Ще променят ли изборите житейската мизерия на хората с психични разтройства

В идващото изборно време се замислям отново за хората под запрещение. Които са лишени от възможността да гласуват и така да участват в политическия живот. И така са станали съвсем безинтересни на много от онези, които имат власт или се стремят към властта.

Да погледнем отново отблизо някои от случаите.

Петя, за която вече писахме, която живее в мизерия и изолация в центъра на голям иначе град, лишена от социални услуги и адекватна психиатрична помощ, от отопление, храна и елементарна грижа. Бездомният човек, изхвърлен от настойничката си (негова бивша съпруга) на улицата, за да има къде тя да живее необезпокоявано. Младият човек, който дължи огромни суми и пенсията му е запорирана… защото брат му, вече собственик на жилището му, от което, разбира се, човекът е изгонен, отказва да смени партидата на сметките и те се трупат на името на поставения под запрещение. Той е съден и осъждан не за друго, а защото настойникът не желае да влиза в конфликт с брата (който не е под запрещение) и никога не оспорва заповедите за изпълнение, прииждащи и изяждащи и без това нищожната пенсия на онзи, който е лишен от възможността да се защити… Да спрем до тук с изброяването. Конкретните, човешки истории са толкова много, че спокойно можем да продължим изброяването в още много страници. Това са истории за злоупотреба с уязвимостта.

В тези истории уязвимостта е тотална.

Тя е конструирана от правни норми, последици от увреждането, безхаберие на властта и щедра доза стигма.

Правни норми, които позволяват, не, които предписват един жив, дишащ, желаещ човек да бъде лишен от властта над живота си. Във всичките му аспекти. И тази власт да бъде предадена другиму. Последиците от увреждането са разнообразни и с различна тежест. При някои случаи това е объркването от преживяванията по време на криза, при други е трудността да се следва ритъмът на съвременния живот при приема на лекарства с тежки странични ефекти и нуждата от взаимодействие с родната ни здравна система. Но винаги там има една голяма загуба, с която човекът с увреждане е оставен да се справя сам. И властта, поредния голям елемент в този мрачен пъзел. Споменавам властта, защото именно местната власт, по сега действащото законодателство, има задачата да гарантира на уязвимия, че няма да бъда ощетен, наранен, ограбен. Кметовете на общините, по силата на действащия сега закон са органи по настойничеството и попечителството. Освен със задачата да изберат и назначат настойник, настойнически съвет или попечител и заместник-попечител, те са натоварени с това да следят за правата и интересите на поставения под запрещение и имат отговорността да предприемат промени и да наложат санкции, ако нещо не е наред във връзката настойник – поставен под запрещение, попечител – поставен под ограничено запрещение, ако е злоупотребено с уязвимостта.

Сега действащият закон е крайно лаконичен. И безпомощен.

Защото контролът над Органа по настойничеството и попечителството е ефимерен. Пътят е само чрез жалба, и то до районния съд, и свършва там. Път, който поставеният под запрещение, разбира се, не може да извърви сам, а според действащото законодателство трябва да бъде подкрепен от настойника, респективно попечителя си. Да бъде подкрепен от онзи, който е злоупотребил. Мислимо ли е? Едва ли има някой, който ще повярва, че е.

И нека добавим към тази картина стигмата. Вярването, че човека с психично разстройство трябва да бъде изолиран и държан извън общността. Че той или тя не знае какво прави. Че не си спомня дали се е хранил(а), например. Така оплакването, че храната е малко и безвкусна, че той или тя е гладен/гладна, среща стигмата и властта удобно се опира на вярването, че „такъв човек” не знае дали е ял преди малко. Което, разбира се, е много далече от истината и е конструкция, изградена от предразсъдъци и… никакви факти. Друг конструкт, изграден от предразсъдъци, е свързан с липсата на усет на „тези хора” за условията в които живеят – конструкт, създаден, за да оправдае садистичното, което позволява хора поставени в условия на крайна уязвимост да бъдат държани в условия на мизерия, студ, изолация – в нечовешки и унизителни условия. Оправдава съществуването на институциите и на изолацията на онези, които дори да не са в институция са поставени в сходни условия, макар формално да се намират в общност.

