Не от моето име, не от името на моята религия!

Сибел Мустафа е от Исперих. Завършва специалностите ориенталистика с арабски език и английска филология в Нов български университет. Защитава магистърска степен по арабистика със специализация превод в Софийския университет. Специализира арабски език в Дамаския университет в Сирия. Член е на Асоциация за развитие на арабо-български инициативи и

сътрудничество (АРАБИС). Преподава арабски, занимава се с различни видове превод.

Сибел, не открих в интернет информация за „фусха“ и „шамски диалект“. В Сирия ли установи колко трудно е за човек, който е учил само книжовния арабски (фусха)?

Да! След като завърших бакалавърска степен в НБУ, специалност Ориенталистика с арабски език, заминах в Дамаск. Открих, че масовият човек не използва фусха, а аз не разбирам неговия местен шамски или известен още като левантийски диалект. Когато за първи път се опитах да си купя нещо от магазина и заговорих продавача, той ме попита дали идвам от телевизията.

Толкова ли са различни, колкото приблизително различни са старобългарския и новобългарския езици?

Не съвсем, тъй като книжовният арабски език е един и все още се ползва активно в писмената реч, а арабските диалекти са много и се използват само в разговорната реч, но – би могло да се каже, за да се добие най-обща представа за езиковото различие.

Къде се образова сириецът на „фусха“?

Фусха е езикът, който изучават сирийците в училище. Това е езикът, на който се учат да четат и пишат. Приема се, че всеки грамотен сириец може да пише и чете на фусха. Той им е нужен за всички административни документи. Това също така е и езикът на медиите, но там сякаш все повече навлизат и диалектни изрази и се оформя един, условно казано, междинен език между книжовен и диалектен.

На голямата конференция в Червената къща „Състояние бежанец“ ти обяви потенциала на вашата Асоциация на арабисти. На терена за работа с бежанци, вие сте от най-търсените! Разкажи повече за вас!

Ние създадохме АРАБИС (Асоциация за развитие на арабо-български инициативи и сътрудничество) още през 2011 година. Първоначално асоциацията се учреди от седем членове- арабисти, сега вече членовете са над 20 предимно арабисти, но не само. Последната година към нас се присъединиха и един психолог, финансист и инженер (смее се). Търсим различни приложения на арабския език, който сме учили в университетите – Центъра за източни езици култури към Софийския университет и НБУ. Всеки от нас имаше вече опит – били сме не само в Сирия, но и в Йордания, в Кувейт.

Сред аудиторията ни има стюарди, счетоводители, финансисти, дизайнери, инженери, студенти от различни специалности – философия, история, дори и богословие.

Голяма част от инициативите ни се дължат на подкрепата на доброволци. Именно такъв е опитът ни и в регистрационно-приемателния център (РПЦ) за временно настаняване на бежанци в София. Нашата роля е да подпомогнем комуникацията на различни езици, в екипа ни има редица лица, които владеят или са започнали да учат арабски език. За съжаление, никога не сме допускали, че ще използваме знанията си в условията на подобен конфликт и ситуация на хуманитарна криза! Ето защо като арабисти полагаме усилия за постигането на по-ясно разбиране за същността на ситуацията чрез знанията си за социално-политическия контекст в региона, съчетано с езиковите ни компетенции, където и когато сме необходими. Не симпатизираме на търсещите закрила поради това, че са араби или мюсюлмани, а защото са в изключително тежка житейска ситуация, в която можем да помогнем със знанията и опита си. Инициативите „Работилници за деца“ са само един аспект от една по-комплексна позиция за мирен диалог и сътрудничество – тя е заложена още в названието на асоциацията. Заемайки тази позиция, поддържаме отлични отношения с много широк кръг от партньори и симпатизанти в най-различни сфери. Сред водещите принципи на асоциацията са стремежът към неутралност, повишаване компетенциите на членовете на екипа, изграждане на професионализъм и мостове на доверие, чрез повишаване на информираността.

Под хуманитарна криза имаш предвид бягащите след атентатите в Париж хора, или голямата бежанска вълна от Сирия, Афганистан, Ирак, Нигерия?

Бежанската вълна имам предвид. 2011-та година няма нищо общо с 2013-та, когато започнаха да идват стотици, стотици в България. Не съм и подозирала, че ще се окажем толкова неподготвени. Личното ми наблюдение и мнение по този въпрос е, че изведнъж стана ясно колко малко всъщност се знае за арабите, което доведе страха и омразата, като един вид защитна реакция, може би.

А не е като да не живеят мюсюлмани в България от край време. Друг е въпросът колко се познават те. Никога няма да забравя как на едно обучение във Великобритания, където бяхме трима мюсюлмани от общо 40 участници, организаторите изрично ни съобщиха, че пилешкото месо, което са използвали за сандвичите, е хелал. Толкова странно, приятно и едновременно тъжно ми стана. Знаех, че това не би се случило в моята страна. Именно в този смисъл на непознаване мнозинството от българите не бяха подготвени за вълната от новодошли, според мен.

