управление и просперитет. Положителният смисъл на понятието „елит” е свързването на хора, които благодарение на качествата си, увеличават общото благополучие. Негативният е всичко, което можем да кажем за българските елити преди и след 1989 г.

Единственото елитно в НГДЕК, където преподавам, например е, че там все още има деца, които от една страна учат с ясното съзнание, че искат да продължат развитието си в академична среда давайки своя принос, а от друга са достатъчно зрели личности, за да могат да се държат като истински граждани. Тоест, да бранят с думи и действия кауза, в която вярват, без значение дали са прави или не. Латинският, старогръцкият и старобългарският е задължително да бъдат изучавани в някаква степен във всички училища или поне в тези със силно изразен хуманитарен или езиков профил. Несериозно е да признаваме това чак когато започнем да четем автори, за които латинският е част от активно използваната им реч. Накратко, истински доброто образование, независимо дали средно или висше, е онова, което след завършването му дава чувство за сигурност и яснота как да се използва придобитото знание. Дали да прерасне в активна академична дейност с реални интелектуални продукти, или да се насочи към „кариера в обществения живот и бизнеса”*.

*По думите на Ед. Саид в книгата му “Ориентализмът”, издателство “Кралица Маб”, 2002 г.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.