Да виждаш това, да знаеш, че се случва и да разбираш смисъла му без защитите на предразсъдъците, които изключват хората с увреждания от човешкия свят, може да бъде болезнено. И още по-болезнено е, ако няма какво да се направи.

Но аз вярвам, че има.

За презентацията е нужен JavaScript.

Нека се върнем пак към примерите, с които започнах. И да се опитаме да си представим какво би било, ако един от елементите за които говорихме по-горе беше различен. Законът.

Законопроектът за физическите лица и мерките за подкрепа[1] беше публикуван за обществено обсъждане. В интервю за Българското национално радио заместник-министърката на правосъдието Виргиния Мичева-Русева пое ангажимент скоро законопроектът да бъде внесен в Министерски съвет и след това – в Народното събрание, вероятно до края на тази година.[2] Да си представим, че законопроектът е факт. Какво би променило това за Петя например? А за другите?

Представете си следното:

Един ден някой – все едно кой – влиза в дома на Петя и открива, че тя живее в мизерия, без отопление, гладна е, откъсната от света. Вместо безпомощност и объркване, тази констатация, ако законът вече беше в сила, щеше да доведе до следното:

Човекът, узнал за бедственото положение на Петя, щеше да уведоми кмета на общината. Кметът щеше да носи отговорността незабавно да създаде „спасителна мрежа” около Петя, да създаде един индивидуален съвет, който да изследва въпроса относно хората около Петя, онези, с които тя има връзка на доверие. Ако се открие, че Петя има въпроси от жизнена важност, които не търпят отлагане, този съвет ще има възможност да вземе спешни мерки.[3] Ако не е налице такава нужда или след като се разреши непосредствената необходимост, кметът ще трябва да изпрати случая в съда, за да бъде определена мярка за подкрепа. Но дори и кметът да бездейства, всеки, който е близък на Петя, ще може да стори това и забавяне няма да има.

Какво ще стори съдът, прилагайки закона, ако той беше приет?

Съдът ще се интересува от няколко ключови въпроса:

В кои сфери Петя има нужда от подкрепа?

Може би тя има нужда от социална подкрепа много повече, отколкото от ограничения? Данните за занемареност на жилището, изолация, за липса на храна, навеждат именно на това. Жената има нужда от социална подкрепа и именно това съдът може да направи като своя първа интервенция, без това да е ограничаващо по някакъв начин за Петя. Може би дългата социална изолация е направила Петя нерешителна и неуверена откъм боравене с парични средства? Ако съдът установи това, ще потърси решение и на този въпрос. А решението, което законопроектът дава, е свързано с откриване на човек, който да може да помага на Петя да взема важните решения, във формирането на които тя среща трудности. Така стигаме до следващия въпрос:

Кой е човекът или кои са хората, на които Петя вярва?

Труден въпрос, доколкото тя е живяла в пълна изолация, контактувайки само с настойничката. Дали сегашната настойничка би могла да бъде обаче такъв човек? Едва ли.

Законопроектът въвежда понятието „доверителна връзка”.

Така дава опорните точки, които да водят съда при изследване на тази връзка: тя трябва да бъде осъзната, да има „обективно траен характер”, да е налице възможност за комуникация – разбиране на начина на изразяване на човека с увреждане от страна на потенциалния подкрепящ и, разбира се, готовност за съобразяване с желанията и предпочитанията на човека с увреждане. Освен това законопроектът въвежда критерии на изключване: не може да се приеме, че има доверителна връзка, ако са налице данни за неправомерно влияние, насилие, злоупотреба или манипулация. И да се върнем на случая на Петя. Данните за продаден имот и потъване на парите от продажбата в неизвестност, пълното неглижиране на потребностите на Петя във физически и социален аспект, ясно говорят за злоупотреби от финансово и емоционално естество. Неглижирането може и следва да бъде разбирано и като форма на насилие, когато е довело до излагането на един човек на унизителни и нечовешки условия. Това изключва досегашната настойничка от кръга лица, които биха имали способността, според самия закон, не просто според нечия субективна преценка, да подкрепят Петя в бъдещите и усилия за социализация и връщане към света, в който всички ние живеем.