Искаш да кажеш, че българите не само не подозираха бежанската криза, но и не знаеха нищо от всекидневната култура на арабите и мюсюлманите?

Не бяха виждали, а и нямаше къде да ги видят на живо, особено хората от малките населени места. Ако е имало араби в България, те са били основно студенти и служители по посолства в столицата и големите градове.

Струва ми се, че цялата тази омраза, с която бяха заляти бежанците, чиито деца не бяха допуснати до български училища, не им се позволяваше да живеят в къща, която са си наели в българско село, не беше първоинстинктивна реакция към тези хора в беда. Имаше предварително натрупване сякаш, натрупване на негативни стереотипи. Стереотипи, свързани с местните малцинства. Сякаш изведнъж в бежанците бяха разпознати религията на турците и цветът на циганите. В този смисъл бежанската криза се оказа и сериозно изпитание за прословутия ни „етнически модел“.

Сега с какво друго се занимаваш? Непрекъснато споменаваш Сирия, лагерите…

Тази седмица за първи път ще имам възможност да участвам в детските работилници за бежанци, за които научих много подробности и интересни неща именно от нашите доброволци. Тъй като тази инициатива би била невъзможна без тяхната подкрепа, бих желала, от името на “Арабис”, да им благодаря!

Скоро след създаване на сдружението организирахме поредица „Културни вечери“, посветени на изложби и представяне на образци от бита и културата на държавите Алжир, Палестина и Судан със съдействието на дипломатическите представителства на тези страни в България. Участваме в културния обмен и чрез онлайн списанието EaSTories, в което представяме авторски концепции и разкази от първо лице. В началото на 2016 г. планираме да възобновим работата си в тази област и да подготвим периодични нови издания на актуални теми.

Работим и за популяризиране на по-широк кръг от източни културни практики. От 2013 година насам организираме фестивал за източни култури и изкуства – „Изток в парка“. На този фестивал всички, които минават през парка, могат да се запознаят с екзотиката на образци от цял списък култури на Изтока – пакистанска, непалска, арабо-мюсюлманска, японска, корейска, индийска и др. Фестивалът предлага образ и атмосфера с истински полъх на Изтока – стараем се да участваме в диалога със собствена индивидуалност и да предложим приятелска и комфортна среда за запознаване с нови и интересни преживявания.

В края на тази седмица, на 28-и ноември, ще представим експерименталния проект „Разказване на истории от Изтока“ в рамките на международен проект – “Истории за промяна“. Вече организирахме „Разказване на истории за деца“, беше много забавно и полезно – всеки можеше да чуе истории на децата за изтока, съчинени от нас, наши лични истории, истории за забележителности в Близкия изток, истории за пътешествия, чудати създания и места. Тази седмица историите ще са за публика от възрастни. Колеги и приятели, пътували из различни арабски страни ще споделят с посетителите личните си преживявания. Планираме и импровизирана фотоизложба, фотосите са още “топли” – отпреди седмица. Имаме за цел да представим живота на човека на изток от нас, неговия бит, околната среда, очакванията и тревогите му. Ще започнем с региона „Шам“ – днешните Ливан, Йордания, Сирия и Палестина. Надяваме се по този начин да бъдем полезни за опознаването на един съседен, далечен, но и близък свят, за нас е важно случването на малките промени.

Каза ми, че си възхитена от доброволците. Имаш прекрасни впечатления от TimeHeroes. Какво интересно научи от доброволците?

Разказаха ми интересни неща за децата, които в момента са най-вече от Сирия – че предпочитат Спайдърмен пред Батман, например.

Защо?

Защото, казвали те, Батман е богат, може да си позволи всичко. А Спайдърмен е беден. Прави добрини, без да има много пари, затова го харесвали.

Децата-бежанци са най-потърпевши от огромното зло, което се случва през последните години, защото не са виновни с нищо, дори и с мисли. Толкова много деца без придружители има по центровете за временно настаняване, толкова много открадното бъдеще. Докато не се докоснем до тях, войната за всички нас е нещо абстрактно, статистика, числа.

За тези деца центровете за временно пребиваване са единствено пространство за оцеляване и живот. Освен от храна и подслон тези деца имат нужда да бъдат деца и да бъдат приети. Ако сега в раличните центрове усетят негативно отношение, отношение на неприемане и отхвърляне – ще го имат за цял живот. И обратно, ако усетят, че поне малко са значими за някого, който идва специално,за да види, ще имат капка надежда. Това внимание се опитват да показват доброволците, което е страхотно. Хората се опитват да даряват, занасят дрехи, храни в бежанските центрове. Виждам през определени групи, предимно млади хора, едно непрекъснато усилие да бъдат в помощ, правят се кампании.

В никакъв случай не е достатъчно, разбира се, има нужда от далеч по-системна програма за деца бежанци. Има деца, които от години не ходят на училище, трябва да са четвърти клас например, но те още не са били в първи. Това са много сложни и дълбоки проблеми, пред които доброволчеството е безсилно, за жалост.

Съгласна съм с теб, Сибел! Какво означава една кампания? Какво означават дарените дрехи, храни? Всеки от нас си го признава насаме, с тези жестове не се облекчава животът им. Бежанският живот е ужасен живот!

Наистина е така! В документалния филм за един от най-големите затворени лагери в Йордания видяхме (филмът бе представен в Червената къща – б.а.) как обитателите му имат своите нужди. Тези нужди са такива, каквито имаме и ние – фризьор, играчки, дребни вещи, та дори и сватбени рокли! Бежанците организират живеенето си в тези затворени пространства, ако са останали за постоянно там, оцеляват по някакъв начин. Това, че са бежанци, не ги прави по-малко хора. Нуждите им не спират в момента, в който станат бежанци, и не свършват с еднократно подпомагане. Нужни са по-сериозни мерки.

Към страните от Балканите или Запада ще идват все повече хора, Сирия ще идва към Европа, образно казано. Какво мислиш за атентатите в Париж? Какво мислиш за Ислямска държава?

Това е трагедия за цалото човечество. И това, което се случи в Париж, за съжаление, е само едно от ужасяващите събития, които се случват непрекъснато в Сирия, Плестина, в Ливан, в Турция, в Ирак… Всичко, което видяхме по медиите – кръвта, разкъсаните тела, автоматите, бягащите хора, това се случва всеки ден в Сирия и региона. И това е ужасът, от който бягат бежанците, всъщност. Някак изведнъж повечето хора проумяха, че е възможно да се случи и в Европа. Толкова сложна и мъглява е цялата ситуация, дори вече не се знае кой на чия страна е. Единственото категорично ясно нещо е, че умират мирни и невинни хора. Кой за какво се бори? Толкова невинни загинаха. Това е истинско зло! Аз не зная кой е по-виновен – може би и ние, включително. Какво сме правили, кого сме отблъсквали, къде сме били равнодушни, казвали сме си, че това не се отнася до нас… Колко години се лее кръв в Сирия и съседните и страни! Какво разбрахме тук за тази кръв, за всекидневното измиране на жени и деца? За съжаление, това зло не е нещо еднократно. То е непрестанен процес, от години продължава да се случва… Сега всички са се ожесточили, никой на никого няма да прости– и какво? Докога?

Ти си мюсюманка. Това те прави по-съпричастна – загиват хора от твоята религия. Но и убиват хора от твоята религия…

Първото нещо, което ми идва да кажа, е „Не от мое име, не от името на моята религия!“. Има и кампания във Фейсбук с този надслов. Много са мюсюлманите, които го казват. Тази религия съществува от векове, има милиони, които проповядват тази религия. Ако наистина постулатите й бяха такива, каквито твърдят терористите, всички щяха да са се избили досега за толкова време. Убийствата, атентатите, погромите опетняват името на исляма. Замърсиха го, много тъжно и нечестно е… Защо точно от Сирия тръгват? Знаеш ли какво беше Сирия? В университета, където учех, имаше арменци, мюсюлмани, християни. На всекиго се празнуваше празникът – Великден, Коледа, Рамазан… Мисля, че в този университет има най-много празници, всички се смееха, бяха отворени един към друг. Сякаш всички бяха обединени под една мисъл – можеш да разбереш толкова другия, колкото намерение имаш да разбереш и колкото той те допусне до себе си. И обратно.

Няколко пъти в предварителния ни разговор споменаваш дискриминация, негативни стереотипи. И? Преживявала ли си ги?

Ще разкажа един колкото смешен толкова и тъжен случай. Имахме един комшия, който все ни се караше, че говорим на висок глас у нас. Един ден дойде на вратата и се нахвърли върху нас, крещеше “не стига че вдигате шум, а говорите и на този мръсен език”! Ние бяхме у дома си, не се натрапвахме на обществено място и не нарушавахме ничие лично пространство.

Говорили сте си на майчиния език… Конституцията ви позволява това, съжалявам…

Няма на какъв друг език да говорим вкъщи. Това е майчиният ни език, езикът, който първо сме чули и на който сме проговорили, езикът, на който чувстваме, езикът на нашата къща. В училище беше възможно да уча турски само от 1 до 4 клас. После – като свободноизбираем предмет, който къде се избираше, къде не, не беше системно обучение. Обучението ми по чужди езици в университета ми даде едно огледало, в което с болка видях колко не знам собствения си майчин език. Едва преди няколко години започнах да чета книги на турски. Едва сега го уча граматически. Самообразовам се. Много би ми се искало това да се беше случило на време.

Човек не може да не говори с майка си на друг език освен на нейния… Кажи, Сибел, как мислиш ще се развият нещата със Сирия?

Сирия от моите спомени я няма вече. Така казва и един приятел бежанец. Хората на Сирия ще се разпилеят из света. Децата им ще израснат някъде, но дори някога да има възможност да се върнат, те ще бъдат емоционално и физически изчерпани. Само родителите им с носталгия ще им разказват за това, каква е била родината им.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).