И накрая, след изследване на тези въпроси, съдът е постановил решението си, с което ще определи какви мерки за подкрепа ще ползва Петя, кое е лицето, което ще я подкрепя, за какъв срок и в кои сфери. Петя няма да бъде тотално лишена, в резултат на такова едно решение, от власт над живота си и от собствената си идентичност. Тя винаги ще има достъп до правата си, с онази необходима и достатъчна подкрепа, която да гарантира реалния и достъп до права, възможността да ги упражни според своите предпочитания и да предприеме конкретни действия лично и непосредствено, ако правата и са нарушени или застрашени.

Ако приложим тези правила към останалите случаи, с които започнахме, ще забележим до какъв драматично различен резултат ще достигнем. Общото между случаите е, че възможността някой да злоупотребява с уязвимостта безнаказано и свободно ще бъде превърната в невъзможност

Законът би могъл да спре да бъде част от мрачната картина, в която човешки животи се разпиляват и погубват, а да даде път за излизане от там.

Път към зачитане на човешкото достойнство на уязвимите и средство за тяхната подкрепа.

А какво ще се случи с останалите елементи, за които говорихме? Всяка промяна на един елемент в една сложна система води до промяна на цялата система. Промяната на закона ще доведе до промяна във властта. Може би бавна промяна, която ще премине през осъдителни решения и санкции, а може би бърза и качествена там, където мисленето на властимащите не е така закостеняло, та да не може да разбере смисъла на промяната. Защото когато законът въвежда ясни правила за отговорността на кмета на една община (според законопроекта – „орган по подкрепеното вземане на решения”, сега „орган по настойничеството и попечителството”) и подкрепя правото на достъп до съд на човека с увреждане (а не го забранява de facto, както е сега), съдът, сезиран с искова молба за вреди, настъпили в резултат от неизпълнение на вменените му от закона задължения, лесно ще разпознае точната отговорност на кмета за настъпване на тези вреди, а осъдителните решения ще бъдат факт. Практиката показва, че когато няма политическа и човешка воля за спазване на закона и зачитане на правата на уязвимите, именно осъдителните решения на съда имат тази възпитателна роля, която води до промяна.

А кога обществото ще придобие зрелостта да изисква политическа отговорност на имащите власт за вредите, които са причинени на уязвимите заради бездействие и незачитане на закона? Нали обществото, това сме самите ние? Всеки от нас. И когато всеки от нас отвори очите и сърцето си за уязвимостта и страданието, неизбежно е да поискаме да знаем чия е отговорността това да се случва. Как сме участвали в това чрез изборите, които сме направили? Дали тези, които сме избрали да ни представляват и осъществяват държавната политика, са допуснали това да се случи? Колко човечност има в нашите и в техните решения? Все въпроси, които водят до промяна. Парадоксално, тази промяна не е само за уязвимите, а е за всеки от нас. Защото когато човечността и грижата за човека е истински мотив при вземане на решенията, това променя всичко.

Макар да съм уморен оптимист, аз все още съм оптимист и вярвам, че промяната има шанс.

 

[1] Достъпен на страницата на Министерство на правосъдието: https://mjs.bg/15

[2] Интервюто е достъпно тук: http://bnr.bg/post/100607446/virginia-micheva-ruseva-zakonoproektat-za-fizicheskite-lica-shte-vleze-v-ms-do-kraa-na-godinata

[3] Виж правилата в Проекта за закон за физическите лица и мерките за подкрепа, отнасящи се до производството по незабавно определяне на защитни мерки в ситуация на риск.

Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.